Шърли Бъзби
Лилия в нощта (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Брет Дейнджърмънд получи поканата на Алехандро да посети ранчото на семейство дел Торес през една дъждовна, бурна вечер в края на ноември.

Мъжът влезе с проклятие в малката къща, построена за него в Ривървю преди пет години. Захвърли прогизналото си палто в ъгъла, влезе през вратата вдясно в голяма уютна стая и бързо се отправи по червеня ориенталски килим към камината, в която беше запален буен огън.

Това помещение му служеше за салон и трапезария. Удобни кожени кресла бяха разпръснати навсякъде, в единия край имаше тежка дъбова маса, бюфет и няколко тапицирани с кафяво кадифе столове в стил Луи XV. Прозорците бяха закрити с меки завеси в златист цвят. Липсата на обединяващ стил и ловните картини по стените показваха, че тук не шета грижовна женска ръка, а според Брет така и трябваше да си остане.

След като си стопли ръцете, той се отдръпна от огъня и видя едно писмо върху малката инкрустирана масичка до любимия му стол. Любопитен, леко свъсил чело, посегна към него и погледна към вратата, където камериерът с мърморене окачваше палтото му.

— Кога дойде това? И кой го донесе?

— Преди около два часа, шефе. Връчи ми го един търговец и каза, че му е предадено от някакъв испански войник в Ню Орлиънс — отговори Оли Фрам.

Брет втренчено изгледа слугата.

— И естествено ти трябваше да го отвориш и да го прочетеш.

Грозното маймунско лице на Оли се нагъна в укорителни бръчици и той възмутено отговори:

— Можеше да пише нещо важно, шефе, и да се наложи да ви викам.

Брет се засмя, настани се удобно на стола до камината и бързо прочете писмото. После замислено впери очи в огъня и чак когато Оли сложи до него чаша греяно вино, вдигна поглед към дребното тъмнокосо момче, което нямаше вид на камериер.

— Е? Да приемем ли поканата на дон Алехандро?

— Не виждам причина да откажем. Мисля, че се заседяхме твърде много, откакто през октомври се върнахме от Лондон. Време е да тръгнем отново на път. Пък и още не сме ходили на запад от река Сабин.

Достатъчно странно беше джентълменът да попита за мнението на камериера си, когато не ставаше дума за вратовръзки или ботуши. Още по-странно беше, че Оли Фрам въобще беше камериер на Брет. Както често казваше Брет, Оли отдавна трябваше да е намазал въжето на Тибърн Хил. И съдбата му щеше да е наистина такава, ако на панаира на Св. Вартоломей не беше избрал да обере точно деветнадесетгодишния Брет Дейнджърмънд. До този ден десетгодишното сираче си изкарваше прехраната по тъмните кьошета на Лондон с доста съмнителни методи и съдбата никак не беше благосклонна към него. Но в деня, в който се опита да открадне часовника на Брет, тя явно бе на негова страна. Брет се шляеше безцелно из панаира, когато изведнъж усети как златният часовник бавно се изплъзва от джоба му. Сграбчи крадеца — дребно, невероятно грозно момче, парцаливо облечено, което го засипа с порой невероятни ругатни. Не му даде сърце да го предаде на съда, защото това означаваше сигурна смърт за детето. И по необясними причини, в пристъп на лудост, както твърдеше след месеци, той прибра занемареното хлапе. С много мъка, в течение на годините Оли се научи да се държи горе-долу прилично, да чете и пише и, което не беше изненадващо, считаше Брет за свой спасител и го поставяше наравно с Господа. Брет просто не разбра как стана, но постепенно Оли измести всички слуги и вършеше чудесно тяхната работа, макар понякога методите да му бяха твърде съмнителни. Повечето хора изпадаха в шок при първа среща с него. Беше дребен и жилав и никой не му даваше деветнадесет години, докато не зърнеше циничния израз в очите му. За съжаление от време на време попадаше в плен на старите си навици и не беше в състояние да устои на някой особено красив часовник. Ала беше пъргав и умен и представляваше идеален слуга за човек като Брет. Предано му помагаше във всички лудории. Брет бе още младеж. Замина съвсем сам за Англия да получи наследството на някаква пралеля. Оставиха го да се оправя сам — с прекалено много пари и още повече свободно време. Естествено беше темпераментът да го подмами в опасни приключения, които му донесоха прякора „Девил“ Дейнджърмънд.

Някой почука на вратата и Оли отиде да отвори. Веднага се върна и съобщи:

— Шефе, баща ви иска да идете горе в къщата. Пристигнал някой си генерал Уилкинсън и баща ви желае след вечеря да изпиете по чаша бренди.

Брет направи гримаса. Поканата означаваше, че баща му не искаше да прекара сам цялата вечер с патетичния Уилкинсън.

 

 

Двамата мъже седяха до камината в задния салон. Брет учтиво поздрави, наля си бренди и седна при тях.

Уилкинсън беше около четиридесетгодишен, ала привлекателното му иначе лице беше подпухнало и изглеждаше по-стар от петдесетгодишния Хю Дейнджърмънд. Брет никога не бе харесвал Уилкинсън, защото го намираше мазен, самодоволен и според него твърде голям приятел е испанците, нещо странно за високопоставен офицер от американската армия. Носеха се какви ли не слухове, но нищо не можеше да се докаже. Шушукаше се за подкупи и нечисти сделки.

Брет се замисли как би могъл да си тръгне, без да изостави баща си и да обиди генерал Уилкинсън. Но внезапно чу нещо, което го накара да наостри уши.

Уилкинсън остави чашата на мраморната маса до стола си и промърмори:

— Надявах се да срещна моя приятел Филип Нолън, но той очевидно не се е върнал от Испански Тексас. Ще го почакам няколко дни в Начез, но скоро трябва да тръгна отново на път. — Усмихна се и тайнствено добави: — Дългът, нали знаете.

Филип Нолън беше заместник на Уилкинсън, преди на своя глава да замине и да изчезне за няколко месеца в широката, недостъпна пустош на испанските земи западно от река Сабин. Защо Уилкинсън трябваше толкова спешно да говори с Нолън, веднага след завръщането му от този район, питаше се Брет. Какво крояха двамата? Сигурно нещо, което да напълни кесиите им — Уилкинсън страдаше от хронично безпаричие. Без да иска, със следващата си забележка Хю го наведе на вярната следа.

— Помните ли онази странна история с нашия приятел Мануел Гайозо де Лемос, който умря миналото лято? Преди смъртта си изведнъж се обърна срещу Нолън, а пък бяха първи приятели. Даже мисля, че Гайозо издаде заповед за арестуване на Нолън… Тук често се носят разни слухове. Испанците явно считат, че Нолън е открил в пущинаците несметно съкровище. — Хю отвратено тръсна глава: — Те очевидно не проумяват, че нито митичната бизонска самка, нито седемте златни града не съществуват. Май наистина вярват, че Нолън е намерил скритото съкровище на ацтеките.

Забележката му порази Уилкинсън като гръм. Тялото му се вдърви, в сините очи проблеснаха гняв и страх. Опита се да прикрие възбудата си, но Брет внимателно наблюдаваше реакцията му. Затова ли искаше толкова спешно да се види с генерал Нолън? За да научи от първа ръка дали е намерил съкровище? Кой знае защо, Уилкинсън изглеждаше ужасно самодоволен, сякаш знаеше повече от останалите…

Любопитството на Брет веднага се събуди и той направи опит да узнае нещо повече от Уилкинсън. Ала последният даде няколко уклончиви отговора и побърза да смени темата. Брет се закле да разнищи случая.

Върна се в къщата си, ала беше твърде възбуден и не можа да заспи. Стана отново, наметна черния копринен халат и слезе в салона, където се заразхожда напред-назад като тигър в клетка. Разбута остатъците от огъня в камината, докато жарта отново лумна и внезапно си спомни едно дете с огненочервена коса. Стисна устни. Всъщност нямаше особено желание да подновява запознанството си със семейство дел Торес, но доведената му братовчедка… Как ли изглежда сега? — помисли си той. — Тези странни очи и нахалната уста… През десетте години след последната им среща той се бе променил много. Метър и деветдесет на ръст, с широки рамене и закалено тяло, с тесен ханш и дълги, мускулести крака. Но най-много се бе променило лицето му. Десетте години опасен, разгулен живот оставиха видими следи по ъгловатото, матово лице. Черните вежди изглеждаха застрашителни, а нефритенозелените очи гледаха на света цинично и безстрашно. Около добре оформените устни играеше презрителна усмивка, но странно защо, тя го правеше още по-привлекателен. Общо взето, Брет беше опасно красив млад мъж, изключително смел и уверен в себе си. Притежаваше всичко — и въпреки това беше недоволен, скучаеше и смяташе, че животът му е празен.

Преди да навърши двадесет и пет, опозна съмнителните страни на лондонското общество, пи долнопробни напитки в жалки кръчми, въртя любов в Испания, Франция, Англия и Америка. В Мадрид се бори е бикове, в Париж уби на дуел измамен съпруг, заради облог се преправи на разбойник по пътищата и анонимно върна плячката на ограбения. Извеждаше нелегално френски аристократи, които бягаха от гилотината, и цяла година върлува по мексиканското крайбрежие заедно с един американски пират. Но най-опасното и същевременно най-удовлетворяващото приключение бяха трите месеца, прекарани при контрабандистите в Ню Орлиънс. Жаждата за мъст беше подтикнала Брет към това начинание. Един стар капитан и добър приятел, Сам Браун, бе убит от контрабандисти. Брет безстрашно се присъедини към бандата и след три месеца ги предаде на правосъдието. Убиецът на Сам Браун намери заслужения си край, като увисна на въжето.

Малко по-късно Брет спечели на карти западнала индигова плантация в Луизиана и за първи път си каза, че може би е време да поведе по-спокоен живот. В продължение на една година усърдно се стара да съживи плантацията. И както всичко, с което се заемеше, това също му се удаде. Едва-що убедил се в успеха, започна отново да се отегчава и тръгна да пътешества по света. Ала със съжаление установи, че приключенията и опасностите бяха загубили напълно привлекателността си. През 1799 година се завърна отново в Начез, за да обмисли бъдещето си.

Макар широкият свят да беше загубил очарованието си, едно нещо не се променяше никога: дълбокото презрение и недоверие към женския пол. Преживяното само бе потвърдило убежденията му. На двадесет и една година, желан и обичан, той повярва, че е недосегаем за стрелите на Амур, но за съжаление се излъга. През пролетта на 1792 година се запозна у семейство Алмак в Лондон с мис Даяна Парди. Брет отиде там пак заради облог, с цел да сипе две шишета вино в безалкохолния пунш, който сервираха в този дом, и това, разбира се, му се удаде. Внезапно откри две големи сини очи, озарили най-красивото лице, което беше виждал някога. Клетвата да не се оставя никога да бъде омотан от жена, беше забравена. Влюби се презглава в тъмнокосата красавица и започна да я ухажва, без да се вслуша в предупрежденията на приятелите си, че Даяна би се омъжила само за херцог. Тя флиртуваше с него, даваше му надежди, а при една тайна среща в Хайд парк се остави дори да я целуне.

Когато обявиха годежа й с херцог Олърд, Брет беше като ударен от гръм. Целият свят рухна. Как можа да бъде толкова сляп! Как повярва дори за миг, че има поне една жена в света, която да не лъже и да не мами! Защо прояви такава глупост и забрави уроците, дадени от собствената му майка? Жена — това винаги означаваше болка и предателство!

Това тъжно прозрение се потвърди още веднъж при едно от редките му посещения в Начез. Трябваше да придружи приятеля си Морган Слейд в издирването на жена му. Невярната съпруга отведе и детето със себе си, когато избяга със своя любовник. Брет и Морган откриха труповете им край пътя. Никога не забрави отчаянието на приятеля си при вида на мъртвото телце. Тогава се закле никога вече да не даде възможност жена да го нарани. Въпреки това имаше мигове, в които се питаше дали постъпва правилно, мигове, когато виждаше любовта и радостта, свързващи в едно Хю и София. В такива моменти си казваше: може би все пак някъде съществува това рядко и скъпоценно бижу — една топлосърдечна, красива жена, предана и изпълнена с любов. Не вярваше истински в любовта, но щастливият брак на Хю го караше да се замисля отново и отново.

Без съмнение, баща му и София водеха пълноценен и щастлив живот. Къщата беше изпълнена с радостни детски гласчета. Още с влизането в елегантното, постлано с мрамор фоайе се усещаше топлина и любов. Постепенно Брет призна пред себе си, че София е наистина толкова мила и открита, колкото изглеждаше.

За голяма своя радост София забременя наскоро след сватбата. През 1790 година се роди Гордън, през 1794 — Роксана, а само година по-късно — Илайза.

Името Мартин се споменаваше рядко. Ранната му смърт — той беше на деветнадесет, когато стана жертва на жълта треска — тайно се считаше от много приятели и познати като благословия за семейството.

Брет беше имал с Мартин само неприятности, но обичаше по-малките си братя и сестри, и при редките си посещения винаги им носеше подаръци. Дали поради очарованието на децата или поради явното щастие на бащата, но Брет все повече страдаше от вътрешната си празнота, макар да се опитваше да я прогони чрез опасни приключения.

Сега се беше втренчил в танцуващите пламъци и се питаше дали не завижда на баща си за щастието му и не копнее сам да си има дом и семейство. А това правеше внезапната му решителност да приеме поканата на Алехандро повече от съмнителна. Наистина ли искаше само да види момичето, което на седем години събуди в душата му такива невероятни чувства? Тази мисъл толкова го разгневи, че за малко не седна да напише отрицателен отговор. Ала скоро промени решението си.

През следващите седмици Брет не говореше много и беше навъсен. Въпреки че това му настроение продължи до Нова година, Оли не беше загрижен. Прислужникът беше сигурен, че някой хубав ден господарят ще забрави капризите си.

Морган Слейд, който пристигна на чашка и карти, го заговори направо:

— Ама че си мрачен! Да нямаш някакви затруднения?

Брет изкриви лице, хвърли картите на масата и отвърна:

— Не точно. Мисля, че е от проклетото време. Господи, как мразя този дъжд!

Морган се усмихна съчувствено.

— Май нещо ти тежи на душата, приятелю. Не е само времето.

Брет доля бренди на себе си и на приятеля си.

— По дяволите, и аз не знам какво ми става! Мисля, че останах твърде дълго в Начез, а от друга страна, не ме влече да тръгна отново на път.

— Мислех, че ще посетиш роднините си в Испански Тексас?

— О, вероятно ще го направя — промърмори неохотно Брет. — Само, че… дявол да го вземе, не знам какво става с мен — вече нищо не ме въодушевява.

Морган каза замислено:

— Виждал ли си Филип Нолън след сватбата му с Фани Линто миналия месец?

— Не. Защо? — изненада се Брет.

— Ако не искаш да посетиш чичо си в Накодочес, би могъл през пролетта да заминеш с него на лов за диви коне западно от река Сабин.

— Нолън се ожени едва през декември, а вече смята да остави жена си сама? Това май не е израз на семейно щастие! — отговори саркастично Брет. — Наистина ли мислиш, че ще тръгне на лов за коне толкова скоро след сватбата?

— Ами да, доколкото знам, вече е решил. При Нолън човек никога не е сигурен какво ще последва. Ала ми се струва, че след последната престрелка е испанците… — Брет го изгледа въпросително и Морган обясни: — Едва успял да стигне до Начез, защото испанците го преследвали и искали главата му. Не е за чудене, след като ги уверил, че имал разрешение да лови коне в определена област. Но после го хванали в друга част на Тексас, където нямало какво да търси. Знаеш колко са недоверчиви испанците. Убедени са, че искаме да им отнемем страната.

— А не искаме ли? — подхвърли иронично Брет. Морган вдигна рамене.

— Докато ни оставят да използваме Мисисипи и пристанището на Ню Орлиънс, не мисля, че ще имаме проблеми в това отношение.

— Запознат си изненадващо добре е плановете на Нолън. Да нямаш намерение да идеш с него?

— Може би — призна Морган. — И аз съм като теб. Ставам все по-неспокоен. А и нищо не ме задържа в Начез. Защо да не опитам с Нолън…

— Звучи интересно, но не знам дали ще понеса още дълго скуката и безделието.

— Можеш още сега да тръгнеш за Накодочес. Нолън има приятели в околността. Ще се срещнем там и ще продължим заедно.

Брет кимна.

На следващата сутрин главата му бучеше от изпитото бренди, ала се чувстваше по-жив от месеци насам. Вероятно защото се реших да замина за Накодочес, казваше си той, в края на краищата обичам много Алехандро. Стараеше се да прогони надалеч мисълта за доведената си братовчедка.

През следващите дни стана все по-нетърпелив. Искаше му се колкото се може по-скоро да потегли към ранчото на дел Торес.

Ала лошото време забави тръгването и Брет имаше много време за размисъл. За първи път сериозно се запита как ще протече по-нататък животът му. Знаеше, че не може вечно да продължава така — да играе карти, да ходи по жени и да живее ден за ден. Може би най-добре да остане в Ривървю и да се подготвя за деня, когато ранчото щеше да му принадлежи. Но след известен размисъл установи, че никога не би живял щастливо в Ривървю — животът тук не му предлагаше никакво предизвикателство. Взе твърдо решение и една вечер отиде при баща си. След кратко въведение без заобикалки заяви:

— Татко, преди да замина за Накодочес, искам да отстъпя официално правата си върху Ривървю. Нека Гордън наследи ранчото. Неговият дом е тук, а аз имам достатъчно състояние, за да започна нещо друго.

Хю се смая, но след известно време се остави да бъде убеден и уважи желанието на сина си. Брет запази за себе си само малката къща с имота около нея.

Два дни, след като бяха подписани всички документи, времето се подобри и Брет и Оли потеглиха в посока към река Сабин и Накодочес. Трудно беше да се пътува по това време на годината. Реките преливаха от топящия се сняг, почвата беше мочурлива. Навсякъде дебнеха опасности, но Брет се наслаждаваше на лова и вечерите край лагерния огън. С Оли беше тъкмо обратното: Той беше като у дома си в градските бърлоги на порока, но съвсем не беше създаден за живот под открито небе.

Брет беше въодушевен от дивата, необлагородена природа, спеше с удоволствие на твърдата земя и приемаше с възторг всяко ново предизвикателство.

Областта по течението на Сабин беше известна с десперадосите, които дебнеха непредпазливите пътници. На два пъти ги спираха, но при вида на широките рамене, леденостудените зелени очи и пистолетите, които Брет светкавично измъкваше от кобурите, разбойниците предпочитаха да отстъпят.

По ирония на съдбата, в последния ден от пътуването самият Брет приличаше на разбойник: небръснат, с мръсни и измачкани прости дрехи. Никой не можеше да предположи, че зад тази фасада се крие дръзкият светски лъв, който беше влизал и излизал в най-изисканите европейски салони.

Затова не беше особено чудно, че когато го видя за първи път, Сабрина повярва, че е попаднала в ръцете на някой десперадо.