Шърли Бъзби
Лилия в нощта (2)

ГЛАВА ВТОРА

Непосредствено след венчавката всички отпътуваха за Ривървю, в имението на Дейнджърмъндови. То дължеше името си на разкриващата се гледка към бурната Мисисипи, която течеше под хълма, на който преди почти шестдесет години, през 1730, бе построил къщата си един английски контрабандист.

Първоначално представлявала само скромна колиба сред заобикалящата я пустош, но сега, през 1789 година, предлагаше елегантен, внушителен дом за София, станала току-що госпожа Дейнджърмънд.

Тя го чувстваше вече наистина като свой дом, защото в дните преди сватбата живя тук заедно със семейство дел Торес. Елена и Алехандро щяха да останат още известно време и да се грижат за Брет и Мартин, докато тя и Хю предприемат кратко сватбено пътешествие до Ню Орлиънс. Грижите й се бяха изпарили. София обичаше съпруга си и сега, грейнала от радост, поздравяваше гостите си.

Огромен студен бюфет очакваше многобройната тълпа. Имаше най-различни болета в сребърни купи, вина и освежителни напитки. Тежките сребърни подноси бяха отрупани с банички с шунка, раци и пълнени пилета. Разбира се, за Сабрина най-хубавото бяха множеството десерти. Брет неволно се засмя, когато видя как очите й постоянно се връщат на примамливите лакомства.

Сабрина беше единственото дете на празненството — беше й позволено да участва в него само защото бе на гости заедно с родителите си в Ривървю. Като единствено дете, тя бе свикнала да живее сред възрастни и се радваше, защото стоейки до майка си, можеше да разглежда дамите, облечени в официални рокли. Брет се чувстваше задължен да я забавлява, макар и сам да не знаеше защо. Учудваше се на самия себе си, но продължаваше да държи малката ръчичка и невъзмутимо понасяше подигравателните забележки на Мартин и неговите приятели.

Направи една обиколка със Сабрина и се погрижи тя да получи от всички онези чудесни неща, които привличаха едно седемгодишно момиче. След като гостите си отидоха, двамата с Морган прибраха няколко шишета от най-доброто вино на Хю и се скриха на полянката в подножието на хълма. Изтегнаха се под един широко разклонен дъб, за да се насладят на киното и на нощта, докато Брет долови подозрително шумолене в храстите. Въздъхна примирено и извика:

— Хайде излез, Мартин, знам че си ти. — Намръщи се, а Морган извъртя комично очи към небето, когато се показа Мартин и заплаши:

— Видях как измъкнахте бутилките от избата. Ако татко беше тук, щях да му кажа.

Единственият коментар на Брет беше презрителен поглед и Мартин плачливо се примоли:

— Няма да ви издам, ако ми позволите да участвам. Аз съм почти на вашата възраст и не разбирам защо не ми разрешавате да правя това, което и вие… А онази хлапачка Сабрина винаги идва с теб!

Леденият поглед на Брет го накара да млъкне.

— Остави Сабрина на мира! И няма защо да ме издаваш на татко — когато навърших шестнадесет, получих свободен достъп до избата с вината.

Мартин призна поражението си и повлече крак като пребито куче. Брет почувства угризения на съвестта и извика:

— Хайде, ела при нас, щом толкова ти се иска.

Мартин не чака да го канят втори път и се хвърли на земята край двамата приятели.

За известно време се възцари доволно мълчание, докато Морган се обърна към Брет и сладникаво заговори:

— Днес следобед ти беше много галантен към новата си братовчедка. — Опули сините си очи и попита с престорена невинност: — Да не би да се задава любовен роман? Може би семейството те е сгодило за малката дама? Е, тя още е съвсем младичка, но ти по-добре си знаеш. Но все пак внимавай! Я си представи, че си остане плоска като дъска, а по лицето й излязат пъпки!

Брет сърдито го изгледа.

— Млъкни, за Бога. Та тя е още дете! — После прибави смутено: — Аз… ами, аз просто я съжалих.

Морган изсумтя презрително и Брет се изчерви. Приятелят му не го остави на мира.

— Много дълго трае това съжаление! От четиринадесет дни сте неразделни. — Очите му искряха шеговито. — Само не ми казвай, че си променил мнението си за жените. Мили Боже, да не би да си решил да я вземеш още сега, за да я възпиташ като съвършена съпруга?

Лицето на Брет се изчерви още повече и стана съвсем момчешко. Мартин се ухили злобно, доволен от смущението на брат си, и каза:

— Не, не е това. Ще му се да има робиня, която го обожава. В нейните очи той е безгрешен, а все пак е нещо ново да изглеждаш полубог, нали?

— Не е вярно! — ядосано запротестира Брет, но изведнъж осъзна, че наистина прекарва много време с малката. — Тя е самотна. Бях просто учтив — всеки друг на мое място би постъпил така — промълви смутено той.

Морган изкриви подигравателно устни.

— Естествено…

— Не можете ли да говорите за нещо друго? Май и ти си й хвърлил око, щом говориш така! — извика разгневено Брет.

Морган се засмя и с това въпросът приключи. Изпиха виното и когато най-после се отърваха от Мартин, им се прииска да отидат до Силвър Стрийт. И не беше за чудене, че Брет, млад и разгорещен, прекара нощта в старание да разбере колко удоволствия би могла да достави една жена на един мъж.

Странно, но когато на следващата сутрин се събуди с натежала глава и гузна съвест, се сети за Сабрина. Шегите на Морган го бяха засегнали дълбоко, затова се закле вече да не обръща внимание на доведената си братовчедка.

Удържа на решението си точно два дни, след което вече не беше в състояние да понесе тъжното, наранено личице на Сабрина. Сутринта на третия ден веднага тръгна да я търси. Тя седеше унило под едно магнолиево дърво и изглеждаше толкова нещастна, че сърцето на Брет се сви — само той беше виновен за тъгата й.

Трябваше непременно да я накара да се засмее, пък Морган нека продължава да го дразни. Запъти се усмихнат към нея и каза:

— Вчера открих гнездо на пъдпъдъци. Да ти го покажа ли?

Очите на Сабрина засияха от радост.

— О, да — прошепна тя, без да се замисля. Все пак, малко недоверчива поради поведението му през последните два дни, добави с известна хладина: — Е, ако наистина го желаеш.

Гнездото на пъдпъдъка беше доста отдалечено от къщата. Двамата вървяха тихо през гъстата гора, в която растяха къпини и пълзящи растения, диви сливи, борове, дъбове и кестени. Бяха навлезли доста навътре, когато Брет сложи пръст на устните си и клекна.

Минаха няколко секунди, преди Сабрина да различи кафеникавочерните пера на пъдпъдъка под пъстрите листа върху горската почва, но после беше очарована.

— О, сеньор Брет! — пошушна тя. — Колко е прекрасно! Много е хубав, нали?

Брет кимна и двамата се отдалечиха на пръсти. От този ден нататък започнаха да посещават ежедневно пъдпъдъка. Сабрина всеки път носеше парченца стар хляб и ги оставяше на земята на известно разстояние от гнездото. Пъдпъдъкът ги наблюдаваше внимателно с лъскавите си като копчета очи.

— Той ни познава — каза убедено Сабрина една сутрин. — Съвсем сигурно, сеньор Брет! Не отлита никога, когато идваме! Мислиш ли, че бих могла да го погаля?

Брет се усмихна и мило я погали по косата.

— Страхувам се, че не, съкровище. Птичето е страхливо и щом се излюпят пиленцата, ще отлети.

Лицето на Сабрина се обтегна от внезапното разочарование.

— О, надявам се поне да видим малките.

— Ще ги видим, не се бой — обеща Брет.

На връщане откриха, че Мартин ги беше проследил. Гласът му прозвуча презрително:

— Гнездо на пъдпъдък! И само за това се влачите всеки ден тук?

Сабрина отговори съвсем сериозно:

— О, сеньор Мартин, това не е обикновен пъдпъдък… Той познава сеньор Брет и мен!

Мартин я изгледа отегчено, но Брет познаваше брат си.

— Няма да пипаш гнездото, ясно ли е? — произнесе предупредително той.

Мартин смутено се взря в зелените му очи.

— Естествено, за какво ми е това тъпо гнездо?

Но продължение на няколко дни Брет наблюдаваше внимателно Мартин, но той очевидно не обръщаше внимание на гнездото.

След седмица малката птица изчезна. Брет не се замисли много, реши, че е отишла да търси храна, и тръгна отново към къщи, предполагайки, че Сабрина ще го последва. Още от сутринта тя беше много учудена, защото беше убедена, че пиленцата ще се и излюпят днес. Затова не тръгна след Брет, а се промъкна още по-близо до гнездото. Като видя счупените черупки, запляска радостно с ръце. Колко хубаво — нейният пъдпъдък не си бе отишъл, без да й покаже пиленцата си. Понечи да извика Брет и в този миг пред очите й се разкри страшна гледка — на половин метър от гнездото се извиваше змия, в една част от тялото си неестествено издута.

В първия миг Сабрина сякаш се скова, но след топа се сети как малкият пъдпъдък всеки ден се оглеждаше за нея, и изведнъж я обзе гняв. Нададе силен вик, грабна един сух клон и се хвърли към змията.

Брет чу вика и хукна обратно към гнездото. Хълцайки, Сабрина продължаваше да шиба змията с клона. Влечугото беше отдавна мъртво, когато Брет успя да изтръгне клона от ръцете на момиченцето. Малката хлипаше отчаяно, сълзи се стичаха по лицето й, а в очите блещукаха златни искри. Отпусна ръце и се хвърли в прегръдките на Брет.

— Тя ги е изяла! — извика, изпълнена с отвращение.

— Знам, миличка, знам. Но такива неща се случват в природата — промълви безпомощно Брет. Вдигна Сабрина, притисна я до себе си и зашепна успокоителни думички в ухото й.

Малката го прегърна през врата и скри лице под брадичката му, но внезапно вдигна глава и каза строго:

— Не биваше да се случва! Не и с моя пъдпъдък!

Брет се взираше в разплаканото личице и много му се искаше да й каже нещо утешително, но думите засядаха в гърлото му. Пълните със сълзи очи святкаха от гняв, бузките пламтяха. Пълните мамещи устни бяха само на сантиметри от неговите и внезапно го заля вълна от нежност. Отблъсна Сабрина и грубо я пусна на земята. Едно седемгодишно момиче нямаше право да събужда у него такива чувства. Пое дълбоко въздух и се опита да се съсредоточи върху това, което искаше да каже.

— Не, не трябваше да се случва, мъничката ми, но ето че стана. Трябва да се примириш с това. Природата е жестока, животът също. Не всичко става според желанията ни — смънка безпомощно той.

Стана така, сякаш смъртта на пъдпъдъка сложи край на разбирателството помежду им. Брет започна да избягва Сабрина. Онова, което изпита към нея, беше достойно за осъждане и той се опитваше да се убеди, че случилото се е още едно доказателство колко опасни могат да бъдат жените — дори и най-младите. Сабрина страдаше много от създалото се положение. Чувстваше се объркана и наранена и колкото повече наближаваше денят на заминаването им за Накодочес, толкова повече се убеждаваше, че сеньор Брет не заслужава да бъде обичан — той беше чудовище!

Два дни след случката със змията Брет слезе от коня след утринната езда и чу как един от ратаите в обора се караше на Мартин. Като забеляза, че Брет наблюдава сцената, брат му потрепери от страх. Английският коняр беше извън себе си:

— Махна ли змията? Нямам нищо против да ловиш животни, но няма да търпя змии в близост до конюшнята, още повече проклетата мокасинова змия — само през трупа ми! Недоумявам как можеш дори да се допреш до такова нещо! Ще я пуснеш на свобода още днес или ще я убиеш!

Мартин се опита да избяга, но нямаше късмет. Брет го настигна и го напердаши здравата. Няколко дни след това момчето ходеше с насинено око.

В деня преди осемнадесетия рожден ден на Брет, София и Хю се завърнаха от краткото си сватбено пътешествие. Бракът явно се отразяваше добре и на двамата. Изглеждаха влюбени като през първия ден.

Скоро след завръщането си София забеляза, че между Брет и Сабрина нещо не е наред. Следващата сутрин тя попита Елена:

— Какво, за Бога, е станало между дъщеря ти и доведения ми син? Ядосала ли го е?

Елена вдигна безпомощно рамене.

— Не знам, но е удоволствие бих издърпала ушите на Брет! Отначало беше толкова мил, а след това изведнъж престана да й обръща внимание. Мъже! Никога няма да ги разбера!

Следобед пристигна подаръкът на Хю за рождения ден на Брет. Цялото семейство се събра във варосаната конюшня, за да му се възхити. Прекрасен двегодишен, кестенявокафяв жребец, силно и темпераментно животно, което Брет сам трябваше да опитоми и обязди.

При вида на полудивия пръхтящ кон Сабрина веднага забрави обтегнатите си отношения с Брет. Жребецът беше чистокръвен, арабският му произход личеше от малката дръзка глава и дългите, невероятно стройни крака. Беше във възторг. Гневът й се изпари и тя се взря с отворена уста в лъскавата кожа на жребеца, червеникава в ярката дневна светлина. Конят се изправи на задните си крака и заудря с копита. Сабрина въздъхна:

— О, сеньор Брет! Той е чудно хубав!

Брет беше поразен от великолепния подарък и забрави решението си. Усмихна се на Сабрина и каза:

— Прекрасен е, миличка.

Тя отвърна на усмивката му. Камък се смъкна от сърцето й и светът отново стана прекрасен. Сбърчи малкото си носле и упорито настави:

— Той е не просто прекрасен, той е просто чудно хубав! Погледни само как блести слънцето върху кожата му — същински пламък. Чудно хубав пламък! Трябва да го наречеш Пламък, отива му, той е огнен кон!

— Брет би трябвало сам да реши как да кръсти жребеца — намеси се баща й Алехандро.

Брет помисли малко и каза:

— Всъщност, защо не Пламък? Подхожда му. — Намигна на Сабрина и продължи: — Както казва Сабрина, той е чудно хубав Пламък.

Сабрина хвърчеше от радост.

— Наистина ли ще го кръстиш така? А може ли някога да го пояздя?

Единогласно „не“ беше отговорът на всички присъстващи и Сабрина овеси нос. Брет пое неблагодарната задача да й обясни защо не може да язди Пламък.

— Конят още не е обязден, Сабрина, и практически е дивак. Никой не се е качвал на гърба му и дори конярите казват, че е буйно животно. Много е силен и е твърде опасен за теб. Няма да го яздиш. Забранявам ти!

Сдобряването беше забравено. Сабрина изсъска гневно:

— Мога да го яздя, сигурна съм.

Внезапно Брет се сети, че бе решил да не я допуска близо до себе си, и рязко възрази:

— Не, не можеш. Та ти си още дете.

С нищо друго не би могъл да я нарани повече, отколкото е тази забележка. Сабрина впери ужасени очи и него, отметна назад червената си грива и хукна напън от конюшнята. Тя ще му докаже… И може би тогава ще стане по-любезен с нея.

Удаде й се случай да осъществи намерението си много по-рано, отколкото предполагаше — още на следващата сутрин. Стана първа, защото всички празнуваха до късно през нощта рождения ден на Брет, и забеляза, че освен прислугата, заета с работата си, навън нямаше никой.

Измъкна се от дома и тръгна към конюшнята. Прекачи се през оградата в заграденото пасище и с възхищение се вгледа в Пламък, който се насочи към нея.

Двамата се огледаха недоверчиво — големият, неопитомен жребец е пламтяща грива и малкото момиче с огненочервени коси. Сабрина бързо отскубна малко детелина, която растеше до един кол, и я предложи на жребеца в знак на приятелство. Пламък захрупа листата и Сабрина усети, че сърцето й ще се пръсне от възбуда. Протегна предпазливо ръка към мекия му нос и въздъхна блажено, когато той я близна и й позволи да го докосне.

Скочи и хукна към конюшнята, за да донесе малко овес и ечемик. Искаше приятелят й да продължи да яде от ръката й.

Първоначално нямаше намерение да го язди, но жребецът стана все по-доверчив, затова се покатери най-горната пречка на оградата на оградата и предпазливо го погали по гърба, докато той събираше нападалите по земята зърна. Не успя да устои на изкушението. Пламък стоеше непосредствено до оградата, само на педя от мястото, на което беше кацнала Сабрина, и преди да размисли сериозно, момиченцето скочи на гърба му.

Въпреки че беше стоял до късно през нощта, Брет се събуди малко след Сабрина; и него също като нея го теглеше към конюшнята. Трябваше да се увери, че Пламък не беше само сън. Пристигна до ограденото място тъкмо когато Сабрина се плъзна върху гърба на жребеца.

Пламък се изненада от необичайната тежест на гърба си. Вдигна неспокойно глава, изпръхтя силно и нервно затропа с крака. Сабрина умееше да язди от най-ранна възраст, затова инстинктивно притисна колене в слабините на жребеца и се залови с две ръце за гривата му.

Брет се вцепени. Усети как сърцето му заби лудо при мисълта какво щеше да направи неопитоменото животно с това нежно, безпомощно създание, ако се разлудееше. Мили Боже, направи така, че да не й се случи нищо, помоли се безмълвно той.

Товарът върху гърба му правеше жребеца все по-нервен. Той започна да рие с копито, отметна глава назад и затанцува настрани из ограденото пасище. Сабрина не забелязваше Брет, а много й се искаше той да види как се справя с жребеца.

Младежът се приближи с извънредна предпазливост до оградата, за да не изплаши детето и коня.

— Добро утро, Сабрина. Както виждам, наистина си успяла да се покатериш на гърба на Пламък.

Сияеща от радост, Сабрина насочи коня към него и извика:

— О, сеньор Брет! Толкова се надявах да ме видиш! Нали ти казах, че мога да го яздя!

Сега обаче Пламък загуби търпение и с гневно цвилене се изправи на задните си крака. Сабрина се плъзна надолу, но отчаяно се вкопчи в гривата. Още при първото движение на Пламък, Брет скочи на оградата. Конят и ездачката бяха само на сантиметри от него и когато жребецът отново стъпи здраво на земята, момъкът протегна мускулестите си ръце, издърпа Сабрина от гърба на коня и се метна с лекия си товар от другата страна на оградата. Пламък се отдалечи с рязко разтърсване на главата, щастлив, че се е отървал от необикновения товар.

Сабрина беше всичко друго, само не зарадвана от спасението си. Гласът й прозвуча сърдито:

— Положително нямаше да падна! Яздила съм много коне. Да не съм бебе!

Облекчението на Брет, че не се случи нищо лошо, се превърна в сляп гняв.

— Ти, малко дяволско изчадие! Току-що спасих нещастния ти животец! — Нефритенозелените очи гневно святкаха. — Освен това изрично ти забраних да го яздиш! Как смееш да не ме слушаш!

Сабрина изкриви лице и му се изплези. Това преля чашата. Объркан от силните чувства, които предизвикваше у него това дете и разгневен от постъпката й, Брет я сграбчи, просна я напреки на коленете си и я натупа така, че тя го запомни за цял живот. После я изправи на крака и изрева:

— Надявам се, че това ще ти е за урок! И повече да не ми се изпречваш на пътя!

Сабрина смело преглътна парещите сълзи. Долната й устничка се разтрепери, кехлибарено-златистите очи пламнаха и тя изкрещя:

— Мразя те, сеньор Брет! Мразя те! Не искам да те видя никога вече! — И се отдалечи е гордо вдигната глава.

Брет извика след нея:

— Още по-добре за мен! — Макар че всъщност искаше да изтича подире й и да я помоли за прошка. Но веднага потисна това желание. Защо беше такъв глупак! Това момиченце още отсега показваше истинското си лице — едно малко дяволче в женски образ, което от дете изпробваше номерата си върху лековерните мъже — инат, своенравна и коварна.