Шърли Бъзби
Лилия в нощта (24)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Мина доста време, докато Сабрина осъзнае чудовищното предложение. Тя заекна объркано:

— Метреса? Ти искаш да ме направиш своя метреса?

Той отговори направо:

— Желая те. Веднъж ти предложих брак, но това очевидно не беше достатъчно. По-скоро само аз не бях достатъчен. Този път няма да бъда толкова глупав, въпреки че днес богатството ми е много по-значително, отколкото преди шест години. Защо да си купувам съпруга? Но метреса…

За Сабрина остана загадка как в този миг не се нахвърли е юмруци отгоре му. Може би инстинктивно усещаше, че той очаква точно това от нея, за да му даде повод да я прегърне. А щом я докоснеше, щом я целунеше… решението щеше да бъде взето.

Извърна се отчаяно, борейки се е копнежа да се озове в обятията му.

— Трябва ми време за размисъл.

— Както желаеш. Но не забравяй, че съм много нетърпелив мъж. Шест години чаках този миг и не възнамерявам да чакам прекалено дълго. И още нещо, съкровище — през последните седмици бях много мил с теб, но не си въобразявай, че ще запазя благоразположението си, ако ме отблъснеш. Повярвай ми, с радост ще поиграя ролята на злия настойник!

Сабрина избяга в стаята си и се хвърли на леглото По лицето й потекоха сълзи. Само да не бях толкова влюбена в него, хлипаше тя. Всичко щеше да бъде много по-просто.

Защо продължаваше да го обича, когато той унищожи всяко чувство в нея, освен омразата? За нещастие го обичаше все така силно, независимо колко унизително беше това признание. Само от любов се бе вкопчила в първата възможност да го види и бе дошла в Ню Орлиънс. Само любовта й попречи през последните седмици да потърси адвокат и да оспори завещанието на Алехандро.

А сега Брет се осмеляваше да й направи това чудовищно предложение! Всъщност нещата бяха прости и ясни: тя го обичаше и го желаеше, а той я искаше — за шест месеца. Ако приемеше предложението му, щеше да разполага с цели шест месеца, за да спечели любовта му — ала ако не успееше, щяха да й останат само спомени, които е течение на годините щяха да станат по грозни и горчиви, а болката и унижението щяха да и придружават през целия й живот.

Сабрина се обърна и изведнъж усети, че се задушава. Изтича навън, но само след няколко крачки видя Оли, застанал под стълбата. Момъкът я забеляза и смутено наведе очи. Подръпна ухото си и предпазливо обясни:

— И на мен не ми харесва, мис. Но шефът каза да не ви изпускам от очи. — Изкашля се и продължи: — Рече, че не ви е позволено да избягате.

— Разбирам — пошепна беззвучно Сабрина. — А ти добър ли си в шпионирането?

Оли се изчерви.

— Да, мис, добър съм. В гората не съм много опитен но няма да напуснете Ню Орлиънс, без да го узнае шефът — и аз. Ще ви кажа и още нещо, мис: шефът е изключително умел следотърсач. В гората можете да избягате на мен, но не и на него.

Сабрина кимна примирено и бавно се върна в стаята си, където започна да ходи безцелно напред-назад, опитвайки се да подреди обърканите си мисли.

Едно беше ясно: Брет я държеше в ръцете си и тя нямаше друг изход. Бягството не бе възможно, а всички козове се намираха в неговите ръце, защото тя го обичаше. Най-добрата сделка си оставаше неговото предложение. След шест месеца можеше да си върне свободата. Така й оставаше още време. Ала нямаше да го дари е радостта от незабавната си капитулация. И може би, може би щеше да намери друго разрешение през малкото време, което й оставаше…

Много се надяваше, че след разговора им тази сутрин Брет ще бъде по-различен, но сбърка. Той се държеше така, сякаш нищо не се бе случило. На вечеря беше както винаги — ироничен и безкрайно привлекателен.

На въпроса на Франсиска защо пътува толкова често, той отговори:

— Бях във „Фокс Леър“. Това е моята плантация, на няколко мили южно от тук. Трябваше да я подготвя за пристигането ни.

Пристигане?

— Да. Сигурно знаете, че е обичай през лятото хората да се оттеглят в плантациите. Градът е приятен само през зимата. Но преди заминаването ни трябва да се извършат още някои промени. — Усмивката му беше повече от чаровна. — За да могат моите уважавани гости да се чувстват добре.

Франсиска бе всичко друго, само не и възхитена.

— Идеята не ми е приятна. Нямаме намерение да напускаме Ню Орлиънс!

— Няма никакво значение какво мислите, сеньора — отговори спокойно Брет. — От първи юни Сабрина и аз ще живеем във „Фокс Леър“. Ако желаете да придружите племенницата си, направете го. Ако не — вероятно ще намерите друг подслон тук в града.

Франсиска едва успя да се овладее. Малко по-късно се извини и се оттегли. Сабрина също каза:

— И аз вече не съм гладна. Оставям те да се нахраниш на спокойствие.

— Седни, Сабрина — заповяда Брет. — Нямам намерение да ти досаждам, така че не бягай като подплашена сърна.

— Не съм подплашена! Само си помислих…

— Помисли си, че се налага да успокоиш леля си ли? Тази дама предпочита да ме убие.

Ъгълчетата на устните й трепнаха.

— Много й е тежко, Брет.

Той направи гримаса.

— Вероятно. Но ако се постарае да се държи с мен поне малко по-учтиво, ще бъда по-мил е нея.

Изведнъж Сабрина се почувства по-добре в компанията му и тихо попита:

— Наистина ли на първи юни заминаваме в плантацията?

Брет замислено завъртя в ръка празната чаша. Погледите им се срещнаха и той каза:

— Да. Мисля, че там ще ти хареса. Шато „Сен Андре“, където живее Морган, е съвсем наблизо. Ще имаш възможност да се запознаеш е любимата му Леони.

Сабрина кимна. Как стана така, че изведнъж можеха да разговарят нормално? Брет се усмихна и в нефритенозелените очи се появи топлина. Сърцето й преливаше от любов. Точно така разговаряше е нея в Накодочес и двамата се понасяха на вълните на щастието. Може би бъдещето все пак не беше безнадеждно.

Поговориха известно време за плантацията и Брет разказа какви изменения предвижда във „Фокс Леър“. Сабрина се усмихна на въодушевлението му. Ала твърде скоро изразът на лицето му се промени отново и той каза е обичайния си подигравателен тон:

— Мила моя, отегчих те достатъчно с историите на един беден плантатор.

Сабрина не можа да проумее внезапната промяна в настроението му. Все още запленена от чара му, тя направи широк жест с ръка и каза:

— Беден май не е точният израз!

Брет видимо се скова и Сабрина разбра, че отново се е оттеглил зад своята стена. Очите му бяха ледени, когато каза:

— Не, беден положително не! Никога не съм бил беден — трябваше да го разбереш, преди да ми хвърлиш в лицето предложението за женитба. — И рязко се изправи. — Извини ме, ако обичаш, сега трябва да те оставя.

Сабрина се загледа безмълвно след него. След известно време стана и отиде в стаята си.

Тази нощ не можа да заспи. Лежеше в тъмнината с отворени очи и си припомняше с подробности събитията от деня. Брет намекна, че преди шест години го е отблъснала, защото нямал състояние! Смръщи смаяно чело. Но това не можеше да бъде вярно! Ала защо беше тази постоянна подигравка в гласа му, когато говореше за пари, особено за нейните пари? И тази вечер беше намекнал, че тя нямало да развали годежа, ако знаела истинското положение на финансите му.

Тя седна. Та това беше просто смешно! Нима си е помислил, че тя гони парите му? В същност защо не? Лицето й пламна от срам. Нима тя не повярва, че се е сгодил за нея единствено заради зестрата й? Но аз поне имах основания, каза си убедено тя. В края на краищата и Карлос, и Констанца потвърдиха съмненията й. Естествено Брет никога не бе показал, че се интересува от парите й. Тя бе готова да забрави ревнивите приказки на Карлос, но ужасната изповед на Констанца в павилиона не можеше да бъде отмината просто така.

Сабрина отново се отпусна с въздишка на възглавницата. Нямаше смисъл да се измъчва с подобни разсъждения. Ала един въпрос не й даваше мира. Щом Брет наистина преследваше само парите й, както твърдяха Карлос и Констанца, защо тогава предполагаше, че тя се интересува само от богатството му? Не можа да намери отговор и накрая заспа неспокойно. Един сън и преследваше през цялата нощ. Тичаше към Брет с разтворени обятия и препълнено от любов сърце. Той я очакваше и в погледа му светеше нежност. Изведнъж между тях падна гъста мъгла и от нищото изникнаха Карлос и Констанца, хванаха я за китките и я задържаха. Сабрина се бореше да се откъсне от тях и да изтича при Брет, но те не я пускаха. Брет едва се забелязваше в талазите гъста мъгла, но тя усещаше ясно, че лицето му се променя и става пак сурово и презрително докато накрая се стопи в мрака.

Събуди се уморена и потисната. Сънят все още я преследваше. Не биваше да позволява Карлос и Констанца да се намесват в живота й. После решително прогони тежките мисли. Двамата не бяха променили положението — Брет никога не я беше обичал.

И Брет се събуди уморен и потиснат. Макар че слез вчерашния сблъсък със Сабрина би трябвало да бъде в отлично настроение. Най-после щеше да я има там където искаше, нали? Защо продължаваше да го гризе недоволство? Може би защото знаеше, че поведението му е дръзко и недостойно? Не! Не това беше причината. За всичко беше виновен Алехандро с неговото проклето завещание!

Брет се надигна неохотно и отиде да се мие. Може би неприятното чувство идваше от факта, че с поведението си той злоупотребяваше с доверието на Алехандро… с доверието на един покойник.

Смъртта на Алехандро го засегна тежко, а когато научи за коварното убийство, се втурна към Накодочес да търси убиеца. Ала когато след седмица се добра до селището, всички следи бяха заличени. Прекара там няколко седмици, прикрит под гъста брада и широкопола шапка, задаваше дискретни въпроси, опитвайки се да открие някаква опорна точка. Скоро осъзна, че търсенето е безнадеждно, и се върна обратно… Ала не устоя на влечението, което не му даваше покой, откак пресече река Сабин. Постъпи глупаво, като някой обезумял, ала препусна покрай езерото, спря и впи мрачен поглед в павилиона, където беше любил Сабрина през онази огрята от луната нощ. А когато тя внезапно изникна под сводестия прозорец, радостта го прониза като светкавица. Потисна с гняв напиращите чувства, дръпна рязко юздите и препусна към Ню Орлиънс.

Защо продължава да се терзае, след като всичко протича по план?

Облече се бързо и потегли към обора, когато Оли го спря е плик в ръка. Брет примирено отбеляза, че писмото е отворено, и попита иронично:

— Никога ли няма да получа писмо, което да не си прочел предварително?

Оли се ухили:

— Не, шефе. Старото куче не усвоява нови номера. А и толкова отдавна отварям писмата ви, че вече не мога другояче.

Брет се засмя и пое писмото. То беше от Морган.

„Драги Брет,

Както пожела случаят, при завръщането си намерих писмо от Джейсън. Той и семейството му възнамеряват да дойдат в края на юли, началото на август и ако си съгласен, предлагам да изчакаме пристигането му. Ще уредя да се срещнеш с него. Най-добре в шато «Сен Андре» — така Сабрина и Катрин ще могат да си поговорят с Леони, докато ние обсъждаме въпроса на спокойствие. Съгласен ли си?

Морган“

Брет погледна Оли и заповяда:

— Напиши отговор от мое име. Съгласен съм е всичко, което предлага. После се погрижи някой от слугите лично да занесе писмото в шато „Сен Андре“. И щом сме започнали — преди да замина, ще напиша писмо на баща си. Друг слуга да му го отнесе. — Той се усмихна. — Иначе не се знае след колко седмици ще пристигне…

Оли кимна и тъкмо се канеше да излезе, когато гласът на Брет го задържа:

— Ти отговаряш за домакинството, докато съм във „Фокс Леър“. Вече казах на Ендрю и на другите. Този път ще отсъствам седмица или десетина дни. Ще ти пиша, за да ти съобщя кога точно се връщам. Искам всичко да е готово за тръгването ни.

Сабрина прие с облекчение вестта за заминаването на Брет. Оставаше й малко време да размисли над съдбовното решение и можеше само да се надява, че ще намери някакъв по-благоприятен изход.

Въпреки това Брет й липсваше много. В къщата цареше такава скука, че тя е ужас установи как започна да брои дните до завръщането му. За голям възторг на Франсиска, един слънчев следобед пристигна Карлос около пет дни след заминаването на Брет. Сабрина прие пристигането му със смесени чувства. Постепенно радостта, че го вижда, отстъпи място на неловкост и смущение. Присъствието му щеше само да усложни още повече положението й. Франсиска също допринесе за това, като настоя да го настани в къщата на Брет и високомерно заповяда да му приготвят стая. След поздравленията тримата се оттеглиха в двора, защото там беше най-хладно, и леля й обяви решението си. Сабрина се стресна от дръзкото несъобразяване с желанията на Брет и се опита да я разубеди:

— Лельо, мисля, че идеята ти не е много добра. Сеньор Дейнджърмънд…

Франсиска рязко я прекъсна:

— Какво ме интересува мнението му! Той не е тук. Освен това, щом Карлос вече е тук, положението ще се промени из основи.

— Как така? — промълви с подозрително мек глас Сабрина и хвърли въпросителен поглед към Карлос, който се изтягаше в един плетен стол.

Карлос я изгледа замислено. Не бе посрещнат така сърдечно, както очакваше. Веднага забеляза, че братовчедка му не приветства оставането му в дома на грингото.

— Има ли причини, поради които не мога да живея под един покрив е майка си и милата си братовчедка? Особено след като всичко се заплаща с твоите пари?

— Не е сигурно — озъби се Сабрина. — А докато си го изясним, това е негов дом. Сеньор Дейнджърмънд изрично заяви, че не желае да живееш тук. Разбира се, жалко е, че мисли така, но аз считам, че е най-добре да си потърсиш друга квартира, докато си в града.

Франсиска излезе от кожата си.

— Откъде накъде си въобразяваш, че можеш да вземаш подобни решения! Аз съм ти леля и ми дължиш послушание. Казвам ти: синът ми ще живее тук! Как смееш да заставаш на страната на този гринго?

Карлос наблюдаваше внимателно Сабрина и се питаше какво ли става в главата й. По време на отсъствието му отношенията им очевидно бяха сериозно пострадали. Тя беше любезна, но издигаше дебела стена помежду им. Дали грингото отново не беше й завъртял главата?

Въпреки всичко, Карлос никога не бе загубил надежда да се ожени за Сабрина. Той искаше тази жена, а още повече богатството й, и по време на дългата езда от Мексико Сити насам беше решил да направи последния опит. Осъзнаваше, че Сабрина никога няма да се омъжи за него по любов, затова трябваше да използва сила. Оставаше една единствена възможност — та трябваше да забременее от него.

Разбира се, щеше да го намрази, но срамът щеше да я принуди да се омъжи за него. А щом веднъж заживееха в Мексико Сити, сигурно щеше да уреди да обяви за невалидно завещанието на Алехандро.

Обмисли всичко, предвиди дори мястото, където щеше да задържи Сабрина, докато забременее и проумее кой ще бъде господар отсега нататък. Не беше много зарадван, когато при пристигането си в Накодочес трябваше да установи, че за малко не е закъснял. Констанца го предупреждаваше да внимава…

Лицето му помръкна. Кой би помислил, че Констанца Моралес ще бъде в Мексико Сити и двамата ще се срещнат? Още по-малко, че някогашната му любовница е щастливо омъжена за един испански благородник! Висок, красив мъж, който фатално му напомняше за Брет Дейнджърмънд. И колко се бе променила! Доволна, закръглена матрона с две красиви момченца, измъчвана от угризения на съвестта, че на времето е разделила двама млади влюбени. Едва успя да я разубеди да не пише писмо на Сабрина и да й разкрие цялата истина. Заяви й, че Сабрина никога не е обичала грингото, а той много скоро щял да я вземе за жена.

Констанца го изгледа замислено, вероятно разсъждавайки дали да му повярва.

— Тогава не се задържай дълго тук! Твоята Сабрина може и да избяга…

Колко пророчески бяха думите на тази проклетница: Карлос преценяващо изгледа братовчедка си. Задачата му ставаше много по-трудна — очевидно мнението й за настойничеството се бе променило рязко след пристига нето й в Ню Орлиънс. Трябваше веднага да намери място, където да я отвлече. Все щеше да му хрумне нещо. Както винаги…