Шърли Бъзби
Лилия в нощта (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Двамата мълчаливо се върнаха обратно в хасиендата. Всеки съзнаваше близостта на другия, но не се решаваше да наруши крехкия мир, който цареше в момента.

На входа ги посрещна отдъхналата си, но побесняла от гняв Бонита, с което се стопи всяка възможност за личен разговор. Брет се оттегли в стаята си и спа до късно следобед. Има време само да се избръсне и облече, преди да потегли с Алехандро за Накодочес.

Мисията Нуестра Сеньора де Гуадалупе в Накодочес била основана през 1700 година. Отначало представлявала незначителен граничен пост, в който имало само шепа войници и някой и друг навикнал на всичко свещеник. От време на време мисията била изоставяна, едва към 1770 година около стария граничен пост изникнало село. В момента там живееха около шестстотин души и когато Брет мина с коня си по тесните прашни улици между дървените къщи, видя най-различни хора — индианци, фермери, търговци, войници и свещеници.

Най-голямата постройка в Накодочес беше каменна къща, която служеше за склад, издигната през 1779 година от един от водещите заселници в този район, Хил Антонио Ибаро. Би могла да послужи отлично за складиране на реколтата от захарна тръстика на Алехандро, помисли си веднага Брет — ако изобщо се стигнеше дотам.

Брет много бързо беше осъзнал, че историята със засаждането на захарна тръстика е само каприз на Алехандро, нищо повече. Земята наистина бе подходяща, но се изискваше много работа и време. Освен това тук нямаше подходящ пазар. Захарта трябваше да се изпраща по суша до Начиточез, Луизиана, а оттам е кораб до Ню Орлиънс. Алехандро не прояви особен интерес, когато Брет му обърна внимание върху трудностите, само каза:

— Ще видим, приятелю, ще видим.

Брет вдигна рамене и повече не подхвана тази тема. Какво го беше грижа, че Алехандро искаше да прахосва време и пари? Ако реши да осъществи плана си, ще му помогне с каквото може, но засега ще изчака.

Алехандро беше запланувал това посещение в селото по светски съображения. Докато минаваха, непрекъснато ги спираха познати. Той беше един от важните, уважавани членове на общината и, разбира се, хората бяха любопитни да се запознаят с Брет. Алехандро го представяше на всички и главата на Брет забръмча от многото нови имена. В края на селото срещнаха един човек, когото Брет би предпочел да избегне — Карлос де Ла Вега. Алехандро въобще не беше забелязал напрежението между двамата мъже и много се зарадва на срещата. Поздрави Карлос с елегантно размахване на избродираното си сомбреро и се поклони пред красивата жена до него.

— Добър ден, сеньора Моралес! Добър ден, Карлос! — После запозна Брет със сеньора Констанца Моралес и Дуарте. Дамата представляваше напълно разцъфнала испанска роза около тридесетте, а държанието й издаваше опит в любовните дела. Какво прекрасно, чувствено съзнание, каза си Брет. Погледът му се плъзна одобрително по лицето и пищната й фигура. Черна дантелена мантиля покриваше лъскавите тъмни къдрици и подчертаваше кожата с тен на магнолия. Абаносовочерните очи блеснаха, когато Брет я огледа. Погледите им се срещнаха — двамата се разбраха отлично, без да са казали и дума.

След кратък разговор Констанца предложи да пият по нещо разхладително в нейния дом.

— Къщата ми е само на няколко метра надолу по улицата. Двамата със сеньор де Ла Вега тъкмо се бяхме запътили натам. О, моля, не казвайте не!

— Отлична идея, сеньора Моралес — отвърна Брет — Много мило от ваша страна да предложите гостоприемството си на непознат като мене.

Констанца, пренебрегвайки напълно другите двама мъже, кокетно отвърна:

— Но вие не сте непознат, сеньор Дейнджърмънд. В края на краищата сеньор Торес е ваш вуйчо.

Алехандро не беше особено зарадван — Констанца твърде явно желаеше да се сближи с Брет, а той съвсем не изглеждаше да има нещо против. Трябваше да ухажва Сабрина, а не тази нахална млада вдовица със съмнителни материални възможности!

Карлос, който досега беше странно мълчалив, се усмихна доста кисело и промълви:

— Сеньор Дейнджърмънд, ще установите, че ние испанците сме много гостоприемен народ — дори по отношение на хора, които не са от нашата кръв.

— Карлос! — укори го веднага Алехандро. — Там, където царят привързаност и доверие, няма нужда от кръвно родство!

Карлос се изчерви и млъкна. Останалата част от пътя изминаха в мълчание.

Констанца живееше в скромна, по елегантна дървена къща в края на улицата. Брет и Алехандро завързаха конете си и последваха другите двама в малкото патио в задния край. Констанца плесна с ръце и индианската прислужница притича. Само след минута тримата мъже се бяха разположили край малка маса с чаши мадейра в ръце. Констанца се задоволи с чаша сангрия и въздъхна.

— Надявам се мадейрата да ви хареса. След смъртта на мъжа ми преди три години твърде рядко ме посещават господа и е чиста случайност, че в къщата е останало питие, което би могло да допадне на вкуса ви. — И погледна към Брет. — Живея тук с неомъжената сестра на майка ми. Тя е много стара и вече не се интересува от светския живот, затова и не може да ми даде съвет какви напитки бих могла да предложа на господата. Почти глуха е и не обича да се явява пред хора. — След това със замислена усмивка се обърна към Карлос: — След смъртта на мъжа ми сеньор де Ла Вега се грижеше изключително любезно за мен — не знам какво бих правила без него.

Когато Алехандро и гостът му се сбогуваха, Брет бе научил всичко, което искаше да знае за Констанца Моралес Дуарте. Вдовица, която нямаше нищо против мъжките посещения — и с доста голяма сигурност е била, а вероятно и все още е любовница на Карлос.

Констанца беше от онзи тип жени, които Брет разпознаваше веднага — красиво същество без морал, което само аристократичното име и семейството отличаваше от обикновената проститутка. Тя също даде ясно да се разбере, че няма нищо против да го опознае по-добре. Прелъстителните й погледи говореха, че по всяко време ще бъде на негово разположение. На раздяла промълви:

— Толкова съжалявам, че си тръгвате, сеньор Дейнджърмънд. Много съм самотна след смъртта на Емилио. Може би ще се видим пак… в скоро време.

Той я погледна в очите и каза:

— В това можете да бъдете съвсем сигурна, сеньора… Много скоро!

Алехандро забеляза какво става, но считаше Констанца за почтена млада жена. Ала веднага щеше да промени мнението си, ако можеше да чуе разговора, който Констанца и Карлос водиха след това посещение. Сигурно щеше да забрани на Сабрина да я поздравява на улицата и в никакъв случай нямаше да я приема повече в дома си.

— Имаш ли намерение да го направиш свой любовник? — попита заинтересовано Карлос, след като двамата мъже си тръгнаха.

Констанца присви очи.

— Да не ревнуваш?

Карлос смръщи чело.

— Не знам… Всъщност да, мисля, че бих ревнувал.

Констанца беше изненадана.

— От никой друг не си ревнувал. Защо сега от него?

— Другите бяха без значение! — изръмжа Карлос. — Никой не е като Брет Дейнджърмънд. Той е различен.

— Как така? И той е мъж като всички други. Може би малко по-красив, но няма защо да се страхуваш от него. Също както и аз няма защо да се страхувам от другите жени в твоя живот, нали?

— Аз не се страхувам от Дейнджърмънд! — изкрещя Карлос.

Констанца беше свикнала с гневните му изблици и изглеждаше развеселена, когато каза:

— Е, добре, не се страхуваш от него, но и няма да ме ревнуваш, нали? — Когато Карлос не отговори, тя се наведе през масата, докосна силната му ръка със своята и промълви: — Скъпи, какво става с теб? Да не искаш да кажеш, че ще се разсърдиш, ако той сподели леглото ми? Та ние отдавна, още преди да се омъжа за стария Емилио, решихме, че няма да си налагаме ограничения. Аз си имам моите мъже, ти твоите жени. Защо си толкова обезпокоен от този мъж? А аз разбрах, че днес си дошъл именно да ме помолиш да го прелъстя! Нали каза, че трябва да го накарам да полудее по мен и дори да не поглежда Сабрина? Какво желаеш сега — да не го държа далеч от Сабрина и да не го омотавам така, че повече да не го е грижа за нея? Нали планът ти беше точно такъв?

Карлос се засмя насреща й.

— Трябваше да се оженя за теб, вместо да те оставя на оня стар сладострастник Емилио.

Констанца разтърси енергично тъмните си къдрици.

— Не, не, приятелю. Твърде добре се познаваме. Ако бях твоя жена, щях да те ревнувам от всички останали, а ти мен от всички мъже. Обичам живота си такъв, какъвто е, Карлос. Естествено щеше да бъде по-добре, ако Емилио ми беше оставил повече пари, с които да си живея весело и охолно в Ню Орлиънс или Мексико Сити, но общо взето съм доволна. Мога да правя каквото си искам. Намирам си по някой любовник, когато ми се иска или когато съм свършила парите, а ако имам желание за особено изобретателен любовник, приятелят ми Карлос е винаги насреща. Какво повече й трябва на една жена?

— Ти не си нормална — отговори Карлос. — Всички жени искат да се омъжат и да имат деца. Нали за това са родени — да се женят и да даряват мъжете си с наследници.

— Ами! — засмя се Констанца. — Само защото ти се иска да се ожениш за Сабрина, мислиш, че и на мен трябва да ми се иска същото! В момента желая единствено да спя с Брет Дейнджърмънд. Следващата седмица или следващия месец вероятно ще бъде нещо друго, но в този момент… — Тя се усмихна кокетно и нежно погали ръката му. — Ще си имаш малката Сабрина и всички земи и богатства, които ще донесе в брака, а понеже аз ти помагам с Брет Дейнджърмънд, ще споделиш богатството си с мен, нали?

Карлос не отговори, погледът му беше втренчен в мамещата го уста. Тя докосна нежно устните му с пръст и тихо промълви:

— Ще имаш всичко, амиго… и мен в добавка.

— Да! — Той стана и притегли към себе си покорно то тяло. — Къде? В твоята стая или в гората?

— В гората — прошепна тя и сложи ръка върху панталоните му.

Двамата изчезнаха в гъсталака зад къщата.

 

 

Този ден Сабрина също беше в гората, но сама. Или поне си мислеше така…

Отказа да придружи баща си и Брет, оседла Сироко и препусна. Като навлезе в гората, отпусна юздите и остави кобилата сама да търси пътя. Сабрина беше израсла тук и познаваше всяко храстче. Днес за първи път осъзна колко лесно в гъстите шубраци би могъл да се скрие разбойник, въпреки че никога по-рано не беше изпитвала страх. Това се дължеше не толкова на вечните приказки на Бонита за бандитите, колкото на ужасното убийство на семейство Риос. След известно време забеляза, че някой тайно я следи. Някой, който не познава гората, каза си спокойно тя, когато зад нея силно изпука клон.

По-скоро любопитна, отколкото изплашена, тя незабелязано смени посоката и се отправи към хасиендата. Стегна юздите на Сироко под един грамаден бор, метна се на ниския клон и изсъска на коня да продължи. Кобилата веднага изпълни заповедта и Сабрина се приготви да издебне преследвача си.

Не стана нужда да чака дълго. Само след няколко минути в края на пътеката изникна самотен ездач, който напредваше предпазливо. Сабрина не позна нито конника, нито коня и извади ножа си. Спусна се от клона със заплашително святкащи очи.

Нападнатият изпъшка учудено, когато младото момиче се метна на коня зад него, светкавично опря ножа в гърлото му и каза със строг глас:

— Името или живота!

Дотук всичко протече според набързо съставения й план, но Сабрина не очакваше толкова ожесточена съпротива. Жилеста ръка улови десницата й, твърд лакът я улучи право в слънчевия сплит. Девойката се превърна в лъвица, конят се подплаши, докато накрая се вдигна на задните си крака и двамата борещи се се строполиха на земята. Сабрина продължи да се бори упорито, докато накрая успя да надвие. Възседна гърдите на мъжа и коленете й забиха ръцете му в земята, когато внезапно видя лицето му.

— Оли! — извика ужасена и отпусна ножа. — Защо ме следиш?

Оли не беше на себе си от ярост. Порой от неразбираеми ругатни се изсипа отгоре й.

Известно време двамата се гледаха недоверчиво. Накрая Сабрина се изправи и направи знак на Оли да стори същото. Момъкът изтърси дрехите си, продължавайки да бълва ругатни.

— Да му се не види дано! Жена да ме събори! Мен, най-добрия бияч на всички времена!

Сабрина се изкиска и Оли й хвърли унищожителен поглед.

— Само не ми се присмивайте! — изсъска злобно той и вдигна заплашително пръст. — Не е хубаво да се подиграваш на нещастието на другите! Мислех си, че даже от диваците можеш да възприемеш по-добри обноски. Явно съм сгрешил!

Сабрина едва се сдържаше да не избухне в смях и опита да го успокои.

— Не, не, Оли. Не ти се присмивам. Просто положението, в което изпаднахме, е смешно. — Тя му се усмихна и се постара да го развесели.

Оли я зяпаше с отворена уста. Такова красиво същество, каза си внезапно той и цялото му недоверие и неприязън изчезнаха. Изведнъж осъзна какво е сторил и съкрушено сведе глава. Шефът ще го изрита, вероятно още днес, ако узнае.

— Би трябвало да ви обясня някои неща, мис, но…

Сабрина го съжали. Момчето беше толкова жалко и очевидно съзнаваше сторената грешка. Човек не можеше да му се сърди.

— Е, добре. Щом не искаш да се посмееш е мен, поне ми обясни защо вървеше подире ми — каза тихо тя.

Оли преглътна. Нямаше как да й каже, че е препуснал след нея, понеже го интересуваше коя беше таза жена, която създаваше толкова трудности на шефа му.

Когато не отговори, Сабрина попита:

— Заради бандитите ли? Сеньор Брет ли те помоли да ме следваш?

За момент Оли се изкуши да каже да, но после честно поклати глава.

— Не ви следях нарочно. Тъкмо бях в обора, видях ви да тръгвате и си рекох, я да пояздя след вас, защото още не съм видял много от околността, а така няма да се загубя. — После направи най-тъжната си физиономия и замоли: — Не казвайте нищо на шефа! Той е толкова строг, ще ме пребие, ако научи за това!

Сабрина му повярва и веднага застана на негова страна. Горкият Оли! Брет сигурно е същински дявол!

— Не се тревожи. Няма да те издам. И ако господарят ти те бие, докато сте в нашето ранчо, трябва само да ми кажеш. У нас боят е забранен. Сега обаче е време да препуснем обратно, за да стигнем преди баща ми и господаря ти в хасиендата.

Оли понечи да хукне, когато чу до крака си странно шумолене. Сабрина шепнешком заповяда:

— Не мърдай! Стой на място, ако ти е мил животът!

Оли замръзна неподвижен и сведе поглед към земята. Само на тридесетина сантиметра от крака му съскаше увита на кълбо змия, а грозната триъгълна глава заплашително се надигаше над дебелото тяло. В този миг покрай него профуча бляскава стомана и змията бясно заудря с опашка около себе си. Сабрина бе метнала ножа си и главата на змията бе прикована в земята. Оли предпазливо отстъпи няколко крачки.

— Какво, по дяволите, беше това?

Сабрина спокойно издърпа ножа, отряза главата и я зарови в земята. Дори не обърна внимание на останалата част от змийското тяло, която продължаваше да се извива в предсмъртни тръпки.

— Това беше гърмяща змия, Оли. Много отровна и винаги смъртоносна. Страната ни е красива, но отвсякъде дебнат опасности. Бъди предпазлив, иначе ще се наложи да те погребем тук.

В гласа на Оли прозвуча пламенно убеждение:

— В името на всичко свято, мис, вие ми спасихте живота! Ако Оли Фрам може някога да ви направи услуга, той няма да се колебае нито миг!

И новите приятели тръгнаха обратно към дома.

Вечерта, докато помагаше на Брет да се облече, Оли му разказа е известни съкращения за своите приключения. Брет веднага заподозря, че това не беше цялата история, но предпочете да премълчи. Когато се приготви и застана пред прислужника си в бяла риза, черни панталони и къс жакет, избродиран с черна коприна, небрежно промълви:

— Тази вечер няма нужда да ме чакаш, Оли. По-късно ще ида с коня в Накодочес и ако не се лъжа, ще се върна чак утре сутринта.

Оли много добре знаеше какво иска да каже Брет — беше си намерил нова любовница. Това никак не му хареса. Днес следобед беше решил, че Сабрина е съвършената съпруга за господаря му. Затова изсумтя презрително, подаде на Брет четка за коса от слонова кост и заяви:

— Някоя от занаята ли?

— Надали е проститутка — отговори Брет, четкайки гъстата си черна коса. — Макар да притежава всички предпоставки за това. — С цинична усмивка остави четката и промърмори: — Кой знае, може и да се лъжа. Защо да не е съвсем почтена жена?

Брет не се лъжеше. След вечеря се извини на Алехандро и препусна в здрача към градчето. Дискретно завърза коня зад къщата на Констанца, промъкна се през патиото и тихо почука на дървената врата. Тя се отвори веднага, сякаш го бяха очаквали. Точно така, помисли си той и плъзна поглед по прозирното дантелено одеяние на Констанца, което разкриваше почти толкова, колкото и скриваше. После се засмя.

Жената му се усмихна, погали с ръка бузата му и гарвановочерните очи заблестяха прелъстително.

— Ето че дойде, скъпи. Надявах се на това.

Нямаше нужда от повече приказки.

Брет я сграбчи, притисна я до себе си и я зацелува с такава страст, че й се зави свят. Едва късно, много по-късно, когато лежеше задоволен и изтощен до голото тяло на Констанца, го завладя странно чувство на вина и отвращение. В съзнанието му изникна стройното тяло на Сабрина, а това беше направо подигравка след няколкочасовата любовна игра с Констанца. Имаше чувството, че не е получил нищо. Изруга, обърна се към Констанца, прегърна я отново и я облада като някой дивак. И още веднъж, и още веднъж… Но нищо не помагаше. Колкото пъти се изливаше в топлата утроба на Констанца, толкова пъти виждаше лицето на Сабрина, което сякаш му се подиграваше и в същото време събуждаше у него неутолимо желание да я прегръща, да покрива лицето й с целувки, да чувства тялото й под своето.