Шърли Бъзби
Лилия в нощта (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Щом вратата се затвори след тях, Сабрина гневно се нахвърли върху Карлос.

— Защо направи това? Защо не ме остави да разкажа за бедното момиче в Ню Орлиънс?

Карлос сложи пръст на устните й и й направи знак да го последва. Тя го послуша колебливо.

Мъжът спря на двора и заяви с многозначителен тон:

— Баща ти е напълно под влиянието на Дейнджърмънд. Не виждаш ли, че никога нямаше да ми повярва? Може би дори щеше да помисли, че го лъжем, за да очерним Дейнджърмънд пред него.

Сабрина отговори възмутено:

— Баща ми не би помислил никога такова нещо за мен! Но аз съм готова да поема риска. Той трябва веднага да узнае каква змия държи в пазвата си!

— Аз също искам баща ти да научи истината — каза бързо Карлос. — Но мисля, че в момента няма да ни повярва. Та ти чу колко спокойно прие това с контрабандистите. Дейнджърмънд го държи напълно в ръцете си! Според баща ти този дявол не може да направи нищо лошо!

Очите на Сабрина вече не святкаха така ядосано, тя промълви тъжно:

— И какво да направя? Да оставя баща си във властта му? Да допусна Брет да го мами и занапред?

— Естествено, че не. Трябва само да го наблюдаваш, да внимаваш да не мами баща ти и да ме осведомяваш за всичко, което той прави, за да можем да победим дявола. Мисля, че засега трябва да запазим в тайна случая с нещастното създание в Ню Орлиънс. Ще изчакаме подходящ момент, за да изобличим с него Дейнджърмънд пред баща ти.

Сабрина се съгласи с предложението му. Трябваше да признае, че Карлос е прав, но мисълта да се съюзи с него срещу Брет й беше крайно неприятна. Карлос строго й забрани да споменава пред баща си историята с момичето и я посъветва да наблюдава Дейнджърмънд и да не се подава на опитите му да я заблуди. Накрая се сбогува и потегли доволен за къщи.

Сабрина бе всичко друго, само не и доволна. Светът й се люлееше застрашително. Човекът когото обичаше, беше мошеник, а баща й му вярваше.

Отиде в стаята си, просна се на леглото, както си беше в балната рокля, и се загледа в тавана. Защо Брет се появи отново! Защо се влюби така глупаво в него! Изсмя се горчиво. Ако можеше да обикне Карлос, нещата нямаше да бъдат толкова лоши. Нямаше да я боли, че Брет Дейнджърмънд е чудовище.

Как можа баща й така леко да погледне на факта, че Брет е работил с контрабандисти? Макар да знаеше, че контрабандата беше дребна простъпка и много почтени граждани вършеха контрабандни сделки, Сабрина си казваше, че този Френчи е бил, по думите на Карлос, криминален престъпник, а „Девил“ Дейнджърмънд е бил негово доверено лице.

Тази ужасна вечер я дари поне с едно — сега знаеше, че Карлос е истински приятел. Вече не беше сама — той щеше да й помогне!

Карлос не й остави време да промени мнението си. Започна да идва всеки ден в ранчото, за да задушава в зародиш всяко съмнение. Постоянно я предупреждаваше да бъде нащрек, тъй като Дейнджърмънд бил ловец на зестри. Разумът й възприемаше това предупреждение, но сърцето… сърцето й отказваше. Борбата, която водеше със себе си, заплашваше да разкъса сърцето и Отначало беше лесно, защото се оставяше гневът да я води. През седмиците след празненството се отнасяше към Брет с презрение и пазеше баща си като тигрица малките си. Всяко предложение на Брет се посрещаше с поток въпроси и ожесточена съпротива. И преди всичко се съпротивляваше с всички сили срещу проекта за захарната тръстика, защото Карлос я беше убедил, че Брет се опитва да отнеме състоянието на Алехандро.

Мъжете в дома не можеха да си обяснят промяната в поведението й. Брет се забавляваше, Алехандро беше загрижен. Не беше обичайно дъщеря му да застава така енергично срещу някого — така никога нямаше да се влюби в Брет. Не му убягна и това, че Сабрина се среща често с Карлос в павилиона и че последният прекарва много време в ранчото. Мисълта, че тя може да се влюби в братовчед си, го безпокоеше.

И това не беше единственото му безпокойство. Финансите на семейство де Ла Вега така и не се подобриха след рождения ден на Сабрина. Стана му ясно колко зле стоят нещата, когато зет му поиска на заем значителна сума, за да подпомогне семейството си в това притеснено положение. Само по себе си, това не го тревожеше, беше загрижен най-вече от поведението на Карлос.

Естествено Алехандро съзнаваше, че Карлос е много разглезено дете, гордост за майка си, която безкрайно му угаждаше във всичко. Нима сега щеше да му стане зет? Дори самата мисъл за това го караше да настръхва. Една вечер тайно сравни двамата мъже, седнали на масата му. Брет беше винаги готов да се шегува, нефритенозелените му очи святкаха от удоволствие — противно на сърдитите погледи, които Карлос постоянно мяташе наоколо си. Алехандро отвратено поклати глава. Нима Сабрина наистина предпочиташе Карлос пред Брет? Непонятно!

През седмиците и месеците след празненството животът в хасиендата далеч не беше така непринуден и весел, както преди. На повърхността всичко изглеждаше безпроблемно, но отвътре вреше и кипеше.

Брет прекарваше по-голямата част от времето си с мъжете, които изкореняваха гората за полетата със захарна тръстика. Алехандро се радваше на свършената работа, макар да не беше искал точно това. Историята със захарната тръстика беше само предлог, за да примами Брет в дома си. Разбира се, радваше се на устрема, е който младият мъж се зае да осъществи проекта, но би предпочел Брет да отделя повече време, за да се погрижи за Сабрина. Двамата трябваше да се влюбят един в друг — това беше най-важното. Ала как можеше да го уреди, когато Брет по цял ден се трепеше в пущинака, а Сабрина прекарваше повече време от преди с Карлос!

Ако можеше да проникне в сънищата на Брет и тайните желания на Сабрина, Алехандро нямаше да бъде толкова отчаян. Вярно, дъщеря му често се срещаше с Карлос, но тя и насън не мислеше да отстъпи на настояванията му. Възприемаше го като братовчед и приятел, нищо повече. Наистина, той полагаше големи усилия да направи отношенията им по-интимни, но тя се противеше с всички сили.

Отначало реагираше с половин уста на любовните обяснения, но с течение на месеците настойчивите му задиряния й ставаха все по-неприятни. За своя собствена изненада един ден започна да защитава Брет.

— Карлос — заяви строго при една среща с братовчеда си в павилиона — смятам, че си се излъгал по отношение на Брет и плановете за захарната тръстика. Той не получава нито песо от баща ми. Напротив, превърнал се е в безплатен надзирател и само през последни те седмици е свършил огромна работа. Погледни колко десетини земя разчистиха и колко бързо напредна строежът на рафинерията! — Кехлибарено златистите очи сияеха от възхищение. — Може да е работил е контрабандистите, но мисля, че е загърбил тази част от живота си. Не съм чула или видяла нищо, което дава основания за тревога.

Карлос пламна от гняв и красивото му лице се разкриви от омраза.

— Защо забравяш момичето в Ню Орлиънс! — изсъска той.

Лицето на Сабрина се помрачи и тя извърна глава.

— Не съм го забравила, но хората се променят…

Карлос беше вън от себе си.

— Не е вярно! Този мъж е престъпник! Хайде, тичай след него, Сабрина! Както виждам, скоро ще го следваш като вярно кученце по петите. Ще станеш втора Констанца Моралес!

Както винаги, Карлос намери правилния начин да настрои Сабрина отново срещу Брет. Ала не бе взел предвид, че ако може да отрови сърцето на Сабрина, то в никакъв случай няма да му се удаде да забие клин между баща и дъщеря. Само след няколко дни Сабрина и Алехандро вече седяха на чаша лимонада в душния следобед и си почиваха под сянката на големия бор в патиото. За първи път от дълго време оставаха сами и се наслаждаваха на уединението си. Отначало разговорът се въртеше около общи неща, но постепенно се измести към дейността на Брет по време на пребиваването му в Ню Орлиънс. И скоро истината излезе на бял свят. Алехандро забеляза смайването и ужаса на Сабрина и с усмивка отбеляза:

— О, дъще, просто не мога да повярвам! Нима наистина си помислила, че мога да допусна в дома си някой престъпник? Бях уверен, че Карлос знае цялата истина, когато ми съобщи за контрабандистите. И през ум не ми мина, че през всичките тези седмици ти си била убедена, че баща ти е попаднал в клопката на едно чудовище.

Сабрина се усмихна засрамено.

— Ние дори не подозирахме какво е правил тогава Брет. Карлос го е видял само за малко. Откъде е можел да знае, че Брет е отишъл там само за да постави клопка на убиеца на своя приятел?

Гласът на Алехандро стана строг:

— Изненадан съм от Карлос. Той би трябвало да знае, че аз няма да представя на своите роднини и приятели криминален престъпник, да не говорим, че ще му позволя свободно да влезе в дома ми. — После сърдито поклати глава. — Не разбирам поведението на братовчед ти. Сигурно много добре знае, че баща му се нуждае от всеки човек, за да спаси ранчото, а не си мръдва пръста. Вместо това си пилее времето да пълни главата на дъщеря ми с глупости!

Сабрина побърза да смени темата, за да го успокои. Ала не посмя да спомене нищо за раненото момиче. Предупрежденията на Карлос бяха пуснали твърде дълбоки корени в душата й. Все пак почувства облекчение, защото вече знаеше истинските мотиви за сдружаването на Брет с контрабандистите.

На следващия ден изтича зарадвано при Карлос и бързо заразправя какво е научила. Естествено, младежът побесня от гняв.

— И ти вярваш в това?

— Защо не? — учуди се Сабрина.

— Защото си една малка глупачка — изсъска извън себе си Карлос. — Толкова е ясно. Дейнджърмънд е измислил обяснението, за да успокои баща ти. Не се оставяй да те мамят! Защо се хващаш на тази въдица?

Търпението на Сабрина свърши. Тя бе наблюдавала много внимателно Брет през последните седмици и бе уверена, че мъжът насреща й в никакъв случат не е престъпник.

— В случая слепият си ти, приятелю! Знам, че не обичаш Брет. Може би имаш основания за това, но сега се постарай да погледнеш истината в очите. Непременно държиш да го заклеймиш пред мен като престъпник, затова не желаеш да чуеш и дума за истинските му мотиви.

Карлос веднага се призна за победен, от страх да не застраши още повече и без това разклатената си връзка със Сабрина. Ала от този ден нататък отношенията им се промениха. Сабрина престана да шпионира Брет и Алехандро и се срещаше все по-рядко и с голямо нежелание с Карлос.

Затова пък Брет й правеше все по-силно впечатление. Особено сега, когато знаеше истината за престоя му при контрабандистите. Не беше забравила историята с момичето, но се питаше дали и за нея няма правдоподобно обяснение.

Брет веднага почувства, че държанието й спрямо него се е променило, и се изненада колко много значеше за него този факт. Сабрина знаеше истината и вече не се отнасяше е него като е прокажен.

Връзката му с Констанца си остана чисто физическа… и не продължи дълго. В последно време предпочиташе да се занимава с облагородяването на дивата природа. Задържаше се рядко в хасиендата, ставаше още в зори и работеше до залез слънце.

След разговора на Сабрина с Алехандро напрежението в хасиендата видимо намаля. И скоро след това Брет започна да приключва работата си все по-рано, за да поплува в топлите води на езерото и да прекара остатъка от деня с Алехандро и Сабрина. Алехандро е облекчение установи, че Сабрина е престанала да се среща толкова често с Карлос и почти видя как се осъществява любимата му мечта. Следобед Сабрина обличаше винаги най-хубавите си рокли, а Брет очевидно не можеше да устои на красотата й.

Оставаше седмица до осемнадесетия рожден ден на Сабрина и хасиендата бръмчеше като кошер. Подготовката за голямата фиеста вървеше с пълна пара. Алехандро беше уверен, че вечерта на рождения ден ще бъде най-подходящият момент за обявяване на годежа.

Сабрина и Брет сами не разбираха как стана толкова бързо, ала за съвсем кратко време отношенията помежду им станаха също толкова добри, колкото бяха преди десет години. Все пак имаше една съществена разлика: Сабрина вече не беше дете. Когато се разхождаха в гората и Брет гледаше засмяното й лице, той вече не можеше да проумее как е могла да го примами пищната привлекателност на Констанца. Кратката афера беше забравена, Сабрина завладя изцяло мислите му и за първи път от години насам железните обръчи около сърцето му се напукаха. Впрочем, Сабрина се сещаше от време на време за Констанца, но беше почти сигурна, че Брет е прекъснал посещенията си при нея. Когато я поглеждаше в очите, сърцето й се разтуптяваше и тя го даряваше с такава лъчезарна усмивка, че дъхът му секваше.

— Дете, трябва да предупреждаваш мъжете, преди да им се усмихваш така! Неподготвеният непременно ще припадне!

Сабрина се разсмя и Брет не можа да устои. Протегна ръка и нежно докосна устата й. Тя леко захапа пръста му и на устните му се появи усмивка. Усмивка, която никоя жена още не бе виждала.

— Ти ме омагьосваш. Установих, че се радвам на следобедите повече, отколкото ми се иска. Ако не внимавам, скоро ще заемеш цялото ми време — пошепна той.

— Толкова ли е лошо? — попита задъхано Сабрина. Усмивката му изчезна и той плъзна поглед по лицето й.

— Не — призна още по-тихо. — Въобще не би било лошо.

Сабрина отмести поглед и стеснително промълви:

— Направи ми впечатление, че напоследък прекарваш много повече време в хасиендата… Няма ли в Накодочес нещо, което те интересува повече?

Брет нежно обърна лицето й към себе си.

— Накодочес не ме привлича, всъщност никога не ме е привличал. Бях сляп, ала най-после прогледнах…

Колкото по-спокойна ставаше атмосферата в хасиендата, толкова повече се увеличаваха проблемите с Карлос. Сабрина не го виждаше така често, както преди, но все пак… Срещите бяха винаги неприятни. Няколко дни преди празненството по случай рождения й ден тя се запъти неохотно към павилиона. Карлос беше настоял да се срещнат там и този път тя бе решила да му каже, че не желае повече да го вижда тайно.

Денят беше горещ и въпреки че беше облечена само с лека рокля от лавандуловосин лен, когато влезе в павилиона, лицето й пламтеше. Отмахна един златисточервен кичур от лицето си и побърза към желаната сянка.

Карлос вече я очакваше, излегнат на възглавниците. Надигна се и с усмивка заговори:

— Скъпа, ти дойде! Вече мислех, че ще ме изоставиш. — И добави с лек укор в гласа: — Много ми липсваш. Откакто не се виждаме толкова често, дните ми са дълги и самотни.

Сабрина се насили да се усмихне и се заразхожда нервно напред-назад.

— Мислех, че напоследък си доста зает. Също като сеньор Брет.

Когато забеляза горчивия израз по лицето му, й се дощя да си прехапе езика. После промърмори смутено:

— Естествено, това е само заради полетата със захарна тръстика.

Карлос презрително изсумтя:

— Захарна тръстика! Не започвай пак! Не разбирам защо баща ти пилее време и пари. Единственият, който печели от това, е Брет Дейнджърмънд.

Сабрина знаеше, че е безсмислено да му противоречи, затова хладно отговори:

— Може би! Но не съм дошла тук, за да говорим за сеньор Брет или баща ми.

Карлос си наложи да запази спокойствие. Хвърли копнеещ поглед към мекото й тяло и потупа възглавницата до себе си.

— Ела, мила, седни до мен. В последно време се караме толкова често, нека днес поприказваме кротко.

Сабрина хвърли нещастен поглед към вратата, после неохотно се отпусна до него. Искаше да приключи по-скоро тази неприятна среща и започна без заобикалки:

— Карлос, струва ми се, че имаме твърде малко да си кажем. Аз… аз бих желала повече да не се срещам с теб без знанието на баща си. Разбира се, винаги си добре дошъл в хасиендата.

Карлос се вцепени. Очите му се присвиха и злобно заискряха.

— Пак онзи Дейнджърмънд, нали! Той те е настроил срещу мен! — Гневът му се разрасна и той изрева: — Знаех си, че така ще стане! Когато говориш за него, очите ти сияят, постоянно го възхваляваш и ето че допусна чужденецът да разруши онова, което съществуваше между нас.

— Не е вярно! Между нас никога не е имало любов. Заблуждавал си се!

— Ах, така значи — процеди през зъби мъжът. Тонът му никак не й хареса. Черните очи я поглъщаха е неприятна, сладострастна жар. — Май ти си тази, която си въобразява небивалици. Между нас винаги е имало нещо, но ти не му даваше шанс да се развие. И сега ме отблъскваш, но аз ти казвам, че желанието е тук и не можем повече да го отричаме. Ти си определена за мен, скъпа. Няма да позволя Дейнджърмънд да те настрои срещу мен. Днес ще ти докажа, че ми принадлежиш изцяло!

Протегна ръце към нея и продължи все по-настойчиво:

— Прости ми, скъпа, за това, което ще извърша сега, но нямам друг избор. Трябва да станеш моя жена и на мен ми е известен само един начин, за да го постигна!

Сабрина нямаше понятие какво означават думите му, но инстинктивно се възпротиви и направи опит да го отблъсне от себе си. Карлос не обърна внимание на усилията й. Устните му жадно затърсиха нейните, езикът брутално нахлу в устата й.

Изплашена, но още повече разгневена, Сабрина се бореше като тигрица. Ала скоро в душата й пропълзя отчаяние. Карлос беше много по-силен от нея. Дръпна роклята и оголи раменете й. Когато чу късането на коприната, Сабрина с ужас забеляза, че остана гола до кръста. Жилестите ръце притиснаха гърдите й.

Разбра, че не може да се бори е него, престана да рита и се опита да го вразуми.

— Карлос, мили! — замоли се тихо тя. — Моля те, моля те… — Не успя да довърши, шепотът й бе заглушен от целувките му.

Карлос грубо я събори на възглавниците и легна отгоре й. Отначало Сабрина не усети страх, но като видя, че мъжът не възнамерява да спре, изпадна в паника.

Ръцете му шареха навред, целувките му ставаха все по-страстни и настойчиви — и съвсем различни от целувките на Брет. Когато вдигна роклята й над бедрата и ръката му потърси най-чувствителното й място, тялото й изстина от ужас. Той искаше да я изнасили!

Чу как се къса нежното й долно бельо и това й даде сила за нова съпротива. Заблъска с юмруци по гърба на Карлос, зарита с крака и заизвива тялото си, мъчейки се да го отблъсне от себе си. Устата я болеше от грубите целувки. Усети как бедрото му се вмъкна между краката й и изплака от страх. В усещанията й нямаше и следа от желание, само отврата и гняв. Посегна и слепешком удари Карлос право в лицето.

Но ударът не подейства. Мъжът стана още по-необуздан, стенеше и грубо триеше тялото си в нейното. Отвори панталоните си и в продължение на кратък, отвратителен миг Сабрина усети твърдия член между краката си.

Не разбираше какво става с нея. Нима беше възможно да й се случи такова нещо! Карлос не беше способен на подобна подлост! Но ето че го правеше. Ръката му галеше меките косми между краката й, пръстите му си проправяха път. Ужасът й даде нови сили и тя се бранеше като обезумяла. Ала Карлос дори не забелязваше отчаяната й съпротива и когато Сабрина усети, че ей сега ще проникне в нея, леден глас попита някъде отдалеч:

— Да не би да преча?