Шърли Бъзби
Лилия в нощта (21)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Часове по-късно, настанена комфортно в елегантни покои, Сабрина все още се питаше защо не посмя да го удари с камшика през лицето. Може би присъствието на Франсиска я възпря. Не знаеше точно, но все още трепереше от гняв.

Естествено Франсиска също не успя да се овладее и Сабрина се усмихна, като се сети за гневната тирада на леля си. Брет послуша известно време оскърбленията и упреците за лошо водено домакинство и неспособност като настойник, ала скоро му дотегна. Прекъсна с леден глас оскърбителната канонада и заяви:

— Мога ли да ви припомня, че сте моя гостенка? Дали одобрявате или не, Сабрина е моя подопечна и ако пожелая, домът ми може да се затвори пред вас.

Франсиска излезе от кожата си, но заплашителният поглед на Брет я накара да млъкне, поне за малко. Домакинът плесна с ръце и повика прислужниците. Появиха се две негърки, които придружиха Сабрина и Франсиска до стаите им на втория етаж. Балконът и прозорците на стаята, в която беше настанена Сабрина, гледаха към двора. Все още сърдита, тя отвори рязко двойната врата към балкона от ковано желязо.

Беше ранна вечер и настъпващият здрач омекотяваше ярките цветове, сенките ставаха по-дълги. Ала Сабрина дори не ги поглеждаше. Сновеше като тигрица в клетка по тесния балкон. Не знаеше дали да се радва или да се страхува от следващата среща с Брет.

Е, нали преодоля първото препятствие. Все някак си щеше да се справи с тревожещото му присъствие. Продължителната баня малко я успокои и тя облече модерна рокля от черна коприна с дълбоко деколте, с тесен корсаж, който подчертаваше гърдите й, и буфан-ръкави стигащи до лактите. Беше готова за следващата битка.

Сабрина също се беше променила през последните шест години и то още по-видимо от Брет. При последната им среща тя едва излизаше от детската възраст. И както беше прозряла София още преди години, сега лицето й бе необикновено, макар и не класически красиво. Брадичката беше доста подчертана, устата може би прекалено голяма, за да бъде съвършена, ала носа беше съвършено изрязан, а високите скули придаваха аристократично изражение на лицето. Сигурно беше, че ще предизвика навсякъде сензация с тази спираща дъха коса и невероятните кехлибарено-златисти очи Беше стройна и висока почти един и осемдесет.

Болката и мъката през последните шест години бяха оставили своите следи по лицето й, Устата й, създадена за смях и целувки, беше сурово опъната, кехлибарено-златистите очи бяха загубили лъчистия си блясък и прикриваха истинската й природа зад стена от недосегаемост.

Днес обаче тя трябваше да забрави цялата мъка на миналото и да кръстоса шпага с Брет: щеше веднъж завинаги да му изясни, че не възнамерява да играе ролята на послушна девица, която се изискваше от нея. Преди да излезе от стаята, се огледа доволна в едно високо огледало. Косата беше сплетена на плитка, навита като корона на главата, пълните й гърди се издигаха предизвикателно над деколтето. Шията й беше украсена с тежко колие от оникс и злато, обици от същия материал крася ха ушите й. Черната коприна създаваше великолепен контраст е бялата й кожа и я правеше да изглежда крехка и ранима.

Сабрина прошумя с полите си и очите й заискриха Излезе в дълъг, широк коридор, който водеше към двора, а малко по нататък се виеше друга изящна стълба, която отвеждаше в централната част на къщата.

Тя заслиза по вътрешната стълба и скоро се озова в обширно фоайе. Подът беше от зелен мрамор, стените с малко по-светъл цвят. От двете страни на входа имаше позлатени стенни аплици с високи восъчни свещи. Очевидно Брет не пестеше пари за дома си. Няколко врати извеждаха от фоайето. Голямата, красиво резбована двукрила врата вероятно излизаше на улицата. Сабрина се запита къде ли ще намери Брет. За щастие не се наложи да чака дълго. От дясната й страна се отвори врата и се появи слуга в черно-бяла ливрея.

Мъжът се поклони учтиво и каза:

— Мога ли да ви помогна, мис? Отново я побиха тръпки.

— Да, търся сеньор Дейнджърмънд. Знаете ли къде е?

— Тук вътре, мис — отвърна мъжът и посочи стаята, която току-що беше напуснал. Искаше да добави още нещо, но Сабрина с нетърпелив жест му заповяда да отвори вратата. Направи две крачки в помещението, ала смелостта й веднага се изпари. Вратата зад нея се затвори и я обзе абсурдното чувство, че с това й отнеха единствения път за бягство. Събра целия си кураж и продължи. Стаята, в която влезе, очевидно служеше за библиотека, защото бе пропита с приятната миризма на кожа, идваща от книгите, подредени в строги редици по лавиците. Едната стена бе заета от мраморна камина, подът бе застлан с килим в ръждивочервено и зелено, а няколко тапицирани със зелено кадифе кресла придаваха уют на голямата стая. Край тях имаше елегантни масички от сатенено дърво, а внушителен диван с бежовозелена копринена тапицерия разделяше помещението. Зад дивана явно беше работното място на Брет: махагоново писалище е впечатляващи размери изпълваше почти цялата половина. И там имаше високи кресла, облечени в зелена кожа, а пред дивана беше поставена ниска мраморна маса.

Макар и ненатрапчива, обстановката свидетелстваше за богатство. Сабрина си пожела да не беше чула грозните подозрения на Франсиска относно източник на това неочаквано забогатяване. Ала не й остана време да размисли, защото гласът му я върна грубо в действителността.

— А, Сабрина, ето те и теб. Вече се питах колко време ще мине, докато се появиш.

Сабрина трепна и се запъти към него е високо вдигната глава. Брет се беше надигнал от едно високо кресло. И един друг висок тъмнокос мъж стана от стола си заедно с него и се обърна към нея. Младата жена спря и се изчерви:

— Не знаех, че имаш гост — промълви сковано. — По-късно ще дойда отново.

— Я не ставай смешна — укори я Брет. — Морган е повече от гост и трябва да ти го представя. — Улови ръката й и я поведе към непознатия. — Сабрина дел Торес, представям ви мистър Морган Слейд. Той е един от най-старите ми приятели и чест гост в моя дом. Морган, това е сладката ми подопечна.

Сабрина хвърли унищожителен поглед към Брет, пое ле се обърна към Морган Слейд и каза учтиво:

— За мен е чест да се запозная е вас.

Весели сапфирени очи засияха насреща й и Сабрина забрави предизвикателното поведение на Брет. Морган Слейд се наведе над ръката й и отговори:

— Честта е изцяло моя, сеньорита дел Торес. И не слушайте онова, което казва лошият ви настойник. Доставя му удоволствие да дразни приятелите си… а аз най-добре зная това, след като имах нещастието да отрасна с него.

Очите на Сабрина се разшириха. С прелестна усмивка тя промълви:

— О, аз още ви помня! Срещнахме се на сватбата на леля София със сеньор Хю. Спомняте ли си още за мен.

Свежото лице на Морган засия още повече.

— Спомням си едно дете с големи очи и невероятна коса, но положително нямах представа, че се е превърнало в такава възхитителна млада дама.

Морган изглеждаше приблизително на възрастта на Брет, ала в черните му коси нямаше и следа от сребро. Беше много привлекателен мъж с класически красиво лице, но Сабрина почувства, че въпреки веселите си очи можеше да бъде също така безскрупулен и упорит като Брет.

— Вие сте много любезен, сеньор — отговори на комплимента тя.

— И много женен — подхвърли саркастично Брет. — Съпругата му Леони е в плантацията и очаква раждането на второто си дете.

Морган явно обичаше жена си повече от всичко на света, ако се съдеше по доволната му физиономия, и веднага обеща на Сабрина да ги представи една на друга, щом се роди детето.

Разговорът продължи с известни усилия, но Сабрина предпочете да се сбогува и да остави двамата мъже сами. Очевидно обсъждаха важен проблем. Брет стана, дръпна един звънец на кадифен шнур и каза:

— Портиерът Ендрю ще ти покаже къщата. В края на краищата тя ще бъде и твой дом.

По гърба на Сабрина отново пробягаха студени тръпки. Възхищение или страх?

Тя излезе и двамата размениха няколко думи за ролята на Брет като настойник, при което Морган предупреди приятеля си да не прекалява с жаждата за отмъщение. Ала като видя, че не може да се разговаря с Брет, побърза да смени темата.

— Писмото, което си получил от Итън, ме тревожи, Брет! — Лицето му помрачня, когато посегна към листа върху писалището на Брет. Прочете още веднъж писмото и попита: — Познаваш ли го достатъчно добре?

Брет понечи да отговори, но Морган махна с ръка.

— Знам вече, че този така наречен генерал Итън много уважаван сред влиятелните кръгове на Вашингтон. Оказа добри услуги на правителството в борбата с берберските пирати, ала съм осведомен, че много хора го считат за пияница и самохвалко. Предвид всичко това се питам дали можем да имаме доверие в написаното за Аарон Бур, бившия вицепрезидент.

Брет замислено разглеждаше върха на ботуша си.

— Не отричам, че има хора, които го клеветят, но аз му се доверих дотолкова, че се присъединих към бандата негодници в Египет и го следвах през пустините на Барка, та чак до атаката на Дерня, на брега на Средиземно море. Походът не беше приятен, а и битката за Дерня не се числи непременно към любимите ми спомени — но ние я взехме въпреки всички неприятни обстоятелства и щяхме да превземем и Триполи, ако войната не беше свършила така внезапно. Итън ни изведе живи от Дерня, след като научи, че няма да получих подкрепа по море.

Морган се откъсна за малко от темата и попита ядосано:

— Какво, по дяволите, търсеше в Египет? Защо обиколи пустинята с банда арабски и гръцки нехранимайковци и се би във война, която за теб има малко или дори никакво значение?

— Скука? — предложи Брет, дяволито ухилен. Морган изсумтя презрително, но не се задълбочи повече. Брет явно не желаеше да говори за приключенията си в Северна Африка.

Погледът му попадна на писмото.

— Луда история! Всеки нормален човек би я отхвърлил като безумни дрънканици на някой луд.

Брет отговори сухо:

— Итън не е луд — той е страшен и обича да преувеличава, но не е луд. А щом Итън пише, че Аарон Бур възнамерява да събере войска, с която да навлезе във Вашингтон, за да убие президента Джеферсън и превземе кораби, с които да отплува към Ню Орлиънс, то бъди уверен, че има нещо вярно в тази работа.

— Не вярвам в подобни дрънканици! Нали се запозна с Аарон Бур миналото лято на бала у Стивън Минър? На луд ли ти приличаше? Или на убиец?

Брет си спомни срещата е Бур през миналото лято в Начез. Наистина не можеше да си представи, че главата на бившия вицепрезидент би могла да роди такива налудничави планове. Беше чаровен, може би дори прекалено чаровен. И можеше да бъде убедителен, когато пожелаеше. Той и Брет бяха излезли случайно да подишат чист въздух и Бур беше пожелал да поговорят на четири очи.

Брет кимна и погледна отвисоко към дребния мъж с тънки устни и мощна брадичка. Не можеше да си обясни защо хората така се възторгваха от Бур.

— Имам нужда от млади хора като вас — заговори Бур. — Млади хора, които са готови да рискуват… младежи, узрели за една голяма авантюра.

Брет въпросително вдигна вежди.

— О? Нима при безобидното заселване на областта Де Бастроп по река Уашита могат да се преживеят и приключения?

Бур махна е ръка.

— Областта Де Бастроп е за заселниците, но вие, приятелю, няма да се занимавате с такива банални неща. Чух за приключенията ви в Дерня. Елате при мен! Предлагам ви приключения и богатства, каквито не сте и сънували. Ще участвате в създаването на нова, мощна империя.

Брет предпазливо промълви:

— Империя? Къде?

Бур се усмихна съзаклятнически.

— Кой знае? Може би западно от Сабин? Или даже в Мексико? Ако се стигне до война с Испания, за един умен мъж ще има възможности. — Очите му блестяха фанатично. — Имам план, отличен план и той вече започва да се оформя. — Огледа се, сякаш да се убеди, че никой не ги подслушва. — По пътя насам срещнах генерал Уилкинсън във Форт Масак в Охайо и разговарях ме за много неща… Сигурен съм, че те ще заинтригуват някой млад мъж, тръгнал да търси приключения.

И рязко прекъсна разговора. Впоследствие Брет узна, че Бур умееше да преценява качествата на хората.

Брет погледна Морган и каза:

— Убиец? Не, не вярвам, но какво знаем двамата за този мъж? Наистина е очарователен, но в него има нещо гнило. Помисли си само, та той едва не провали президентството на Джеферсън през 1800 година! Спомни си дуела с Александър Хамилтън — срещу него бе повдигнато обвинение за убийство! Бих казал, че характерът му не е особено приятен!

— Но това все още не означава, че има страшното намерение да убие президента на Съединените Щати! — повтори нетърпеливо Морган. — Какво толкова те привлича у Бур? Когато се срещнахме миналото лято, ти намекна, че си в града заради Бур — заради някаква история, която касаела Бур и нашия примерен главно командващ, генерал Джеймс Уилкинсън.

— Не смяташ ли, че връзката между Бур и Уилкинсън е много интересна?

Морган безпомощно размаха ръце.

— Не зная, Брет. Говори се, че испанците плащали на Уилкинсън, но това още не означава, че съществува таен заговор. Досега никому не се е удало да открие сериозни доказателства срещу двамата. Май всички са тръгнали да гонят вятъра.

Брет размисли малко.

— Известно ли ти е, че президентът Джеферсън е ангажирал дузина цивилни, които дискретно изпълнява, за него правителствени задачи? Че назначава джентълмени от добри семейства, които от време на време шпионират за него?

Морган се смръзна:

— Затова ли беше в Северна Африка?

Брет кимна.

— Не разкривам особена тайна, като ти го казвам. Да, затова бях в Дерня. Джеферсън искаше доклад за връщането ми от Индия в края на 1804 година и така ме направи свой агент.

— Има ли Джеферсън конкретни съмнения по отношение на Бур? — попита Морган.

— Мисля, че президентът просто не се доверява на малкия Бур. Когато миналото лято Джеферсън научи, че съм изоставил пътешествията и ще се установя тук, ме помоли да държа под око съмнителната дейност на Уилкинсън и Бур около Ню Орлиънс. Как можех да откажа?

Морган кимна и каза замислено:

— В момента нямам друга информация. Това писмо е първото от месеци насам, в което се говори за Бур.

— Приятелят ти Джейсън Севидж не намеква ли нещо?

— Аха! — отговори театрално Морган. — Ето откъде духал вятърът! Знаех си, че не си ме поканил току така!

Брет се усмихна.

— Това не беше единствената причина! Исках да чуя мнението ти за писмото на Итън и бях любопитен дали Севидж ти е писал нещо ново за Бур или Уилкинсън.

— От миналата есен насам нямам вести от Джейсън. Но мога да му пиша и да го помоля да те осведоми, ако има някаква информация.

— Ще ти бъда много благодарен — каза Брет без заобикалки. Доволно мълчание настана в помещението; двамата отпиваха от брендито, всеки зает е мислите си.

След известно време Брет въздъхна и каза:

— Дълго размислях и се опитвах да си представя какво би могло да накара някой мъж да предаде страната си. И от какво се нуждае един мъж с такива намерения, за да осъществи плана си. Трябва да е човек, който няма какво да губи. Би трябвало да има достатъчно чар и умение да убеждава, за да склони и други да го последват. Бур, изглежда, притежава всички тези предпоставки. Ала той се нуждае и от нещо повече — нуждае се от пари, хора и оръжия… от армия. — Брет се приведе напред с мрачно лице. — Срещал се е конфиденциално с добрия генерал Уилкинсън. Какво са разговаряли, засега можем само да гадаем. Но каквито и да са плановете на Бур, независимо дали става въпрос за нахлуване в Мексико или за създаване на контраправителство в провинциите западно от Алигенските планини — при всички случаи Бур ще има нужда о много хора и оръжия. — Брет спря за малко и добави: — Просто не ми излиза от главата, че Уилкинсън със склонността му към интриги вероятно е по-опасния от двамата. Като командващ армията на Съединените Щати, той има твърде много власт. С помощта на Уилкинсън, Бур може да предизвика война е Испания. А ако Бур наистина иска да окупира Ню Орлиънс, чрез Уилкинсън ще се сдобие с достатъчно хора и оръжия и ще завладее града, преди някой да разбере какво става.

— Но защо Уилкинсън да вземе участие в тая лудост? Той е офицерът с най-висок ранг в страната, а може би получава пари и от испанците. Защо трябва да предава и двете страни?

Брет го погледва с известно смущение.

— И аз това се питам. Дотук теорията ми изглежда доста логична, но след това…

Морган презрително изсумтя.

— Мисля, че твърде дълго си живял в пустинята!

— Може би — призна Брет. — Ще ми се да знам нещо повече за Уилкинсън. Убеден съм, че трябва да го държим под око. Бур може би крои планове и интриги, но само Уилкинсън притежава необходимата позиция и властта, за да осъществи на дело намеренията му.

Малко по-късно Морган се сбогува, обещавайки да пише на Джейсън Севидж. Освен това помоли Брет да доведе Сабрина в шато „Сен Андре“, щом Леони роди.

Почука се. Ендрю влезе и съобщи на господаря си, че дамите го очакват в синия салон. Брет обърна остатъка от чашата с бренди и се запъти при Сабрина и сеньора де Ла Вега.

След минута влезе в елегантното, обзаведено в синьо и златно помещение и бе удостоен с леден поглед от сеньора де Ла Вега. Не се беше преоблякъл за вечеря и тя не можа да се въздържи от забележката:

— Вие наистина имате дом, достоен за един джентълмен, но маниерите ви не му подхождат. Само нисшите класи не се преобличат за вечеря.

Франсиска царуваше върху един диван, тапициран със светлосиньо кадифе. Черна дантелена мантиля покриваше тъмната й коса, а на мощната й гръд лежаха няколко златни верижки.

Сабрина стоеше мълчаливо до угасващата камина. Едната й ръка почиваше на светлия мраморен перваз. Тя прехапа устни и се извърна. Не знаеше дали да поздрави нетактичните думи на леля си или да ги осъди и зачака със страх реакцията на Брет.

Мъжът присви очи, изправи се пред Франсиска и каза:

— Мисля, че трябва да изясним нещо, сеньора. Вие сте моя гостенка и се ползвате от гостоприемството ми. Ще се постарая да се отнасям с вас колкото е възможно по-учтиво. Но няма да позволя да ме командвате или да променяте начина ми на живот, само защото така ви се иска. Ако не ви харесвам, свободна сте да напуснете къщата ми. Ако продължавате да се държите както досега, няма да имате избор — ще настоя да си заминете! А сега моля да ме извините, отивам да се преоблека за вечеря. Исках само да съобщя причината за закъснението си.

Завъртя се на токовете си и напусна стаята.