Шърли Бъзби
Лилия в нощта (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Сабрина също не можа да заспи. И тя се бореше е мъчителни съмнения.

Не че съжаляваше за това, което се случи тази нощ. Стана жена, жена на Брет, и нищо не можеше да помрачи радостта й. Но обичаше ли я той? Нямаше съмнение, че я желаеше — тялото го издаваше, а и той сам го призна. Но това не беше любов. Дори във върховния миг Брет не проговори за любов. Е, може би мъжете бяха по-различни от жените и не им беше нужно да обичат, за да изпитват плътски радости.

Сабрина побърза да отблъсне тези неприятни мисли. Карлос я бе отровил със злобните си намеци. Брет трябваше да я обикне — и тогава тя нямаше да позволи нещо да ги раздели. Заедно щяха да устоят на всички превратности, да изживеят бъдещето си…

Сабрина се прозя доволно, сгуши се във възглавниците и с усмивка потъна в дълбок сън.

Тази сутрин Алехандро трябваше да закуси сам. Бонита му съобщи, че Сабрина все още спи дълбоко. Оли пристигна със същата вест за Брет. Алехандро замислено отпи глътка кафе. И той си бе легнал по същото време като тях, бе много по-стар, а нямаше трудности при ставането. Внезапно по лицето му просия усмивка. Сети се за лунните нощи в миналото, когато ухажваше Елена. Дано Бог даде…

Още следобед се изпълни най-съкровеното му желание. Брет помоли писмено за среща в библиотеката и по всички правила на етикета поиска ръката на Сабрина. Алехандро не беше на себе си от радост и засрамено призна, че като го поканил, се надявал точно на това, а плантацията за захарна тръстика била само предлог.

Брет се засмя и отговори, че подобна мисъл вече му била минала през ума. После двамата обсъдиха подходящата дата за оповестяване на годежа, както и къде и кога да стане сватбата. След известно време Брет се засмя и подхвърли:

— Мисля, че преди да продължим разговора, трябва да попитаме дали дъщеря ти е съгласна да се омъжи за мен. Нищо чудно да каже „не“.

— Немислимо! — извика Алехандро. — Всъщност прав си: с нея човек никога не е сигурен. Ще я извикаме. — Той отиде до вратата и махна на майордома Клементе да дойде при него. — Потърси сеньорита Сабрина и я помоли да дойде в библиотеката.

Клементе се завтече със светнало лице. След вчерашната сцена на арената цялата прислуга знаеше, че предстои годеж, и всички бяха в радостно очакване.

Клементе срещна Сабрина тъкмо когато тя слизаше по стълбата и учтиво й предаде молбата на Алехандро. После погледа малко след нея и изтича кухнята, за да съобщи радостната новина на останалите.

Този ден Сабрина беше положила особени усилия за външния си вид и изглеждаше замайващо красива. Червенозлатистата коса се спускаше по рамене; й, в дълбочината на кехлибарените очи се таеше очакване, нежна усмивка играеше на устните й, снежнобялата муселинена рокля подчертаваше златистия блясък на кожата й.

Брет я видя пръв и тялото му бе пронизано от разтърсващо, неподдаващо се на описание чувство.

Вече нищо не беше от значение. Сабрина трябваше да стане негова.

Младата жена плахо посрещна погледа му и очарователно се изчерви. Беше забравила как реагира на близостта му и с удивление почувства как пулсът й се ускори само при вида на красивото, остро изсечено лице.

Алехандро ги наблюдаваше доволен. Пристъпи към дъщеря си и с нежност заговори:

— Дете, Брет иска да те пита нещо. Като добър баща ще ви оставя насаме. Надявам се от все сърце, че този разговор ще ти хареса.

Той излезе и двамата внезапно откриха, че не знаят какво да си кажат. Брет имаше опит с жените, но никога не беше правил истинско предложение и сега трескаво търсеше подходящите думи. Всъщност много му се искаше да я прегърне, да покрие е нежни целувки лицето й и просто да прошепне в ухото й първото, което му дойде на ума.

След известно време мълчанието стана непоносимо и той започна сковано:

— Попитах баща ти дали разрешава да се оженим. Той отговори, че много ще се радва. Надявам се и ти да се зарадваш…

Сабрина не разбра колко усилия му костваха тези кратки думи, не разбра защо просто не протегна ръце и не я прегърна. Колко студено се държеше днес — къде изчезна нежният любовник, който беше през нощта?

Огледа объркано сдържаната му физиономия. Този човек си оставаше загадка за нея. Какво стана с пламенната му страст? Защо беше толкова студен и далечен? Ето че пак се появи тази неприятна мисъл: не продума нито веднъж за любов. Дори сега не искаше да й каже дали означава нещо за него.

Обхванат от трескаво, нетипично за него вълнение, Брет почувства въздържаността й и избухна:

— Ще се омъжиш ли за мен?

Лицето на Сабрина пламна от гняв. Дощя й се да изкрещи в лицето му „Не!“, но нима можеше да живее без любовта му? Трябваше да го има до себе си за цял живот. Затова отговори е подобен на неговия рязък тон:

— Да, да, ще се омъжа за теб.

Брет почувства огромно облекчение. Ухили се и въздъхна:

— Слава богу, свършихме и тази работа!

Веднага след това му се дощя да си отхапе езика, защото беше изрекъл тези безсмислени думи. Сабрина обърна възмутено лице към него, но преди да успее да каже и дума, Брет устремно я прегърна:

— Прости ми, мила! Нямам много опит в предложения за женитба.

Гневът й се изпари. Устните им се срещнаха, двамата се вкопчиха един в друг и светът беше забравен Само страстта остана действителност.

Те дори не чуха учтивото почукване на Алехандро, не забелязаха как след доста време той внимателно открехна вратата. Като ги видя прегърнати, бащата засия от радост и издаде присъствието си с високо покашляне.

Брет вдигна неохотно глава и се отдръпна от Сабрина. Погледна Алехандро и заяви:

— Тя каза „да“.

— Личи си — засмя се Алехандро. Плесна с ръце и заповяда на влезлия Клементе: — Бутилка от най-доброто вино! Нали знаеш — онова, което заделих в избата при раждането на Сабрина. Господарката ти ще се жени, Клементе! Поздрави я!

Клементе се подчини, широко ухилен, след това изтича да изпълни нареждането на Алехандро и да разнесе новината. Сеньора Сабрина ще се омъжи за сеньор Брет! Такова щастие за дома дел Торес! След като изпиха по чаша, Алехандро заповяда на Клементе да събере цялата прислуга, за да пият наздравица на младата двойка. Новината се бе разнесла с мълниеносна бързина и скоро всички се събраха в големия салон. В къщата се възцари празнично настроение и върху годениците се изсипа безкраен поток поздравления. Накрая тримата се оттеглиха изтощени в патиото, за да си починат от безкрайните благопожелания. Точно в този момент се появи Карлос.

Той умело прикри гнева си от обявяването на годежа и каза учтиво:

— Поздравявам ви! — Но рязко отказа да пие с тях за бъдещето. — Съжалявам, чичо, не мога да остана. Дошъл съм само да ти кажа, че бандитите пак напомниха за себе си.

— Какво? — извика извън себе си Алехандро. — Кого ограбиха пак?

Карлос отговори с безизразно лице:

— Снощи, когато твоите гости се прибирали от празненството, ония причакали и нападнали някои от нашите съседи. Никой не е ранен, но дамите били ужасно изплашени. Откраднали най-ценните им бижута.

— Невероятно! — изкрещя Алехандро. — Моите гости! Ограбени, след като са напуснали дома ми! — Той скочи и удари с юмрук по масата. — Този път трябва да се направи нещо. Трябва да ги спрем! Никой вече не е сигурен!

Без да изпуска от очи Карлос, Брет попита рязко:

— Как е станало? Всички едновременно ли са били ограбени? Или поотделно?

— Поотделно — отговори Карлос. — Били двама или трима бандити, които издебнали каретите една по една.

Алехандро погледна към Брет, търсейки помощ.

— Какво да сторим? Не можем повече да търпим произвола им.

Карлос гневно се намеси:

— Тази вечер ще се съберем у нас. Ще съставим план как да хванем бандитите в клопката.

Брет сухо отговори:

— Още през април се готвехте да ги гоните и нищо не излезе.

Карлос пребледня като платно.

— А вие имате ли по-добро предложение, гринго?

Брет сериозно кимна.

— Клопка. Ще им заложим капан, за който ще знаем само ние тримата. — Усмихна се дяволито на Сабрина, погали копринената й коса и добави: — Четиримата, естествено.

— Ами! Вие май не знаете какво говорите! — подигра се горчиво Карлос.

— Напротив. Проведете срещата тази вечер, но въпреки това ние ще съставим свой план. Ако го запазим в тайна и посветим в него само прислужника ми Оли, който ще ни придружи, непременно ще успеем.

Алехандро кимна.

— Как смяташ да действаме, приятелю?

— Утре е неделя. Както винаги, ще отидем в Накодочес на литургия. След църква ще се разговорим със съседите и познатите и ти уж между другото ще споменеш, че си загрижен за множеството ценни предмети които се съхраняват в хасиендата, за бижутата на Сабрина и парите в брой. Ще разкажем на всички, че в по неделник възнамеряваме да ги отнесем на съхранение в града.

— Просто така? — присмя се Карлос. — Без пазач, без охрана? Нима считате бандитите за толкова глупави? Та те веднага ще разберат, че им се готви клопка. Ако въобще узнаят за намеренията ви!

Брет присви очи, но не се остави да го предизвикат:

— Забравяте колко лесно се разпространяват новините в малка община като вашата. Обзалагам се, че най-късно утре следобед цял Накодочес ще знае за пътуването.

Алехандро кимна утвърдително.

— Е, добре! — Карлос бе принуден да се съгласи. — Бандитите може и да научат, но със сигурност ще разберат, че това е клопка.

— Няма! Защото Алехандро ще каже, че е решил да ги измами, като скрие ценностите в товар сено, което е продал на сеньор Гутиерес, който дава коне под наем. Че ще кара сам колата и ще вземе със себе си само двама вакерос, за да не се усъмнят бандитите, да потърсят подкрепление и да ги нападнат.

— Отлично! — Алехандро беше въодушевен. — И тези вакерос ще бъдете вие двамата с Карлос?

Брет се засмя.

— Не. Карлос, Оли и аз ще бъдем под сеното — въоръжени и готови за бой!

— Всичко това е добре обмислено, гринго — трябваше да признае дори Карлос, макар и след известно колебание.

Единствена Сабрина имаше възражения, защото се страхуваше за Брет, но той успя да я успокои.

— Да можех само да дойда и аз — мърмореше тъжно тя. — Справям се добре с пистолета. Нека се скрия с вас под сеното!

— Не! — извикаха единогласно тримата мъже и момичето трябваше да се признае за победено.

Карлос се надигна веднага.

— Трябва да уведомя и другите, както беше запланувано в началото — заяви той и побърза да напусне къщата.

След като си тръгна, тримата разговаряха още известно време за бандитите, но скоро преминаха към по-весела тема — сватбата, която щеше да се състои след няколко месеца. Алехандро се облегна назад и каза:

— Ще се чувствам самотен тук, когато се ожените и заминете за Ривървю. Надявам се често да ме посещавате.

Брет съобщи спокойно:

— Няма да живеем в Ривървю. Ще го наследи Гордън, моят полубрат.

— Какво? — извика, смаяно Сабрина. В душата й отново нахлуха съмнения.

Брет я изгледа крадешком, също изпълнен е недоверие.

— Ривървю не е мой и никога няма да ми принадлежи. Имам своя плантация в Луизиана. Не е толкова обширна, но не се бой — там също ще се грижат добре за теб. — Той не спомена за значителното си богатство, защото така и не проумя на какво се дължеше бурната реакция на Сабрина, когато научи, че няма да стане господарка на Ривървю. А младата жена никога не се интересуваше от положението си на наследница на голямо състояние. Дори и в този момент не би се сетила за това, особено ако Брет я бе уверил в любовта си и бе споменал по-рано, че е лишен от наследството на баща си. Но сега…

Мълчанието й само затвърди убеждението на Брет, че загубата на Ривървю й е неприятна. Изобщо не му мина през ума, че Сабрина се умълча, защото го счете за ловец на зестри. Отровното семе, посяно от Карлос, оказа своето въздействие и въпреки че и двамата се постараха да преодолеят съмненията и подозренията си, в душите им остана тревожеща несигурност и сърцата им кървяха от болка.

Алехандро не се обезпокои ни най-малко от загубата на Ривървю, защото отлично знаеше какво е финансовото състояние на Брет.

— Е, щом там нямат нужда от теб, можете да се установите и тук, нали? Не е много далеч денят, кога ще се наложи да предам ранчото в сигурни ръце и с най-голямо удоволствие бих го оставил на твоите грижи.

Алехандро съвсем не забеляза колко обидно за дъщеря му прозвуча това предложение. Дори насипа още сол в раната, като продължи:

— Дълго време не ми даваше мира мисълта, че ти, дъще, трябва сама да се справяш с този голям имот. Жената се нуждае от силен мъж, който да се грижи за нея, и след като Брет пое тази отговорност, отново ще мога да спя спокойно.

Сабрина се почувства понижена в положението на малолетно хлапе и буйната й кръв кипна. Изправи се и тържествено заяви:

— До днес не подозирах, че с годежа си автоматически губя и способността да се грижа сама за себе си! Какво щеше да направиш, татко, ако Брет не бе поискал ръката ми — да ме скриеш в някой манастир ли? — Засмя се невесело и хвърли унищожителен поглед към двамата мъже. — Извинете ме, ще се прибера и ще произнеса благодарствена молитва, че ми спестявате такава съдба.

Сабрина царствено прошумоля с полите си и напусна патиото. Алехандро уплашено се загледа след нея.

— Толкова е горда! Не биваше да казвам, че има нужда от закрила. Тя е уверена, че може да се справи сама с живота си, и има самочувствието на мъж…

Брет също проследи Сабрина с поглед.

— А може би това съвсем не беше причината за гнева й? Може би… — Гласът му стана дрезгав. — Може би беше нещо съвсем друго.