Шърли Бъзби
Лилия в нощта (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА

Сърцето на Сабрина лудо заблъска в гърдите й и тя го изгледа смаяно.

— Да се оженим? — изтръгна се шепнешком от устните й.

Нефритенозелените очи се присвиха.

— Да. Ще се оженим.

И в най-смелите си мечти не беше се надявала на това. Търсеше, копнееше, ала никога не можеше да си го представи. Все пак, Брет дори сега не споменаваше за любов?

Сабрина затвори за миг очи. Милостиви Боже, как да постъпи? Опита се да спечели време, за да проумее мотивите му и прошепна:

— Защо?

Развеселена усмивка грейна по лицето му. Той се приближи до леглото и нежно я погали по бузата.

— И още питаш — след нощ като тази?

Не беше точно това, което й се искаше да чуе, но въпреки това беше доволна. Той я желаеше и не го криеше, а тази страст можеше да се превърне в мощно оръжие. Той ще ме обикне, закле се яростно тя. Един ден ще ме обича точно толкова, колкото сега желае тялото ми. Но дотогава…

Ироничният глас на Брет прекъсна мислите й.

— Не съм и очаквал, че ще ми се хвърлиш на врата от радост, но не предполагах, че представата да се омъжиш за мен ще те уплаши. — Той повдигна брадичката й и я погледна в очите. — Преди шест години беше готова да се омъжиш за мен. Защо сега се колебаеш?

— Забрави ли, че развалих годежа? — прошепна смутено тя.

Лицето му помрачня, пръстите му се впиха в нежната плът.

— Нищо не съм забравил — изсъска внезапно той. — Отлично помня, че не можа да решиш моето богатство ли е по-голямо или онова на Карлос. Помня и как ме отблъсна, като помисли, че съм разорен.

Очите на Сабрина се разшириха, ала Брет не обърна внимание на изненадата й и продължи:

— Сега това няма никакво значение. Важното е, че баща ти те повери на мен, и най-добрият начин да се отърва от това досадно задължение е да те направя своя жена. Алехандро е имал предвид точно това и… — Гласът му стана твърд. — Така ще бъде.

Сабрина понечи да каже нещо, но Брет не й остави да проговори.

— Какво избираш: женитба или да живееш като моя метреса?

Сабрина загуби ума и дума. Дали да го зашлеви с все сила през лицето или да му изреве „Да!“, преди да се е разколебал? Трябваше й време, за да премисли станалото. През последните двадесет и четири часа се случиха прекалено много неща. Но Брет очевидно не искаше да чака. Кехлибарено-златистите очи на жената засвяткаха от гняв.

Брет го забеляза и подигравателно вдигна вежди.

— Е? Ще получа ли отговор или се готвиш да ми направиш сцена?

Сабрина се задушаваше от гняв. Сви ръце в юмруци и изкрещя:

— Ще си получиш отговора, арогантен звяр такъв! Но те предупреждавам — ще имаш ужасна съпруга! Ще съжаляваш, че така ме притисна до стената, кълна ти се!

Камък му падна от сърцето, ала се помъчи да прикрие облекчението си и се засмя.

— Заплахи ли, скъпа? След като е толкова любов прие предложението ми! Нали все пак го ирис? — Лекомисленият тон му струваше големи усилия, но ме биваше да показва колко държи на нея.

В яда си Сабрина забрави, че е гола, скочи от леглото и се изпъчи пред него.

— Проклятие! Да, отговорът е да!

Погледите им се срещнаха и гневът й в миг се изпари, защото отново зърна онзи израз в нефритенозелените очи, който я изпълни с необуздана радост от предстоящата женитба. Но само за миг. После погледът му жадно се плъзна по тялото й.

— Добре — прошепна той, прегърна я и я целуна. Телата им се притиснаха страстно едно до друго, тя усети растящата му възбуда и потрепери. Но Брет не направи опит да продължи. Закле се в себе си, че ще я люби отново една когато станат мъж и жена. Откъсна колебливо устни и я отдалечи от себе си.

— Прекалено си съблазнителна, сладката ми, наистина прекалено! — Завъртя се на токове и тръгна да излезе. На вратата спря за миг и каза през рамо: — Днес ще говоря със свещеника. В неделя ще оповестят от амвона и до три седмици ще се венчеем.

Сабрина така и не успя да отговори. Вторачи се като в транс в скъсаната си рокля. Наистина ли бяха изминали само дванадесет часа, откакто си беше тръгнала от соарето у семейство Роблес? Само дванадесет часа, а се бе случило толкова много!

Мина като замаяна през стаята, вдигна парчетата от роклята и ги натъпка в най-задния ъгъл на гардероба. Лупе сигурно щеше да ги намери и да задава неудобни въпроси, но в момента всичко й беше безразлично. Трябваше да мисли за много по-важни неща. Върна се обратно, пъхна се в леглото и се сгуши под тигровата кожа, която Брет бе забравил. Тя й напомняше тялото му — гъвкаво и топло, грубо и нежно. След три седмици щеше да се омъжи за него. И тогава непременно ще я обикне! Сърцето й се разтуптя при мисълта за израза в очите му, когато я целуна преди няколко минута. Беше ли любов това? И миналата нощ, малко преди да легне до нея, в очите му не се ли появи същият този израз, който я накара да затаи дъх? Може би Брет я обичаше? Милостиви Боже, каква замайваща мисъл! Ала скоро се сети за Карлос и забрави мечтите си.

Карлос. Той беше излъгал Брет и си го бе признал. Сабрина не можеше да си представи, че човек, когото обичаше и комуто се доверяваше, се бе опитал съзнателно да разруши щастието й. А може би не бе излъгал само Брет, а и нея? Може би злоупотребяваше е нея, използвайки безсрамно доверието и привързаността й? Той ли беше внушил на Брет, че тя се интересува само от богатството му? А не беше ли вероятно самият той да иска от нея същото? Обезпокоителна мисъл, която при нормални условия можеше да пренебрегне, но не и днес. Припомни си нападението му в павилиона, което не можеше да извини и досега, както и поведението му в каретата.

Карлос й беше внушил, че Брет се интересува само от парите й. Карлос го беше разпознал като „Девил“ Дейнджърмънд. Все още й бе трудно да повярва, че ги беше насъскал така жестоко един срещу друг, но в това вече нямаше съмнение. Но може би Карлос вярваше в това и искаше само да я предпази? Тя въздъхна. Всичко бе така объркано. Ужасно я беше яд на Карлос. Но въпреки че Брет не гонеше зестри, както бе успяла да се убеди, това все още не обясняваше поведението му спрямо Констанца Моралес.

Сабрина, сама открита и честна, не можеше да си представи, че Констанца и Карлос подло са я заблудили. Тогава повярва, че Констанца е бременна, повярва, когато назова Брет като баща на детето. Но Карлос беше този, който й разказа, че Констанца е била любовница на Брет…

Тя уморено разтърка чело. Толкова ли съм оглупяла от любов, та приемам за чиста монета всяка дума, която го оневинява? Боже мой, колко съм объркана! Сигурна съм само в едно: вече никога няма да имам доверие на Карлос. Обичам Брет Дейнджърмънд и ще се омъжа за него само след три седмици. Сега просто нямам сили да мисля повече…

След това заспа дълбоко и здраво и се събуди едва следобед. Полежа още известно време, докато сетивата й уловиха шумове и миризми. В края на леглото бе поставена табла със закуска. Ако се съди по аромата на кафето, беше току-що донесена. Вдигна очи към вратата на будоара и забеляза, че ваната е приготвена и Лупе я пълни с гореща вода.

Замаяна от съня, Сабрина седна, наля си чаша кафе и извика:

— Добро утро, Лупе! Как си днес?

— Утро? — Лупе влезе усмихната. — Четири часът следобед е, сеньорита! Щях да ви оставя да спите още, но сеньор Брет каза, че е време да ставате. Поканил е няколко приятели да вдигнат тост за предстоящата сватба. — После, пренебрегвайки всичко, на което я бяха учили, се втурна и прегърна Сабрина. — О, сеньорита, Оли й аз се радваме толкова много за вас! Прекрасно е да се омъжите за сеньор Брет!

Сабрина се зарадва на благопожеланията на Лупе, но не можа да преодолее безпокойството си. Защо Брет бързаше? Толкова неща ги разделяха, непознати и неизказани. Само да знаеше истината за миналото му, само да можеше да бъде сигурна в любовта му!

Ала сега нямаше време за размишления. Тя благодари на Лупе, а след като се изкъпа и облече в рокля от златиста коприна, украсена с дантела в кехлибарен цвят и къси буфан-ръкави, започна отново да гледа на бъдещето откъм по-хубавата му страна.

Очите й сияеха, бузите й бяха леко зачервени, докато слизаше по стълбите. Модерната златиста рокля подчертаваше огненочервената коса, нападала в немирни къдрици по челото и тила й, макар че бе прибрана в елегантен кок. Беше неописуемо красива.

Брет я видя пръв и затаи дъх. Сърцето му преля от любов. Тази прекрасна жена беше негова годеница и само това имаше значение сега, независимо с какви непочтени средства бе постигнал целта си. В любовта и на война е позволено всичко.

След като на разсъмване напусна стаята на Сабрина, той разви трескава дейност. Поговори със свещеника, поръча съобщението и определи датата на сватбата. А за вечерта уреди малко празненство, на което да обяви годежа със Сабрина, за да бъде всичко според етикета. Размисли малко и се намръщи. Разбира се, Франсиска и Карлос щяха да създават проблеми, но срещу това нищо не можеше да се направи. Повечето хора щяха да припишат тази неприязън на озлоблението, и то не без основание, каза си с усмивка той, като се сети за сблъсъка с Франсиска тази сутрин. Тъкмо се бе върнал от църквата, когато тя влезе с вирнат нос в библиотеката. Беше изненадан да я види все още с вечерната рокля, но след минута всичко се изясни. Франсиска се изправи пред него с цялата си надменност и заяви:

— Междувременно сигурно сте разбрали, че Карлос и Сабрина избягаха заедно. И положително сте забелязали, че аз също не прекарах нощта тук. Почаках да се успокоите малко след тази новина, преди да се върна в къщата ви.

Когато Брет не реагира, Франсиска запита възмутено:

— Не ви ли вълнува, че синът ми е избягал с вашата повереница? Че скоро ще се оженят и вие ще трябва да се махате от тази къща?

Брет успя някак си да се овладее и не показа колко бе разгневен. Но скоро облекчението взе връх. Ето какво е възнамерявал да извърши синът й! Но дали със съгласието на Сабрина? Невъзможно! Тя се прибра у дома си, а и Оли беше неотлъчно до нея. Сигурно имаше куп недостатъци, но положително не беше глупава. Не можеше да не знае, че Оли ще осуети бягството й. Едва сега му стана ясно какво бе видял вчера, когато отвори вратата и Сабрина и Карлос застанаха пред него. И двамата не бяха на себе си, особено Карлос… Дали защото Сабрина му бе отказала? Тържествуваща усмивка се появи на устните му. Карлос очевидно бе претърпял крах. Обърна се към Франсиска и почти покровителствено я попита:

— Как ви хрумна мисълта, че ще напусна своя дом и ще ви го предоставя?

— Защото ни принадлежи! Вие сте го купили и обзавели с парите на Сабрина — отговори Франсиска, убедена в победата си.

С подигравателно искрящи очи Брет заяви:

— Сеньора, след като поговорите със сина си, ще установите, че сте се заблудили. Що се отнася до моята повереница, Сабрина спи в стаята си, а когато се събуди, ще отпразнуваме годежа си. Разбира се, като най-близки роднини, вие и синът ви сте поканени на тържеството, но при дадените обстоятелства не бих ви упрекнал, ако откажете.

Франсиска беше вън от себе си от гняв, още повече когато той й заяви, че повече не бива да остава в дома му. С мъка успя да се овладее. Изправи високомерно глава и прошумоля навън с колосаните си поли. Само след час изпрати хора да приберат всичките й вещи.

След излизането на Франсиска Брет дълго седя замислен зад писалището си, питайки се дали не е бил сляп. Наистина ли Сабрина не знаеше нищо за плана на Карлос? Инстинктът му подсказваше, че тя е невинна. Вярата в нея отслаби мъката му, но скоро се сети, че все още няма доказателства за липсата на алчност. През седмиците след идването си в Ню Орлиънс тя имаше достатъчно възможности да се убеди, че преди шест години се е излъгала по отношение на богатството му, и сега вероятно се опитваше да поправи стореното.

Ала след последната нощ Брет не вярваше дори и в това — не искаше да вярва. Тя беше толкова топла, толкова сладка и всеотдайна в прегръдките му. Нима можеше едновременно с това да е студенокръвна и пресметлива? Можеше да се закълне, че никой друг мъж не я беше докосвал преди — и че Карлос пак го излъга.

Карлос явно лъжеше по навик и внезапно Брет си припомни колко изненадана беше Сабрина, когато тази сутрин я обвини, че го е пренебрегнала заради загубата на богатството му. Може би го е напуснала по друга причина? Да не би да ги е разделила поредната лъжа на братовчед й? Карлос познаваше Сабрина от рождение, ползваше се с доверието й и за него беше просто да предизвика съмнение и да посее раздор там, където не би трябвало да го има. Брет се вцепени, заслепен сякаш от небесно видение. Нима цялата му мъка е била напразно! Нямаше ли откровеният разговор преди шест години да му спести ужасната болка? Това беше опияняваща мисъл и трябваше да напрегне всичките си сили, за да не хукне нагоре по стълбите и да се разбере веднъж завинаги със Сабрина. Вродената му предпазливост го възпря. Помнеше страданията на баща си и знаеше колко опасно, почти смъртоносно беше да се обича невярна жена. Не, Сабрина не беше такава, инстинктът му го подсказваше и въпреки това един вътрешен глас го предупреждаваше да бъде предпазлив. Имаше неща, които не можеха да се обяснят с лъжите на Карлос. Особено сцената в павилиона, когато Сабрина лежеше в прегръдките на братовчед си…

Едно почукване по вратата го върна в действителността, а през останалата част от деня не му остана време за размишления. Ала сега, когато Сабрина застана пред него, съмненията се върнаха. Дали не се държеше като идиот? Беше ли лудост да се надява, че тя изпитва нещо към него? Едва устоя на изкушението да я притегли към себе си и да я моли да го обича. Вместо това пое ръката й и учтиво я целуна.

— Ти си прелестна, мила моя — промълви тихо и му се прииска да беше казал нещо по-малко банално, ала днес бързият му иначе език изневеряваше.

Сабрина отговори на поздрава му с разтуптяно сърце. Щом се озова близо до него, в душата й пропълзя боязън и не можа да проумее как само преди няколко часа беше лежала гола в прегръдките му и беше опознала магията да му принадлежи.

Тази вечер Брет беше много елегантен. Непокорните гъсти къдрици блестяха, брокатеният жакет в черно и златно седеше като излят на широките му плещи, а черните сатенени панталони се опъваха върху мускулестите, добре оформени крака. Но онова, което накара сърцето й да забие по-бързо, беше изразът в нефритенозелените очи — изразът, който й вдъхна надежда и предизвика лъчезарната й усмивка.

Брет беше заслепен от тази усмивка и в миг забрави всички съмнения.

— Възнамерявах преди сватбата да се държа като благоприличен годеник, но ако продължаваш да се усмихваш така, не знам дали ще устоя на прелестите ти…

Сабрина засия още повече и закачливо прошепна:

— А трябва ли да го правиш?

Брет отметна глава назад и се засмя.

— Вещица! — промълви одобрително той, после лицето му стана сериозно. — Сабрина, тази сутрин трябваше да помоля леля ти да напусне къщата ми. Надявам се, разбираш, че бях принуден да го сторя… при дадените обстоятелства.

Усмивката й угасна и тя се взря любопитно в лицето му. Новината не я изненада особено. Всъщност се радваше, че няма да има нужда да слуша постоянно злобните забележки на леля си.

— Каза ли й за женитбата ни? — попита тихо тя. Брет кимна.

— Много ли се ядоса?

Брет вдигна рамене.

— Да речем, че сега ме обича още по-малко от преди.

Сабрина направи гримаса. Не понасяше неразбирателствата и много й се искаше леля й още от самото начало да се бе държала малко по-миролюбиво с Брет. Той побърза да я увери, че може да вижда леля си по всяко време, но не спомени нито дума за Карлос, което беше добре дошло за нея.

— Много ли беше дързък е нея? — прошепна тя и дяволито му намигна.

Брет я погледна със съмнителна невинност.

— Не толкова, колкото тя с мен.

Сабрина се засмя.

— Значи си бил отвратителен!

Той се усмихна и взе ръката й.

— Всичко в името на една добра цел, любима. Вече намерих нова компаньонка, овдовялата сестра на моя търговски агент, мисис Бонел — изключително почтена жена. Тя ни очаква в синия салон и с удоволствие ще ти я представя, преди да дойдат гостите ни.

Странно въодушевена, сияеща от любов, Сабрина му се усмихна и дяволито промърмори:

— Струва ми де, че ще си имам доста властен съпруг…

Породилото се така внезапно чувство за взаимна принадлежност не ги напусна през цялата вечер. Сабрина бе образец на любяща жена, а Брет също не съумяваше да прикрива чувствата си. Всеки, който ги видеше, разбираше от пръв поглед, че двамата се женят по любов. Единствено двете главни действащи лица имаха съмнения и не искаха да видят очевидното.

Времето бързо отлетя и двамата се придържаха към мълчаливото споразумение да не нарушават крехкия мир. Бяха стигнали до убеждението, че причината за катастрофалния край на първия им годеж е Карлос. Ала Сабрина все още не можеше да си обясни историята с Констанца. Това много я смущаваше, но бе твърде влюбена, за да допусне то да развали предстоящата сватба.

А Карлос… На няколко пъти Карлос безсрамно се опита да я види, но тя категорично отказа да то приеме. Не желаеше никой да помрачи отново щастието й.

Само един грозен случай внесе горчива нотка в радостното очакване, с което бе изпълнено сърцето й. През първите седмици на юни Сабрина посети леля си, настанила се у семейство Корейас. Франсиска изяви готовност да я види, но само за да хвърли в лицето й насъбралата се в душата й злоба. В този ден Сабрина научи за плана на Карлос да я отвлече и болезнено осъзна, че пропастта между нея и леля й е непреодолима. Изправи се, сложи дантелените ръкавици и се накани да си върви.

Отровният поглед на Франсиска пронизваше гърба й.

— Остави грингото — каза внезапно тя. — Остави го, омъжи се за Карлос и всичко ще бъде добре. Карлос наистина те обича и искаше да те отвлече само защото те обожава и би направил всичко, което зависи от него, за да си щастлива.

Нито Сабрина, нито Франсиска подозираха истината за това, което възнамеряваше да извърши Карлос.

Не по-малко упорита от леля си, Сабрина кратко поклати глава.

— Не мога да го направя, лельо.

Франсиска изсъска като усойница:

— Ако сега си тръгнеш, ако откажеш да направиш това, за което те моля, не смей да ми се мяркаш повече пред очите! Избирай — семейството ти или грингото!

Няма какво да избирам — отговори спокойно Сабрина и излезе.