Шърли Бъзби
Лилия в нощта (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Още същата вечер Алехандро се помири със Сабрина и отстрани хармонията изглеждаше възстановена. Бащата бе толкова щастлив от годежа, че липсата на въодушевление у двете главни действащи лица въобще не му направи впечатление. Сабрина и Брет бяха изправени пред един и същи проблем — всеки искаше да вярва на другия, всеки желаеше женитбата и въпреки това…

Заложеният от Брет капан за бандитите наистина щракна. Сведенията за пренасянето на ценностите достигнаха където трябваше и Карлос, Брет и Оли посрещнаха с извадени пистолети тримата разбойници, които нападнаха колата със сено на червеникавия прашен път към Накодочес.

Надвиха ги бързо, но за съжаление нито един не бе заловен жив. И тримата загинаха под дъжда от куршуми.

Победителите се отърваха леко: Карлос бе леко ранен в лявото рамо, Алехандро получи драскотина на слепоочието, а ръката на един вакеро бе пронизана от куршум.

Ала всички болки бяха забравени сред всеобщото ликуване. Най-после областта бе освободена от тези алчни убийци.

За съжаление не само планът на Брет се увенча с успех. Още в събота Карлос препусна от ранчото на дел Торес направо при Констанца в Накодочес. Нахлу в спалнята й с разкривено от гняв лице.

— Край! — изкрещя той. — Сгодиха се!

Констанца пребледня като ленената нощница, която носеше.

— Значи е вярно — промълви тя. — Тогава трябва да предприемем стъпки, които да развалят годежа.

— Какви по-точно?

Констанца спокойно наметна халата си.

Трябва да уредиш Сабрина да се срещне с мен насаме, да кажем във вторник.

— Искам да знам какво смяташ да правиш! — продължаваше да упорства Карлос. — Толкова злато ти давам!

Констанца пренебрегна забележката и все така спокойно продължи:

— Трябва да убедиш Сабрина, че е наложително да разговаря е мен.

Карлос я сграбчи за рамото и здраво я разтърси.

— Престани да си играеш с мен! Кажи ми как ще накараш Сабрина да промени решението си!

Констанца го изгледа хладно.

— Твоята Сабрина е горда. Как смяташ, че ще постъпи, ако застане лице в лице е жена, която носи под сърцето си детето на Дейнджърмънд? С жена, на която собственият й годеник е обещал брак и я е напуснал само защото иска да се сдобие с богатството на друга?

— Коя е тази жена? Да не би да си ти? — Мрачният поглед на Карлос се плъзна по пищното й тяло. — Наистина ли носиш неговото копеле?

Констанца рязко се изсмя.

— Не ставай глупак! Естествено, че не. Но твоята Сабрина не може да знае това. Ще се подплатя с възглавничка, ще се хвърля през плач в краката й и ще я моля да позволи скъпият ми Брет да се ожени за единствената си любов. Ще твърдя, че го интересуват само парите й, докато в същото време копнее само за мен и за нашето дете!

— Това би могло да подейства — прошепна възхита но Карлос. — Сигурен съм, че ще се справиш!

Заради раните, които получи в битката с бандити те, Карлос остана да прекара нощта в ранчото на дел Торес, така че нямаше затруднения да предаде на Сабрина молбата на Констанца.

През последните дни годениците почти не бяха разменили дума насаме. Сабрина се чувстваше все по-несигурна. Нуждаеше се от неговата близост, очакваше признание в любов, за да се разсеят съмненията в мотивите за брака. Но Брет оставаше странно затворен, макар да се измъчваше от изпитателния й поглед. Въпреки че не би могла да каже какво точно очаква от годежа, Сабрина все пак се изненада, че се чувстваше така плаха и несигурна. Май беше най-добре наистина да се срещне с Констанца, която, както намекна Карлос, имала да й съобщи някои неща за Брет. Реши на следващия ден да отиде в два часа и павилиона и уведоми Карлос за намерението си, когато Брет и Алехандро се присъединиха към двамата, разговорът се завъртя около най-важното събитие на седмицата.

— Жалко, че избихме всички бандити! — промърмори горчиво Алехандро. — Сега никога няма да научим къде са скрили плячката си. Сигурно не са имали достатъчно време да продадат ценностите, които заграбиха на рождения ден на Сабрина. Скривалището трябва да е някъде наблизо…

Брет направи гримаса.

— Това беше единственото слабо място в плана не помислихме как да стигнем да откраднатите бижута. — Той спря за малко. — Забелязах че всички са мъртви едва когато Карлос се прицели в последния. Всъщност се надявах, че можем да ги пленим и разпитаме — заключи със съжаление той.

Карлос вдигна незаинтересовано рамене.

— Мисля, че повечето хора са доволни от резултата. Разбира се, щеше да бъде добре, ако бяхме намерили бижутата, но въпреки това всички ще спят по-спокойно, когато убийците вече не са между живите. Такава паплач не заслужава друго…

— Прав си — съгласи се тихо Сабрина. — Но е много тъжно, че нашите приятели и съседи загубиха толкова неща, които са от голямо значение за тях. — И тъжно погледна кованите си креолски обици.

— Знам какво имаш предвид — усмихна се Карлос. — Вчера след литургията сеньора Галавиз, жената на търговеца, горчиво оплакваше загубата на брошката си с лъва. Каза, че била спомен от майка й.

— О, не! — извика Сабрина. — Не и брошката с лъва! Толкова добре я помня — като дете винаги ми я показваше, когато ходех в магазина. Очите бяха от малки смарагди, а зъбите от слонова кост. Нищо ли не може да се направи, за да намерим откраднатите неща?

Алехандро замислено поклати глава.

— Не, дете. В тази пустош е невъзможно. Може някой случайно да се препъне в скривалището, но това надали ще стане, докато сме живи. Готов съм почти да се обзаложа!

След това разговорът мина на по-приятни теми. Брет улови ръката на Сабрина и заяви:

— Ще ни извините ли? След годежа не съм имал възможност да поговоря на четири очи с годеницата си и много бих желал да разбера дали не е променила решението си.

Карлос наведе очи, за да скрие убийствения гняв, който бушуваше в гърдите му. Колкото по-скоро постигне успех Констанца, толкова по-добре, каза си ядно той.

Останала без дъх, Сабрина позволи на Брет да я отведе в закрилящия ги горски гъсталак и там, под гъсто зашумените клони на един разкривен дъб, той я притегли към себе си, а устните му жадно потърси ха нейните. Целуна я страстно и настойчиво. Сабрина се притисна плътно до него и отговори с готовност на целувката му. Обгърна с ръце врата му и всички съмнения бяха забравени. Колко хубаво, че отново бе в обятията му…

След известно време Брет вдигна глава.

— От събота насам копнеех да го сторя, но така и не останахме насаме. Днес усетих, че не мога да издържа нито миг повече.

— Вече се съмнявах, че си размислил — пошушна плахо тя.

— Какво говориш, скъпа! Твърде много те желая за да го сторя. — Погледът му стана сериозен. — Аз също бях загрижен, че вече си съжалила за съгласието си. Жените често се колебаят.

— Не и твоята жена! — Изведнъж Сабрина почувства странно опиянение. Черните мисли отлетяха, остана само омаята от близостта му. Тя се притисна до него и му предложи устните си.

Брет простена и жадно впи уста в нейната. Зацелува я като умиращ от жажда и замилва гърба и бедрата й. Накрая обаче рязко я отдалечи от себе си.

— Ако продължаваме така, ще те компрометирам отново — поне дузина пъти, преди да се оженим.

— Нима е толкова ужасно? — попита с усмивка Сабрина.

Очите му потъмняха от страст, но той се насили да устои на мамещото тяло и строго заяви:

— Не бива! Страхувам се само да не забременееш, защото това много би наранило Алехандро. Всичка ще му се подиграват, ако се сдобием с бебе толкова скоро след сватбата.

Сабрина се втренчи в него.

— Бременна? Аз?

— Може и да се случи — промълви Брет и усмивката му беше странно нежна.

Вълна от щастие се разля в тялото на Сабрина.

— Нашето дете — прошепна благоговейно тя.

— Да — пошушна Брет и нежно я притегли към себе си. Помилва е устни слепоочията й и продължи: — Опасявам се, че през нощта на езерото никак не внимавах — толкова силно те желаех. Бих се радвал на едно дете, но много ми се иска известно време да бъдеш само моя.

Плътно прегърнати, двамата помълчаха известно време, потънали в щастливи мечти за бъдещето. Сабрина не подозираше колко еднакви бяха мислите им. За момент забравиха страстта, обгърна ги вълна от нежност.

Нощта бавно се спусна над гората. Внезапно чуха Алехандро да ги вика. Брет целуна още веднъж Сабрина — толкова нежно и отдадено, че от очите й избликнаха сълзи. Той сигурно я обичаше! Нима щеше да бъде толкова нежен, ако не я обичаше!

Цяло денонощие Сабрина плуваше в облаците на най-голямото щастие. Понечи да изпрати отказ на Констанца, но й стана съвестно.

Тъкмо се канеше да стане от обедната маса в патиото, когато Брет и Алехандро влязоха във вътрешния двор.

Ако се съди по лицата им, беше се случило нещо неприятно. Брет държеше в ръка лист хартия.

— Какво има? — изненада се Сабрина. — Нещо лошо ли е станало?

— Новините не са добри — отговори Алехандро. — Но можеше да бъде и по-лошо.

Очите на Брет бяха застинали в напрегнато очакване.

— Току-що получих писмо от агента си в Ню Орлиънс. Както изглежда, през юни плантацията ми в Луизиана е била изравнена със земята от силен ураган.

— О, не! — извика Сабрина. — Как така я е изравнил със земята? Нищо ли не са могли да спасят?

Брет поклати глава, все с този странен очакващ поглед.

— Но това е ужасно! Какво ще правиш? Как би могъл да си помогнеш?

Брет вдигна рамене.

— Бих могъл да продам земята може би. Или е много пари, е извънредно много пари, да започна отново и да възстановя полята с тръстика.

— О! — промълви тихо Сабрина.

Брет я наблюдаваше внимателно, за да види как годеницата му възприема лошата вест.

— Не всичко е загубено. Реколтата наистина е унищожена, но аз създадох ранчото със собствените си ръце и няма да се предам така лесно.

— Не бива да се тревожиш — усмихна се Алехандро. — Като се ожениш за Сабрина, ще получиш ранчо дел Торес и тогава свободно ще решиш дали да продаваш. А какъвто съм егоист, ще бъда възхитен, ако се установите тук. Склонен съм да мисля, че ураганът е добро предзнаменование.

Сабрина се усмихна измъчено и Брет сърдито присви очи. Едва не изкрещя в лицето й истината за финансовото си положение, за да я увери, че няма от какво да се притеснява. Ала гордостта парализира езика му, гордостта и парещото съмнение, че Сабрина вече съжалява за годежа си с него. Как щеше да понесе болката, ако и тази жена се окажеше лъжлива и измамна? Не, нямаше да го понесе — и изведнъж с ужасяваща яснота прозря, че Сабрина означава за него повече от всичко друго на света.

Сабрина не можа да го погледне в очите. Имаше чувството, че насила я тласкат към изводи, които щяха да й донесат само страдания и мъки, затова прошепна:

— Не ми е добре, затова ще поизляза, ако нямате нищо против. — И изтича навън, без да дочака отговор.

 

 

Констанца вече очакваше Сабрина в павилиона. Тя се обърна и младото момиче веднага се укори, че е дошло. Беше уплашена от онова, което ей сега щеше да узнае. Внезапно почувства, че страхът й е основателен. Втренчи се като замаяна в леко заобления корем, после отбеляза мъката в тъмните очи.

Констанца започна да хлипа сърцераздирателно.

— Моля, не плачете — пошепна безжизнено Сабрина. — Кажете какво ви тревожи.

— Брет Дейнджърмънд — въздъхна съкрушено Констанца. — Нося под сърцето си неговото дете, той обеща да се ожени за мен, иначе никога нямаше да му се отдам. Аз му вярвах, той също се кълнеше в любовта си към мен, но само преди три дни до ушите ми стигна, че ще се жени за вас. Какво ще стане сега с мен? Какво ще стане с нашето дете?

Силна болка прободе сърцето на Сабрина. Тази жена беше лежала в прегръдките на Брет, беше изпитала нежността му и сега носеше дете от него…

Констанца падна на колене и захлипа:

— Трябва да му върнете свободата! Ако не беше богатството ви, той щеше да се ожени за мен. Сигурна съм в това! Сам го каза! Вашите пари отнемат бащата на детето ми, а на мен мъжа, когото обичам.

— Какво значи това? — попита с глух глас Сабрина.

— Обещавате ли ми, че няма да му разкажете за нашата среща? — помоли Констанца. — Обещавате ли никога да не му разкажете какво съм ви доверила? Той ще ме бие!

Сабрина кимна сковано.

— Брет твърди, че иска да се ожени за мен, но се нуждае от богатството ви — така щял да се грижи по добре за мен и детето. Просто е обладан от мисълта парите ви. Моля ви, кажете, че ще го освободите! Ако му откажете, той ще се ожени за мен. Той ме обича, а от вас иска само парите. Моля ви, трябва да го освободите!

Сабрина беше като в транс. Тя сложи ръка на рамото на Констанца. Вече нищо нямаше значение, не чувстваше дори болка, само беше като замаяна.

— Ще го направя — обеща тя. — Няма да се омъжа него. — Гласът и трепереше. — Сега вече не.

Не помнеше как се върна обратно в хасиендата. Изведнъж се намери в патиото. Алехандро и Брет все още седяха край масата, а пред тях имаше полупразни чаши. Двамата мъже вдигнаха очи при влизането й Алехандро весело извика:

— Ето те и теб! Вече се питах къде се бавиш толкова. Тъкмо уговаряхме датата на сватбата. Годеникът е нетърпелив — иска да се венчаете още в края този месец!

Кехлибарено-златистите очи бяха празни. Красивото лице бе загубило цялата си жизненост. Сабрина се изправи пред тях и глухо заговори:

— Промених решението си. Сватба няма да има. Няма да се омъжа за този човек.

По време на изпълнената с буйни изблици изтощителна сцена, последвала съобщението й, Сабрина остана напълно безучастна, сякаш обгърната от ледена стена. Не чуваше молбите и укорите на Алехандро. Брет също не пророни нито дума. Твърдото му лице потъмня и се затвори. Дори това не успя да я трогне — сега той принадлежеше на Констанца и любовта й беше мъртва. Не разпозна болката и горчивото разочарование в очите му. Той изведнъж се промени, стана различен от мъжа, когото бе държала в прегръдките си. Един непознат със студени и корави нефритенозелени очи — огледало на чувствата му.

Алехандро най-после разбра, че нищо от това, което й говореше, не е в състояние да промени решението й, и престана да я убеждава. Сабрина учтиво наклони глава и промълви:

— А сега ви моля да ме извините. Имам още работа днес.

Алехандро гневно се обърна към Брет:

— Нищо ли няма да кажеш? Няма ли да се опиташ да я разубедиш?

— Защо? — отвърна рязко Брет. — Дамата знае какво иска. Съмнявам се, че думите биха могли да променят решението й.

Алехандро вдигна в отчаяние ръце към небето и излезе. В патиото се възцари тишина. Очите на Сабрина се насочиха към неподвижната фигура на Брет и ледената черупка се пропука.

О, Боже! — изплака вътрешно тя. Това ли измамно лице съм обичала! Тази лъжлива уста ли ме е възпламенявала!

Той стоеше там, висок и мъжествен, и не откъсваше очи от нея. Ъгловатото му лице беше като издялано от камък и Сабрина се почувства беззащитна пред бурята, която внезапно я връхлетя. Стената, с която се беше обградила, се разби на хиляди парченца. Болка и гняв, отвращение и яд я задавиха и тя се обърна да излезе, преди да е изтървала нервите си и да се е нахвърлила върху него като тигрица. Не искаше в никакъв случай да покаже слабостта си.

Можа да направи само две крачки. Въпреки ръста си, Брет беше бърз като светкавица. Сграбчи я брутално за ръката и рязко я обърна към себе си.

— Няма така лесно да си идеш от мен, съкровище — изсъска той. — Мисля, че двамата трябва да си поговорим още малко. Искам да знам защо така внезапно промени решението си!

Констанца я бе помолила да не я издава, затова Сабрина се скри зад гнева и изфуча:

— Не съм длъжна да се оправдавам. Не и пред човек като теб!

— Лъжеш се, скъпа! Най-вече пред мен!

Тя напразно се опита да се освободи.

— Пусни ме! Не искам да говоря е теб — никога вече!

Смехът му прозвуча горчиво.

— Така е, жените никога не желаят разумен разговор. Те просто си играят с чувствата на мъжа, а когато им омръзне, го унищожават. — Пусна ръката й и я хвана за брадичката. Тъмнозелените очи се впиха в нейните. — И на това красиво лице съм вярвал! Като си представя, че почти щях да се оженя за теб, малка тигрице!

Тя се опита да се изтръгне от болезнената хватка.

— Каква тигрица? Не смей да ме наричаш така!

— Защо не? — изсмя се подигравателно Брет. — Много по-мило е от имената, които заслужават жените като теб. Имена като развратница… мръсница… предателка!

Сабрина спря дори да диша. Обърна лице настрани и застина.

— Едва не се излъгах — изсъска той. — Бях готов да ти повярвам. — Спря и презрително изкриви лице. — Всъщност, какво ме интересува? Ти беше просто една илюзия…