Шърли Бъзби
Лилия в нощта (1)

ГЛАВА ПЪРВА

Начез, Мисисипи, пролетта на 1789 година

— Лельо София, мислиш ли, че в деня на сватбата си ще бъда също толкова красива като теб? — попита Сабрина и в големите кехлибарени очи просветна копнеж. Момиченцето стоеше до красивата тоалетна масичка от лъскаво дърво в елегантната спалня. София Агилар, нейната леля, седеше на тапицирана с кадифе табуретка и тъкмо разглеждаше критично лицето си в огледалото със златна рамка на тоалетната масичка.

Въпросът на Сабрина отклони вниманието на София, смешно млада на вид за вдовица на тридесет години, която тъкмо се канеше да встъпи във втори брак. Тя престана да оправя кремавата мантиля, която покриваше лъскавата й черна коса, и погледна с любов племенницата си. Тъмните испански очи се присвиха и тя усмихнато отговори:

— Естествено, гълъбчето ми! В края на краищата си моя племенница, нали!

Девойчето се изкиска, но скоро малкото личице стана сериозно и то попита:

— Истината ли казваш?

Гласът на Сабрина прозвуча толкова сериозно, че София изненадано извърна глава. Малката очакваше боязливо преценката й. Трудно е да се каже как ще се развие едно седемгодишно дете, помисли си лелята. Имаше нежно, добре оформено, живо лице — без съмнение, щеше да стане хубавица, макар и не според испанския идеал за красота. Цветът на косата й смайваше всеки, който я видеше — прекрасна, пламтяща, червеникаво-златиста грива, която упорито се съпротивляваше на всички опити да бъде обуздана: дори сега, току-що вчесана и здраво сплетена, изпод сложната прическа надничаха упорити малки къдрички. Изненадващо тъмни вежди и ресници подчертаваха живите очи с цвят на кехлибар, които ставаха пепелно-сиви, когато се вълнуваше, и пламтяха в злато, когато се гневеше. Прав нос, с дръзко вирнато връхче, устата засега големичка — нямаше съмнение, след десет години Сабрина щеше да стане истинска красавица. А останалото — лелята неволно се усмихна. По тяло и темперамент Сабрина беше същинско чистокръвно жребче, току-що навършило годинка — в главицата й се въртяха само лудории, беше пламенна, твърдоглава, имаше слабо телце и дълги, невероятно тънки крачета. Но след няколко години… София се усмихна и тихо отвърна:

— Разбира се, че казвам истината, дете! В деня на сватбата си ще бъдеш прекрасна булка, най-красивата от всички!

Сияеща от радост, Сабрина се хвърли на врата на леля си, въпреки че обикновено й беше безразлично как изглежда.

— Лельо София, толкова съм щастлива, че мама и татко ми позволиха да дойда в Начез за сватбата! Ти си най-добрата леля, която човек може да си пожелае. — Засмя се и сладко добави: — И си също така красива като мен, повярвай!

София се засмя и отговори, поклащайки глава:

— Непоправима си, миличка! Но сега мисля, че е крайно време да се преоблечеш. Или възнамеряваш да дойдеш така на сватбата ми?

Сабрина носеше дълга до земята, бяла, фино избродирана нощница. Врътна се и като вихрушка се втурна навън от стаята на леля си. София я проследи с изпълнен с любов поглед. Какво щастие, каза си с усмивка тя: собственият й брак остана бездетен, но единствената й сестра Елена роди това прелестно момиче.

И какво щастие, че въпреки значителното разстояние между Начез и Накодочес, където Елена живееше с единственото си дете и мъжа си, двете често се виждаха.

Алехандро дел Торес, съпруг на Елена и баща на Сабрина, беше богат мъж, който често пътуваше по работа и най-малко веднъж на две години идваше в Ню Орлиънс, за да проверява своите постоянно разширяващи се сделки и да обсъди с търговския си партньор по-нататъшните действия. Разбира се, семейството му го придружаваше при тези делови пътувания. След всяко посещение в Ню Орлиънс те потегляха надолу по реката към Начез, за да посетят София. Елена дел Торес беше по-голямата от двете, всички други роднини бяха измрели. След внезапната смърт на първия мъж на София, Хайме Агилар и Фариас, отнесен преди три години от треската, която върлуваше край бреговете на Мисисипи, Елена веднага пристигна, взе под свое покровителство изпадналата в шок София и замина с нея за Накодочес, в източната част на испански Тексас. През месеците, прекарани в прекрасното ранчо на семейство дел Торес, София постепенно се съвзе и преодоля до известна степен мъката по ранната смърт на мъжа си.

София недоволно разтърси глава — след няколко часа щеше да се омъжи за Хю Дейнджърмънд и сега най-малко беше време да мисли за скръбта, изпитана след смъртта на Хайме. Днес започваше нов живот и денят трябваше да бъде прекрасен.

Въпреки това продължи да размишлява. През седемте години с Хайме бе водила мирен и доволен живот, докато първият брак на Хю беше всичко, само не и спокоен. Очите на София засвяткаха от гняв. Как можа Джилиън, покойната жена на Хю, да се държи така скандално? Цял Начез клюкарстваше за любовниците й и страстта към прахосничество. А най-страшно беше безразличието към по-големия й син Брет. Всички в Начез знаеха, че към Брет беше напълно равнодушна, а даряваше с цялата си любов второто дете, Мартин, който със сапфирените си очи и златните къдрици приличаше досущ на нея и беше ярка противоположност на Брет, един типичен Дейнджърмънд.

Ядосана на самата себе си, че точно днес се е замислила за тези неща, София се изправи грациозно, заразхожда се напред-назад из елегантната си стая и се опита да си представи бъдещето — колко щастлива ще бъде с Хю, с каква любов и привързаност ще дари двамата му сина… ако те допуснеха това.

Вероятно синовете бяха истинската причина за съмненията й. Тя обичаше Хю. Слава Богу, катастрофалният брак и големият скандал след последната афера на Джилиън не го бяха направили женомразец. Но Брет…

София въздъхна. Преди седем години, когато Брет навърши десет, майка му избяга с един странстващ проповедник и взе със себе си осемгодишния Мартин. Всички бяха смаяни, когато Джилиън се влюби в бедняк, при това свещеник! Начез полудя. Хю откри жена си чак след година, и то в Ню Орлиънс, където тя си живееше, без да се стеснява, с един комарджия, добре известен в Начез. Любовникът й предизвика Хю на дуел, който едва не му коства живота и го направи инвалид.

София съзнаваше, че най-много от всички пострада Брет. Майката го изостави и той се вкопчи в баща си, затова и борбата на Хю със смъртта му оказа огромно въздействие. В известен смисъл тя направи и Брет инвалид — момъкът вече не вярваше на никоя жена, беше убеден, че всички лъжат и мамят. Как ли ще се преборя с това? — каза си София с натежало от мъка сърце. Седемнадесетгодишният й доведен син се държеше много хладно с нея. Без съмнение, Брет й нямаше доверие — той не вярваше на никоя жена. Но имаше един проблясък на надежда. Сабрина явно беше запленена от своя висок, представителен доведен братовчед. През последните седмици непрекъснато вървеше подире му. Фактът, че Брет търпи това, показва, че никой не може да устои на чара на Сабрина, каза си с усмивка лелята. Може би малката ще го научи, че не всички жени са чудовища.

Сякаш с магическа пръчица ги привлече с мислите си. През един от високите прозорци видя как Сабрина изскочи на моравата, облечена в рокля от жълт муселин. Брет стоеше под един от величествените дъбове. Необичайно мекият израз на лицето му издаваше, че е привлечен от детската магия на Сабрина и се чувства смутен от това.

Той изглежда толкова добре, каза си София, фино очертаното лице тъкмо се отърсваше от съвършената младежка красота. Имаше тъмна коса като Хю и същите характерни вежди. Очите, скрити зад дългите извити мигли, проблясваха тъмнозелени като нефрит. Бих дала цяло богатство за такива мигли, усмихна се на себе си тя. Брет, който нямаше още осемнадесет години и беше висок почти метър и седемдесет, имаше широки рамене и обещаваше да стане много силен мъж. Но държанието му беше отчайващо! Дали някога щеше да пробие ледените бариери, с които се беше оградил!

Ето че сега се усмихна и дръпна Сабрина за една от старателно сплетените плитки. В този миг към тях се присъедини трето лице и устните на София се изкривиха презрително. Мартин.

Тя полагаше искрени усилия да изпитва добри чувства към петнадесетгодишния Мартин, но това явно беше невъзможно. Мартин беше размирник по рождение, разглезен и егоист. Момчето изпитваше невероятно удоволствие постоянно да напомня на Брет, че майка им го е обичала повече и навремето е взела със себе си само него. Понякога много й се искаше да го напляска. Особено когато лицето на Брет ставаше затворено, а очите на Мартин лъсваха от злоба.

Но София държеше да бъде справедлива и признаваше, че за Мартин положително не е лесно да живее с баща си и брат си след толкова години, прекарани с майката. Освен това — София много искаше да го повярва — момчето вероятно още тъгуваше за майка си, загинала предната година в Ню Йорк при злополука с каретата. След смъртта й Мартин трябваше да се върне в Начез, в семейството, което не беше виждал цели шест години. Сигурно не му беше лесно, но защо му доставяше такава радост да бъде непоносим? Беше инат, безсрамен и непокорен син и постоянно играеше злобни номера на Брет.

В този миг в стаята влезе Елена и сложи край на тягостните мисли на сестра си. Двете много си приличаха. Елена беше по-възрастна и малко по-закръглена, но имаше същите тъмни очи и гарвановочерна коса. По слепоочията й вече сребрееха първите бели кичури, но въпреки четиридесетте си години притежаваше темперамента на двадесетгодишно момиче. Носеше елегантна рокля от тъмнозелена коприна с кокетен волан, тъмните й очи примигваха, а в гласа й прозвуча неподправено вълнение:

— Готова ли си? Отпрати камериерката преди цяла вечност, а Сабрина ми проглуши ушите колко си красива, така че, просто не можах да се сдържа повече.

София й се усмихна с любов и грациозно се завъртя, така че богато надиплените поли на бледожълтата рокля зашумяха около стройното, с фини кости тяло, после попита:

— Е? Харесвам ли ти? Елена беше очарована.

— О, София, чудесно изглеждаш! — Забеляза нежната дантелена мантиля върху косата на сестра си и добави: — И съм толкова щастлива, че носиш сватбената ми мантиля.

— Надявам се, че това е достатъчна гаранция с Хю да бъдем толкова щастливи, колкото вие с Алехандро — пошегува се София.

Елена й намигна дяволито и нежно прошепна:

— Тя ще ти донесе щастие, мила, непременно! — В този миг погледът й падна върху позлатения часовник на тоалетната масичка: — Господи, вече е време да тръгваме за черквата… Вълнуваш ли се?

София се усмихна с усилие.

— Може би… и малко ме е страх.

— О, мила, недей така! — запротестира Елена. — Твоят Хю е истински мъж. А по-добър доведен син от Брет не би могла да си пожелаеш. Винаги е учтив и има такива добри обноски.

— Както забелязвам — рече саркастично София, — ти гледаш да не изтървеш някоя дума за Мартин.

Елена набърчи хубавия си малък нос.

— Малко кисело при толкова сладост няма да ти навреди.

София се засмя и вече нямаше време за размисъл — след няколко минути трябваше да потеглят за черквата.

Сабрина беше на върха на щастието. Каква хубава сватба, мислеше тя, притисната между родителите си. Всичко беше толкова вълнуващо: баща й изглеждаше отлично в копринения черен костюм и бялата вратовръзка, когато поведе София през украсената с цветя черква към олтара и един игрив слънчев лъч превърна чернената му коса в огнен облак. Новата рокля на майка й беше прекрасна, почти същата като сватбената рокля на леля й София, а олтарът беше украсен като в приказка с множество пролетни цветя — нарциси, люляк и рози. Сабрина великодушно призна, че и сеньор Дейнджърмънд изглежда много представителен. Аристократичната му осанка беше подчертана още повече от бастуна със сребърна дръжка, тясното, тъмно лице засия, когато леля София сложи ръката си в неговата и облеченият в черно свещеник изговори думите, които ги правеха мъж и жена. Естествено сеньор Дейнджърмънд не беше толкова красив като сина си Брет… Дори приятелят му Морган Слейд не можеше да се мери с него, макар да беше много мил. Сабрина плахо погледна назад, където сеньор Брет седеше до сеньор Мартин, и въздъхна. Брет изглеждаше толкова добре в тъмнозеления жакет и бежовите панталони за езда. Ала защо лицето му, което я сгряваше със слънчева усмивка, беше сега така сковано? Не се ли радваше, че леля София ще стане негова майка? Сабрина беше разтревожена. Нима Брет не харесваше леля София?

Брет наистина имаше нещо против София. Намираше, че е много мила — но все пак беше жена. А преди години една жена нарани ужасно баща му и това едва не му коства живота. Брет би предпочел Дейнджърмъндови да продължат да си живеят без проблемите, както непрекъснато създаваха жените.

Разбира се, те не бяха излишни — той самият и най-добрият му приятел Слейд направиха това откритие преди няколко месеца при една отзивчива проститутка в Начез.

Макар да беше проумял, че жените доставят физическо удоволствие, Брет много искаше да предпази баща си от стъпката, която считаше за глупост. Той обичаше Хю и много му се искаше да предотврати новата болка, която неминуемо щеше да му причини женското коварство. Странно, че Хю толкова желаеше сватбата със София Агилар, а тъй като Брет не искаше да го наскърбява, беше принуден да премълчи. Но само поради тази причина не е необходимо да я харесвам, каза си тъжно той. Брет не обичаше София, но не можеше и да я мрази. Само не позволяваше тя да се доближи толкова близко до него, колкото до баща му. Преди много време, докато седеше изплашен край леглото, в което Хю се бореше със смъртта след дуела с любовника на Джилиън, взе твърдото решение никога да не се доверява на жена. Тази решителност щеше може би да избледнее с времето, ако не си я напомняше непрекъснато — всеки път, когато баща му, куцайки, минаваше с бастуна си покрай него.

Разбира се, никога нямаше да бъде толкова глупав, че да се ожени, и нямаше да позволи която и да е жена да придобие значение в живота му. Жените бяха създадени, за да бъдат използвани, и той възнамеряваше да прави точно това! В този миг обаче, почти като напомняне, че и той не следва винаги студения диктат на разума, погледът му срещна загрижените очи на Сабрина.

Строгият израз изчезна и суровото младо лице на Брет се отпусна. Естествено Сабрина не можеше да бъде причислена към жените — та тя беше още дете. Пленителна малка вещица — това беше тя. За да прогони мрачните си мисли и да изтрие загрижеността от лицето й, Брет се усмихна и й намигна дръзко през пътеката между пейките.

За миг само грижите на Сабрина се изпариха и тя засия насреща му. Слава Богу, сеньор Брет вече не беше тъжен. Никога не искаше да го вижда нещастен.