Шърли Бъзби
Лилия в нощта (28)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА

След седмица пристигнаха родителите на Брет и Сабрина бързо забрави Карлос и Франсиска. Очакваше с нетърпение да види отново леля си след толкова години. София също беше във възторг, че може да прегърне единствената си племенница. Още щом я видя, извика:

— Ах, мила моя! Как можахме да издържим толкова дълго! Седемнадесет години! Това е невероятно! А ти си станала красавица! Точно такава си те представях. Ела да ми разкажеш всичко. Горя от нетърпение да го чуя!

Хю и София бяха въодушевени от годежа.

— Отдавна мечтаех за това — призна София още първата вечер в Ню Орлиънс.

Времето беше минало покрай нея, без да остави следи. Беше почти на петдесет години, малко по-закръглена, отколкото я помнеше Сабрина. В копринените черни коси проблясваха само няколко сребристи кичура, засмените очи и пленителната усмивка бяха непроменени. Младата жена неволно си спомни Елена и със сълзи в очите промълви:

— Изглеждаш като мама в спомените ми…

Двете се намираха на първия етаж, в помещенията, отредени за семейство Дейнджърмънд. София изтича при Сабрина, седнала на една кадифена табуретка, и коленичи пред нея.

— Мило дете, не би могла да ми кажеш нищо по-хубаво! — После добави малко тъжно: — Ако можеше и тя да бъде тук, при нас, а и милият ти татко!

— Те са с мен, усещам го — кимна Сабрина. — Напоследък имам усещането, че са винаги наблизо.

Докато вечерта преди сватбата се преобличаше за вечеря, Сабрина си спомни отново разговора е леля си. За миг й се стори, че чува гласа на баща си: Добре направи, дете. Толкова го желаех за теб. Бъди щастлива…

И по-късно вечерта, когато седяха на чаша вино в библиотеката, още веднъж ясно почувства, че Елена и Алехандро бяха до нея.

Брет сякаш отгатна мислите й. Стана, вдигна чашата си и тихо заговори:

— Бих желал да вдигна наздравица за Елена и Алехандро дел Торес. — После погледна Сабрина в очите и прибави: — Дано бракът ми с тяхната красива дъщеря бъде също толкова щастлив, колкото беше техният.

При състоянието на чувствата му в момента това беше равностойно на любовно обяснение. И Сабрина, и той все още се измъчваха от съмнения, но и двамата вярваха в бъдещето. През последните седмици Брет всяка нощ си повтаряше, че след венчавката ще поговорят за миналото и тогава и последните сенки помежду им ще се разсеят.

Вечерта мина бързо и когато стана време за лягане, Сабрина беше убедена, че няма да затвори очи от възбуда. Но не стана така. Щом сложи глава на възглавницата, потъна в дълбок сън и цяла нощ сънува прекрасното бъдеще, което я очакваше.

 

 

Гостите за сватбата бяха по принуда малко, но на Сабрина й беше безразлично. Имаше очи само за Брет, който стоеше гордо изправен до нея в студената тишина на катедралата.

Бяха прекрасна двойка — Брет в тъмносин жакет и бежови панталони, Сабрина лъчезарна в роклята от дантела с цвят на слонова кост върху бледожълти поли. Кремавата мантиля, която бяха носили на сватбите си майка й и леля София, беше изкусно надиплена върху огненочервената коса.

Когато излязоха навън като мъж и жена, Сабрина си припомни въпроса, който беше задала на леля си преди толкова много години. Беше ли наистина същата прекрасна булка, както София на сватбата с Хю Дейнджърмънд?

В къщи, по време на непринудения прием след венчавката, Сабрина получи отговор на въпроса си. София дойде при нея, прегърна я и каза весело:

— Помниш ли, мила моя, как някога те уверих, че ще бъдеш прекрасна булка? О, гълъбчето ми, ти наистина си най-хубавата, която съм виждала.

Хю закуца към тях, опирайки се на сребърния си бастун. Междувременно черната му коса беше напълно посивяла, но той все още беше хубав мъж.

— Мила моя, толкова се радвам за теб! — Той погледна към Брет, който не се отделяше от жена си, и продължи със закачлива усмивка: — И почти съжалявам, че се оставих тази луда глава да ме уговори да променя завещанието си. Ти щеше да бъдеш пленителна господарка на Ривървю. — И весело й намигна. — Трябва да внимаваш е него. Всичко може да се очаква от човек, който подари семейните имоти на брат си. Внимавай, че ако го прихване отново, може да подари и покрива над главата ти!

Сабрина беше като ударена от гръм. Хю не беше обезнаследил Брет, а той великодушно бе отстъпил наследството на брат си! Още едно доказателство, че през всичките тези години е преценявала неправилно положението. Но сега имам втори шанс, помисли с облекчение тя. Втори шанс да се доверя на любовта си.

В този миг пристигнаха Морган и Леони Слейд и Сабрина не продължи с размишленията си. Морган гордо й представи съпругата си и Сабрина веднага се почувства привлечена от крехката жена с коса като пчелен мед. Леони също я обикна от пръв поглед. Морскозелените очи засияха и тя заговори усмихната:

— Радвам се да се запозная с вас, мадам Дейнджърмънд, и от сърце ви желая щастие!

Сабрина й благодари свенливо и каза:

— А вие? Може ли и аз да ви поздравя?

Леони грейна.

— Но разбира се! Нашата сладка Сюзет е почти на шест седмици и е най-красивото бебе на снега! — Тя се изчерви. — Би трябвало да се срамувам, че казвам такова нещо за собствената си дъщеря, но толкова се гордея с нея!

Когато се сбогуваха, Леони и Морган отново поканиха Брет и Сабрина на гости в шато „Сен Андре“. Сините очи на Морган искряха от задоволство, когато каза:

— „Фокс Леър“ е само на един ден път е кон от нас, а след като приключи със скитническите си години, нямаш повече извинения. Трябва да ни гостуваш.

Брет се ухили.

— Отпусни ми поне малко време за медения месец, приятелю! — Обви с ръка кръста на Сабрина и я погледна в очите. — Дълго чаках този ден и се опасявам, че на първо време ще запазя жена си само за себе си.

Сабрина се изчерви и всички се засмяха.

Сабрина и Брет възнамеряваха да потеглят за „Фокс Леър“ още на следващата сутрин. Хю и София решиха да останат още няколко дни в Ню Орлиънс и след това да им гостуват. Докато помагаше на Сабрина да се приготви за нощта, София непрекъснато говореше. Накрая заключи с намигане:

— Всъщност би трябвало да ти пожелая за медения месец нещо по-различно от посещението на свекъра и свекървата, гълъбче. Но ти обещавам да не стоим дълго. Затова пък се надявам през есента да ни посетите в Начез.

— Разбира се — усмихна се Сабрина и София напусна спалнята. Младата жена се заразхожда неспокойно из голямата стая, разкъсвана между страха и радостното очакване. Когато чу отварянето на вратата, дъхът й секна. Опипа смутено прелъстителното си копринено неглиже с цвят на лавандула, питайки се какво ще й донесе нощта. Дали ще бъде прекрасна като последна та, която бе прекарала в обятията му? Изведнъж Брет се появи в рамката на вратата. За момент времето сякаш спря, но той побърза да я притегли към себе си Устните им се сляха в дълга целувка. После едва си поемаха дъх и Брет прошепна:

— Не знам как понесох последните седмици, скъпа. Най-после, сладка тигрице, най-после си моя… моя жена.

Вдигна я с един замах и я понесе към леглото. През дългата, страстна нощ, която последва, Сабрина научи, че радостите на любовта бяха неизчерпаеми. Брет вече бе неин мъж, тя — негова жена и нищо не можеше да помрачи радостта й.

 

 

Два дни по-късно Сабрина установи, че предупрежденията на Брет са били верни — „Фокс Леър“ наистина не беше голяма къща. Скромна двуетажна постройка, украсена единствено е покрита входна алея, носена от четири колони. Перилата на балкона, който опасваше първия етаж, бяха от ковано желязо, тъмнозелени капаци украсяваха високите прозорци на снежнобялата къща.

Наоколо растяха стари дъбове, обрасли със сивозелен испански мъх, а същите дървета бяха насадени преди години покрай дългата алея към къщата. Въпреки не особено привлекателната фасада, Сабрина не беше разочарована. Би спала и на пода, ако Брет пожелаеше така.

Той я прихвана нежно през кръста и я поведе по стълбите към дома.

— Знам, че не е кой знае какво, но възнамерявам да го променя изцяло. Можем да пристроим едно или две крила и ти ще обзаведеш стаите според желанията си… Бих желал да бъдеш щастлива тук.

Сабрина му се усмихна.

— Ще бъда — каза просто тя и Брет усети невероятно облекчение. Ужасно се боеше, че тя няма да хареса къщата. Упоритото съмнение, че се стреми към богатството му, все още не му даваше мира.

Наистина, външният вид на „Фокс Леър“ беше доста скромен, но Брет се бе погрижил вътре да не липсват удобства. Мебелите, килимите и завеете бяха разкошни. Ала едва при вида на павилиона Сабрина нададе радостен вик. Хвърли се в прегръдките на съпруга си и извика:

— Направил си го за мен, нали? Значи помниш…

— Как бих могъл да забравя такова нещо? — пошепна задавено Брет и я целуна.

Миналото все още зееше като пропаст помежду им, но въпреки това меденият месец беше вълшебен. Хю и София дойдоха и си отидоха, а Брет и Сабрина живееха като в сън.

В началото на юли получиха вест, която помрачи щастието им. Испанците отново бяха пресекли река Сабин в посока към Американска Луизиана и бяха завзели поста в Баю Пиер близо до Накодочез. Във въздуха витаеше война. Сабрина си спомни мъжете и оръжията, които преди заминаването им за Ню Орлиънс се събираха в района на Накодочес, и когато Брет й описа случилото се, загрижено попита:

— Какво ще стане сега? Вярваш ли, че наистина ще има война между Испания и Съединените Щати?

Брет я прегърна.

— Не зная. Просто не зная. Възможно е и много от хората тук са убедени, че войната е неизбежна. Някои дори се надяват.

Мисълта беше страшна и Сабрина потрепери.

— Ще се биеш ли?

Брет вдигна рамене.

— По-рано може би щях да тръгна и аз, но сега. Имам твърде много, заради което си струва да се живее…

През следващите дни новината за военните действия не излизаше от главата на Сабрина. Трябваше ли да загуби току-що намерената си любов в една безсмислена война? Забрави всяка лоялност по отношение на Испания. Тя беше жена на Брет, а Испания нека се разтвори в мъглата!

Писмо от Леони е покана за гостуване през първата седмица на август измести всички мисли за войната. Сабрина очакваше с нетърпение новата среща със семейство Слейд и запознанството с Джейсън и Катрин Севидж, които също бяха поканени. Забрави всичко останало и зачака заминаването за шато „Сен Андре“.

Имението беше разположено на един завой на Мисисипи, няколко мили под Ню Орлиънс, и Сабрина веднага се възхити от величествената, отлично поддържана къща. Елегантна стълба се извиваше грациозно към първия етаж. Малкият керван — кабриолетът им и каручката, в която се возеха Оли и Лупе с най-необходимото за няколкодневния им престой — едва достигна началото на описващата кръг входна алея, когато насреща им излязоха Морган, Леони и семейство Севидж.

През следващите няколко минути цареше хаос. Сабрина поздрави свенливо семейство Севидж, високия мъж със смарагдови очи и орлов профил и неговата безупречно красива черноока жена. Сърдечната усмивка и любезността на Катрин бързо й вдъхнаха доверие.

Останалата част от деня премина много приятно. Разведоха гостите из къщата и земите около нея. И после, там бяха децата…

Малко преди да се преоблекат за вечеря, жените се събраха в просторните детски помещения, едва наскоро завършени, и Сабрина беше запленена от децата. Веднага се влюби в Джъстин Слейд. Той беше на шест години и много приличаше на баща си, само че бе наследил морскозелените очи на Леони. Две и половина годишният Никълъс Севидж беше миниатюрно издание на Джейсън. Само усмивката беше на Катрин. Най-малкият Севидж, Рандъл, тъкмо беше навършил една година.

Сабрина наблюдаваше почти завистливо трите момчета, които играеха на пода с дървени войничета, и изведнъж почувства огромен копнеж за собствено дете. Катрин забеляза израза на лицето й и тихо каза:

— Догодина, мила моя, и вие ще ни покажете гордо детенцето си!

— О, надявам се! — прошепна Сабрина и изведнъж й хрумна, че откакто беше женена за Брет, не беше имала… Възможно ли беше вече да е…? О, дано само да е истина!

Вечерята премина във ведра атмосфера. Когато господата запалиха пури с чаша бренди, дамите се оттеглиха в предния салон, за да обсъдят как да прекарат следващите дни. Брет най-после имаше възможност да проведе е Джейсън отдавна желания разговор.

— Да не отлагаме, а веднага да поговорим по същество — започна Морган. — Как ще се развият неприятелските отношения между Испания и Съединените Щати?

Джейсън замислено завъртя в ръка чашата с бренди.

— Обзалагам се, че ще стане много интересно, ако Уилкинсън бъде изправен срещу испанците. Военният министър Диърбърн му заповяда още преди седмици да потегли бързо към района на река Сабин, но генералът не позволи да го изгонят от главната му квартира в Сейнт Луис. — Отправи поглед към Брет, който седеше срещу него, и продължи: — Ти какво мислиш по този въпрос? Морган ми разказа за писмото на Итън. Също и за Джеферсън. Напомнете ми някой път да ви разкажа историята на „мисията“, с която преди няколко години президентът ме изпрати в Англия.

Брет се засмя.

— С удоволствие ще я чуя. Поне си бил в цивилизована страна. — Ала лицето му бързо стана сериозно. — Джентълмени, ако проявите малко търпение, бих желал да ви запозная с моята теория. — Той хвърли подигравателен поглед към приятеля си. — Морган вече чу част от нея, но съм сигурен, че с удоволствие би я чул още веднъж само за да ми каже колко смехотворни са съжденията ми.

Морган вдигна чашата си и каза:

— Започвай. Знаеш, че обичам приказките.

Брет се постара да бъде кратък. Разказа за разговора, който бе водил през онази бурна нощ на 1799 година е Уилкинсън и Хю, после за молбата на Джеферсън да държи под око Бур и Уилкинсън, за разговора си с Бур по време на бала у Стивън Минър в Начез й накрая за упоритите слухове, които се носеха в някои кръгове, че Уилкинсън е убиецът на Гайозо и че през нощта на убийството е изчезнал важен документ.

Преди Брет да продължи с теорията си, Морган го прекъсна:

— Трябва да поговоря малко с Леони. Може би тя ще хвърли повече светлина върху разказа ти. — Излезе от стаята и повика Леони от салона.

Във фоайето я попита тихо:

— Имаш ли нещо против да разкажеш на Брет и Джейсън какво си преживяла през нощта в къщата на Гайозо, когато го убиха? — После се усмихна. Не си длъжна да им кажеш и за срещата ни.

Леони размисли малко, след това вдигна рамене.

— Ако това ще помогне.

Брет и Джейсън изслушаха смаяни историята на младата жена, която преди години се бе промъкнала тайно в дома на губернатора. Със зачервени бузи тя им обясни:

— Вие разбирате, че го направих само за да взема менителниците на дядо си, нали? Не съм крадла!

Двамата кимнаха бързо и когато Леони завърши, Брет веднага я заразпитва:

— Леони, когато погледна през прозореца, видя ли дали дебелият мъж взе нещо от писмената маса у губернатора?

Леони замислено смръщи чело.

— Те спореха… О! Не видях дали Уилкинсън взе нещо, но по някое време губернаторът размаха лист хартия и го напъха под носа на генерала. Уилкилсън гледаше като омагьосан, но ми се струва, че беше изплашен.

— Нещо друго? — попита Морган.

— Ставаше дума за доклад до вицекраля… — Ъгълчетата на устните й се отпуснаха. — Не можах да чуя или да видя кой знае какво, защото ужасно се страхувах да не ме открият — призна тъжно тя.

Брет се усмихна окуражително.

— Но все пак нещо от онова, което видя, ти се стори странно, нали?

Леони се сепна и широко разтвори очи.

— Боже мой, да! Почти го бях забравила. Като се промъквах под сводестата врата между две стаи, се престраших и хвърлих един поглед вътре. Губернаторът се държеше много странно. Лицето му беше разкривено от болка, но това явно не правеше впечатление на генерала. Напротив, той изглеждаше много доволен…

Тримата се спогледаха и Морган заяви бързо:

— Благодаря ти, скъпа. Ще ти обясня по-късно. Би ли ни оставила отново сами?

Леони се усмихна.

— Разбира се.

След като младата жена излезе, в стаята се възцари мрачна тишина. Накрая Брет изрази с думи онова, което мислеха и тримата:

— Отрова! Копелето е убило Гайозо! Морган попита:

— Но какво общо имат тези толкова стари истории с днешните събития?

— За да получите приемливо обяснение, ще се наложи да се поизмъчите още малко с моята теория. На мнение съм, че наистина е съществувала карта, нарисувана от Нолън и предназначена само за Уилкинсън. Тази карта е попаднала по някакъв начин в ръцете на Гайозо и Уилкинсън го е убил, за да си я върне. Нека приемем, че тази карта води до някакво съкровище. — Когато Морган презрително изсумтя, Брет добави: — Не забравяй как реагира Уилкинсън на невинната забележка на баща ми за голямото съкровище на ацтеките! Той и Нолън искаха да търсят мястото, но испанците убиха Нолън, преди да успеят да осъществят плановете си.

Брет забеляза, че лицето на Джейсън помръкна. Споменът за смъртта на Нолън очевидно му причиняваше болка. Поколеба се дали да продължи, но Джейсън поклати глава:

— Нолън беше добър приятел. Подкрепяше ме по време на пропиляната ми младост. Продължавай спокойно да разказваш.

— Това са само фантазии — възрази саркастично Морган, ала Брет не се остави да го отклонят от темата.

— След смъртта на Нолън през 1801 година испанците станаха особено подозрителни. Не приемаха никакви чужденци на своя територия, а границите се пазеха толкова строго, че никой не би съумял да изнесе съкровището от Испански Тексас. Освен това, ако Уилкинсън наистина е платен от Испания, надали е готов да прекъсне този източник на доходи. Не бива да си позволява грешки. А Нолън е мъртъв — Нолън, неговият доверен човек и единственият, който е познавал най-добре местата, през които е трябвало да минат. Затова мисля, че Уилкинсън го е дострашало и е решил да не рискува… досега.

— А защо именно сега? — попита Морган.

— Защото от миналата година насам постоянно ни дебне заплаха от война с Испания. Освен това се появи и Аарон Бур, появиха се слухове, че възнамерява да нахлуе в Мексико. Бур и Уилкинсън са сатанинска двойка, повярвайте!

Джейсън кимна.

— Започвам да разбирам накъде биеш. При изпълнението на плановете си Уилкинсън винаги избутва напред друг човек. Първо Нолън, а сега и Бур. Бур е като фигурата на носа на галиона. Той крои заговорите, а Уилкинсън се преструва, че поддържа всичко, казано от Бур, но зад гърба му крои свои собствени планове…

— И може по всяко време да изостави Бур, ако работата стане прекалено рискована — добави замислено Морган.

— Точно така — кимна Брет. — Ако Бур успее да намери хората и оръжието, от които се нуждае за нахлуването в Мексико, Уилкинсън просто ще се присъедини към него и незабелязано ще търси съкровището. Ако планът на Бур не успее, остава сегашното положение — война е Испания и завладяване на испанска територия с помощта на войските на Съединените Щати. Уилкинсън трябва само да реши коя възможност е по-изгодна за него. Мисля, че той стои в Сейнт Луис, защото обмисля по кой път да тръгне. Когато заеме позиция с войските по река Сабин, няма да му остане друг избор, освен да нападне испанците, а той би желал да направи това едва когато е абсолютно сигурен, че ще се добере до съкровището. След това вече ще е без значение какви са били връзките му с испанците.

— Едно нещо все още ме затруднява — намеси се Морган. — Цялата ви теория почива на предположението, че наистина съществува съкровище. Но ние нямаме доказателства!

— Напротив, имаме — заяви спокойно Джейсън, стана и нави ръкава на бялата си ленена риза. — Казах ви, че Нолън беше мой учител, но премълчах, че по време на едно пътуване в каньона Пало Дуро случайно попаднахме на съкровище на ацтеките. — Нави ръкава си почти до рамото и посочи тежка гривна от злато и смарагди, която обхващаше мускулестото рамо. — У Нолън остана двойникът й… Уверен съм, че само с нейна помощ е успял да убеди Уилкинсън в съществуването на съкровището. Със сигурност знам, че гривната му е коствала живота.

Не беше в състояние да им разкаже за Давалос, испанския лейтенант, който бе негов приятел, а уби Нолън, не спомена и каква мъка причини Давалос на съпругата му. Задоволи се само да увери приятелите си:

— Съкровището съществува, повярвайте ми.

Брет свирна през зъби, а Морган безмълвно впери поглед в златната гривна, украсена със смарагди. След известно време разкаяно промълви:

— Трябва да ти се извиня, Брет.

— Няма нищо, но как да попречим на алчния Уилкинсън да ни въвлече във война с Испания? Или, което е още по-лошо, да подтикне Бур да нахлуе в Мексико? — Но едва изрекъл това, Брет вече знаеше отговора. — Картата! Ако успеем да му вземем картата, Уилкинсън няма да има основания да поддържа Бур или да подстрекава към война с Испания. Испански Тексас няма да има какво да му предложи.

— Трябва да призная, че си прав — съгласи се веднага Морган. — Но няма да бъде лесно. Щом се появи някой от нас и почне да си пъха носа там, където не му е работа, Уилкинсън ще застане нащрек. И къде да я търсим? Сигурно добре я е укрил.

Джейсън се ухили.

— Всичко това е вярно, Морган, но мисля, че забравяш един много важен човек.

— Кого? — смръщи чело Морган.

— „Пиещия кръв“! Той има достъп до лагера на Уилкинсън. Ще разпознае картата, а и няма скривалище, което да не може да открие!

— Кой е „Пиещият кръв“? — попита изненадано Брет.

— Той е чероки — отговори с усмивка Джейсън, мой кръвен брат. Ние сме много близки, освен това сме на едно мнение, що се отнася до войната с Испания. Има и нещо още по-важно: никак не му се нрави мисълта, че някой иска да ограби съкровището на ацтеките. Той твърди, че онова място е прокълнато и скъпоценностите не бива да се пипат. — Джейсън се усмихна. — „Пиещият кръв“ е точно човекът, който ни трябва. Кой ще обърне внимание на някакъв индианец? Той е истински майстор в прикриването на следи. Никой няма да го забележи. Сигурен съм, че е единственият, който може да намери картата.

Мъжете се споразумяха Джейсън да изпрати колкото се може по-бързо индианеца в лагера на Уилкинсън, излязоха от трапезарията и се присъединиха към дамите в предния салон. Решението да отнемат картата от Уилкинсън с помощта на „Пиещия кръв“ смъкна тежък товар от душата на Брет. За първи път, след като бе получил вестта, че испанците са пресекли река Сабин, можа истински да се усмихне. Дано само индианецът беше наистина толкова добър, колкото твърдеше Джейсън…