Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (8)

ОСМА ГЛАВА

Когато Настрадин Ходжа стигнал до пазара, над града вече се спускал здрач.

В чайханите пламвали ярки огньове и скоро целият площад лумнал в светлини. На другия ден щяло да има голям пазар — и един след друг меко пристъпвали кервани от камили, изгубвали се в мрака, а въздухът все още бил изпълнен с ритмичния, меден и печален звън на хлопките; и щом в далечината затихнели хлопките на един керван, сменял ги стонът на хлопките от друг, навлизащ в мегдана, и това нямало край, сякаш самият мрак над мегдана тихо звънтял, потрепервал, изпълнен със звуци, донесени тук от всички краища на света. Тук, невидими, стенели хлопки — индийски и афганистански, арабски, ирански и египетски; Настрадин Ходжа слушал ли, слушал и бил готов да слуша безкрайно. Наблизо, в чайханата, проехтяло, задрънчало дайре, отвърнали му струните на дутара. И невидим певец високо — чак до звездите — издигнал през отворените двери звънлив напрегнат глас: той пеел за изгората си, оплаквал се от нея.

Под звуците на тази песен Настрадин Ходжа тръгнал да си Търси място за нощувка.

— Ние с магарето имаме половин танга — рекъл той на съдържателя на чайханата.

— За половин танга можеш да пренощуваш на кече — отвърнал съдържателят. — Одеяло няма да получиш.

— А къде да завържа магарето?

— И таз добра, да не седна сега да се грижа за магарето ти?

До чайханата нямало коневръз. Настрадин Ходжа забелязал някаква желязна скоба, която стърчала от сондурмата. За тази скоба той завързал магарето, без да си направи труда да погледне към какво е прикрепена скобата, после влязъл в чайханата и си легнал: бил много уморен.

През дрямка той изведнъж чул името си. Поотворил очи.

Наблизо, събрани в кръг, седели и пиели чай някакви хора, пристигнали на пазар — камилар, овчар и двама занаятчии. Единият полугласно разказвал:

— И друга история разправят за нашия Настрадин Ходжа: веднъж в Багдад той вървял из пазара и ненадейно чул шум и викове, които долитали откъм механата. Нашият Настрадин Ходжа, както ви е известно, е човек любопитен — той надникнал в механата. Гледа, дебелият, с червена муцуна механджия раздрусва за яката някакъв бедняк и иска от него пари, а беднякът не иска да плати.

„Какъв е тоя шум? — пита нашият Настрадин Ходжа. — Какво имате да делите?“

„Ето този скитник — развикал се в отговор механджията, — този презрян голтак и мошеник влезе ей-сега в механата ми, да му изсъхнат всички вътрешности, извади от пазвата си една питка и дълго я държа над мангала, докато питката не се просмука цяла с миризмата на шишкебапа и не стана от това два пъти по-вкусна. После този просяк изяде питката, а сега не иска да ми плати, дано му изпадат всичките зъби и да му окапе кожата!“

„Истина ли е?“ — строго попитал нашият Настрадин Ходжа бедняка, който от страх не могъл да издума дума и само кимнал в отговор.

„Не е хубаво — рекъл Настрадин Ходжа. — Никак не е хубаво да използуваш безплатно чуждия имот.“

„Чуваш ли, голтако, какво ти казва този почтен и достоен човек!“ — зарадвал се механджията.

„Имаш ли пари?“ — обърнал се Настрадин Ходжа към бедняка. Беднякът мълчаливо извадил от джоба последните си медни пари. Механджията вече протегнал мазната си лапа да ги вземе.

— „Почакай, о, почтени! — спрял го Настрадин Ходжа. — Я дай първо насам ухото си.“

И той дълго дрънкал стиснатите в шепа пари досами ухото на механджията. А после, като върнал парите на бедняка, рекъл:

„Върви си с мир, бедни човече!“

„Как! — развикал се механджията. — Но аз не съм получил парите.“

„Той ти заплати напълно и вие сте си уредили сметката — отвърнал нашият Настрадин Ходжа. — Той е опитал как мирише твоят шишкебап, а ти чу как звънят парите му.“

Всички в механата изпопадали от смях. Един набързо предупредил:

— По-тихо. Инак веднага ще се досетят, че говорим за Настрадин Ходжа.

„Откъде ли знаят? — усмихнал се скришом Настрадин Ходжа. — Вярно, това стана не в Багдад, а в Стамбул, но все едно — откъде ли знаят?“

Все тъй полугласно подхванал разказа си вторият — в облекло на овчар и с цветна чалма, която показвала, че е жител на Бадахшан:

— Ето какво разказват още. Веднъж Настрадин Ходжа минавал покрай бостана на един молла. Моллата тъкмо събирал в чувал тикви и от лакомия напълнил чувала така, че не могъл дори да го вдигне, камо ли да го носи. Та стоял той и мислел: „Как да отнеса чувала в къщи?“ Видял минувача и се зарадвал:

„Слушай, синко. Не се ли наемаш да занесеш до дома този чувал?“

Настрадин Ходжа тъкмо нямал пари.

„А колко ще ми платиш?“ — попитал той моллата.

„О, сине! Защо ти са нари? Докато носиш тиквите, ще ти обадя пътем три дълбоки мъдрости и те ще те направят щастлив за цял живот.“

„Интересно какви ли мъдрости обещава да ми открие моллата?“ — помислил си нашият Настрадин Ходжа.

Обзело го любопитство. Метнал на гърба си чувала и го понесъл. А пътят възлизал стръмно нагоре и вървял над една урва. Когато Настрадин Ходжа спрял да си почине, моллата рекъл с тайнствен и важен вид:

„Слушай първата мъдрост, по-голяма не е имало никога в света от времето на Адама и ако разбереш цялата й дълбочина, ти все едно ще познаеш тайния смисъл на буквите. — Алиф, Дам, Ра, — с които Мохамед, нашият пророк и учител, открива втората сура на корана. Слушай внимателно: ако някой ти каже, че е по-лесно да ходиш пеша, отколкото да яздиш, не вярвай на този човек. Запомни думите ми и мисли над тях непрестанно, ден и нощ, и тогава ще разбереш заключената в тях мъдрост. Но тази мъдрост не е нищо в сравнение с втората мъдрост, която ще ти обадя ей при онова дърво. Виждаш ли го там, напред?“

„Добре!“ — помислил си Настрадин Ходжа. — „Почакай, молла!“

Като се обливал в пот, той домъкнал чувала до дървото.

Моллата вдигнал пръст:

„Отвори си ушите и слушай, защото втората мъдрост заключава в себе си целия коран и половина от шариата, и още една четвърт от книгата на Тарикат. И оня, който разбере тая мъдрост, никога няма да се отклони от пътя на добродетелта и никога няма да се препъне по пътя към истината. Постарай се, о, сине мой, да разбереш тази мъдрост и радвай се, че си я получил безплатно. Втората мъдрост гласи: Ако някой ти каже, че сиромахът живее по-леко от богатия, не вярвай на този човек. Но дори и тази втора мъдрост не е нищо в сравнение с третата, чието сияние може да се сравни само с ослепителния блясък на слънцето и чиято дълбочина може да се сравни само с дълбочината на океана. Третата мъдрост ще ти обадя пред портата на моя дом. Да вървим по-скоро, защото аз вече си отпочинах.“

„Почакай, молла! — отговорил нашият Настрадин Ходжа. — Аз предварително знам третата ти мъдрост. Ти искаш да ми кажеш пред портата на своя дом, че умният човек винаги може да накара глупака да му мъкне безплатно чувала с тикви.“

Поразен, моллата се отдръпнал. Настрадин Ходжа бил отгатнал дума по дума третата му мъдрост.

„Но слушай сега, молла, моята единствена мъдрост, която стои над всички твои — продължил Настрадин Ходжа. — И моята мъдрост, кълна се в Мохамеда, е толкова ослепителна и толкова дълбока, че съдържа в себе си целия ислям с корана, шариата, книгата на Тарикат и всички други книги, и цялата будистка вяра, и цялата юдейска вяра, и всички християнски заблуди. Не, никога не е имало и няма да има занапред мъдрост, по-достоверна от тая, която ще ти съобщя ей-сега, о, молла! Но приготви се да не те порази твърде много тая премъдрост, защото от нея лесно можеш да загубиш разсъдъка си — толкова поразителна, ослепителна и необятна е тя. Затова приготви разсъдъка си, молла, и слушай: Ако някой ти каже, че тия тикви не са се разпукнали — плюни в лицето на тоя човек, наречи го лъжец и го натири от къщи.“

При тези думи Настрадин Ходжа вдигнал чувала и го хвърлил надолу от стръмната урва.

Тиквите се сипели от чувала, подскачали и се разпуквали звучно, като се блъсвали в камъните.

„О, тежко ми! О, голяма загуба и разорение!“ — развикал се моллата.

И почнал да крещи, да нарежда, да дращи лицето си, та напълно заприличал на луд.

„На, виждаш ли! — поучително рекъл Настрадин Ходжа. — Нали те предупреждавах, че от тая мъдрост разсъдъкът ти лесно може да се размъти.“

Слушателите се залели във весел смях.

Настрадин Ходжа, легнал в къта на едно прашно кече, пълно с бълхи, си мислел:

„Те са научили и това! Но откъде? Нали бяхме само двамата над урвата и, аз никому не съм разправял. Сигурно го е разправил самият молла, като се е досетил по-късно кой е мъкнал Тиквите му.“

Третият разказвач подзел:

— Веднъж Настрадин Ходжа се връщал от града в турското село, където живеел тогава; като се почувствувал уморен, легнал да си почине на брега на рекичката и незабелязано заспал, облъхван от благоуханното дихание на пролетния ветрец. И му се присънило, че е умрял. „Ако съм мъртъв — рекъл си Настрадин Ходжа, — не бива да мърдам и да отварям очи.“ Така лежал той дълго време неподвижен на меката трева и намерил, че не е чак толкова лошо да бъдеш мъртъв: лежиш си без всякакви грижи и главоболия, каквито непрестанно ни преследват в нашето земно, тленно съществование.

Покрай него минали някакви пътници, видели Настрадин Ходжа.

„Гледайте! — рекъл един. — Това е мюсюлманин.“

„Той е мъртъв“ — добавил втори.

„Трябва да го отнесем в най-близкото село, за да го умият и погребат там достойно“ — предложил трети, като назовал тъкмо онова село, където отивал нашият Настрадин Ходжа.

Пътниците отсекли няколко млади дървета, направили носилка и турили в нея Настрадин Ходжа.

Дълго го носили, а той лежал неподвижен, без да отваря очи, както подобава на мъртвец, чиято душа вече тропа на вратата на рая.

Изведнъж носилката спряла. Пътниците почнали да се препират къде е бродът. Един викал надясно, друг — наляво, а трети предлагал да минат направо през рекичката.

Настрадин Ходжа поотворил едва-едва едното си око и видял, че пътниците стоят пред най-дълбокото, бързо и опасно място на реката, дето вече неведнъж се били давили непредпазливи хора. „Не се безпокоя за себе си — помислил Настрадин Ходжа. — Аз и без туй съм мъртъв и ми е безразлично къде ще лежа — в гроба или на речното дъно. Но трябва да предупредя тия пътници, иначе те поради вниманието си към мене могат да изгубят живота си, което би било от моя страна страшна неблагодарност.“

Той се понадигнал от носилката и като посочил с ръка брода, рекъл със слаб глас:

„О, пътници, когато бях жив, винаги преминавах тая река ей при ония тополи,“

И пак затворил очи. Пътниците поблагодарили на Настрадин Ходжа за съвета и помъкнали носилката по-нататък, като четели високо молитви за спасението на душата му.

Докато слушателите, пък и самият разказвач, мушкайки се с лакти, се кискали, Настрадин Ходжа недоволно мърморел:

„…Всичко са изопачили. Първо, не съм сънувал, че съм умрял. Не съм чак толкова голям глупак, че да не отличавам себе си, когато съм жив, от себе си, когато съм мъртъв. Дори добре си спомням, че през цялото време ме хапеше бълха и страшно ми се искаше да се почеша — мигар това не доказва напълно очевидно, че съм бил действително жив, защото в противен случай, разбира се, не бих могъл да усещам ухапванията на бълхата. Просто бях уморен и не ми се вървеше пеша, а тези пътници бяха яки момчета: какво им струваше да позаобиколят малко и да ме отнесат в селото? Но когато решиха да преминат реката там, дето е дълбока три човешки боя, спрях ги, защото се грижех не толкова за семейството си — аз го нямам, — колкото за техните семейства. И веднага изпитах горчивия плод на неблагодарността: вместо да ми благодарят за навременното предупреждение, те ме изтърсиха от носилката, нахвърлиха се върху ми с юмруци и сигурно щяха да ме набият здравата, ако не беше пъргавината на краката ми!… Учудвам се до каква степен хората могат да преиначат и изопачат станалото в действителност.“

През това време започнал своя разказ четвъртият:

— За Настрадин Ходжа се разправя и друго. Настрадин Ходжа живял половин година в едно село и много се прочул сред жителите с находчивите си отговори и остротата на ума си…

Настрадин Ходжа надал ухо. Къде бил чувал този глас — невисок, но разбран, малко попрегракнал? Съвсем скоро… Може би дори днес… Но колкото и да се мъчил, не можал да си спомни.

Разказвачът продължил:

— Везирът на оная област веднъж изпратил в селото, дето живеел Настрадин Ходжа, един от слоновете си, та жителите да го гледат и хранят. Слонът бил неописуемо лаком. За едно денонощие изяждал петдесет крини ечемик, петдесет крини сено, петдесет крини кукуруз и сто снопа прясна детелина. След две седмици жителите на селото изхарчили за слона всичките си запаси, разорили се и изпаднали в отчаяние. И решили най-сетне да пратят Настрадин Ходжа при самия везир с молба да си прибере слона от селото…

И ето отишли при Настрадин Ходжа, взели да го молят, той се съгласил, оседлал магарето си, което, както е известно на цял свят прилича с ината, злонравието и леността си на чакал, паяк, усойница и жаба, слети в едно, и като го оседлал, упътил се при везира, но не забравил да уговори предварително с жителите какво ще му платят за работата и определил толкова голямо възнаграждение, че мнозина били принудени да продадат къщите си и останали сиромаси заради Настрадин Ходжа.

— Хм! — долетяло от ъгъла. Настрадин Ходжа, който се въртял и подскачал на кечето, с мъка сдържал клокочещата в гърдите му ярост.

Разказвачът продължавал:

— И Настрадин Ходжа отишъл в двореца и дълго стоял в тълпата слуги и хрантутници в очакване кога сияйният везир, който блестял с великолепие и мощ като слънце, ще благоволи да обърне към него пресветлия си поглед, изливащ над едни щастие, над други гибел. И когато везирът, който сияел сред другите като сребриста месечина сред звездите или като строен благоуханен кипарис сред ниски шубраки, благоволил да ощастливи Настрадин Ходжа и обърнал към него лик, на който благородството и мъдростта се съчетавали като рубина и елмаза в един пръстен, когато, казвам, везирът обърнал към него лик, то от страх и почуда пред това великолепие колената на Изстрадан Ходжа затреперили като опашката на чакал и кръвта му взела да се движи по-бавно в жилите му, той се облял в пот и станал бял като тебешир.

— Хм? — долетяло от ъгъла, но разказвачът не обърнал внимание на това и продължил:

„Какво искаш?“ — попитал везирът с благороден и звучен глас, напомнящ лъвско ръмжене.

Настрадин Ходжа от страх едва владеел езика си: гласът му звучал пискливо като лай на зловонна хиена.

„О, господарю! — отговорил Настрадин Ходжа. — О, светлина на нашата област и нейно слънце, и нейна луна, и носител на щастие и радост за всичко живо в нашата област, изслушай презрения си раб, недостоен дори да избърше с брадата си прага на твоя дворец. Ти, о, сияйни, благоволи милостиво да настаниш в селото ни един от слоновете си да го гледат и изхранват жителите. Та сега ние сме малко недоволни.“

Везирът застрашително сбърчил вежди и заприличал на гръмоносен облак, а Настрадин Ходжа се навел пред него доземи като тръстика в буря.

„От какво сте недоволни? — попитал везирът. — Че говори по-скоро де! Или езикът ти се е залепил, изсъхнал, за твоя мръсен и подъл гръклян?“

„А… ва… ва… — почнал да мотолеви страхливият Настрадин Ходжа. — Ние сме недоволни, пресветли повелителю, от това, че слонът е сам-саменичък и много се отегчава. Клетото животно съвсем се измъчи и всички селяни, които гледат мъката му, се изтормозиха и съсипаха. Ето защо ме изпратиха при тебе, о, най-благородни сред благородните, украшение на земята, да те помоля да благоволиш да ни окажеш още една милост и да изпратиш при слона неговата слоница, за да я гледаме и изхранваме.“

Везирът останал премного доволен от тази молба и заповядал тутакси да я изпълнят, при това в знак на милостта си към Настрадин Ходжа му позволил да целуне обувката му, което Настрадин Ходжа незабавно изпълнил с толкова голямо усърдие, че обувката на везира избеляла, а устните на Настрадин Ходжа почернели…

Но в този миг разказвачът бил прекъснат от гръмовития глас на самия Настрадин Ходжа.

— Лъжеш! — извикал Настрадин Ходжа. — Лъжеш, безсрамнико, ти самият приличаш на мелез от чакал, паяк, усойница и жаба! Твоите устни, мръсно, краставо куче, и твоят език, и всички твои вътрешности са черни от лизане на господарски обуща! Настрадин Ходжа никога и нийде още не се е кланял пред господаря! Ти клеветиш Настрадин Ходжа! Не го слушайте, е, мюсюлмани, изпъдете го като лъжец и очернител на белотата и нека презрението бъде негова участ. О, мюсюлмани, отвърнете от него очите и сърцата си!

Той се спуснал, за да се разправи собственоръчно с клеветника, и изведнъж се спрял, като познал сипаничавото плоско лице и жълтите неспокойни очи. Бил същият оня слуга, който спорил с него в уличката за дължината на перилата на задгробния мост.

— Аха! — извикал Настрадин Ходжа. — Познах те, о, предани и благочестиви слуга на своя господар! Сега знам, че имаш още един стопанин, чието име държиш в тайна! Я кажи колко та плаща емирът, за да хулиш Настрадин Ходжа из чайханите! Колко ти плащат за доносите, колко ти плащат за главата на всеки, предаден от тебе, и наказан, и хвърлен в подземната тъмница, и окован във вериги, и предаден в робство? Познах те, емирски шпионино и издайнико!

Шпионинът, които дотогава стоял неподвижно, като гледал уплашено Настрадин Ходжа, изведнъж плеснал ръце и извикал с тъничък глас:

— Стража, насам!

Настрадин Ходжа чул как тича в тъмното стражата, как трещят копията, как звънят щитовете. Без да губи време, тоя скочил настрана, като съборил на земята сипаничавия шпионин, който му преградил пътя.

Но в тоя миг чул тропота на заптиите, които тичали откъм другия край на мегдана.

Накъдето и да тръгнел, навсякъде се натъквал на стража. И в един момент си помислил, че вече няма да се изскубне.

— Горко ми! Хванаха ме! — извикал той. — Сбогом, мое вярно магаре!

Но в тоя миг станало неочаквано и странно събитие, споменът за което и досега е жив в Бухара и никога няма да умре, защото голям бил смутът и големи разрушенията.

Дочуло възгласите на стопанина си, магарето се насочило към него, но подире му от сондурмата се потътрил един огромен барабан. Настрадин Ходжа, без да види в тъмното, бил завързал магарето си за желязната скоба на барабана, с който съдържателят в големи празници свиквал хората в чайханата. Барабанът се закачил за един камък и изгръмолял; магарето се обърнало, а барабанът изгръмолял още веднъж и тогава то, като си въобразило, че злите духове, след като са се разправили с Настрадин Ходжа, се промъкват сега и към неговата сива кожа, ревнало ужасено, вирнало опашка и се впуснало да тича през мегдана.

— Проклятие! Барабанът ми! — развикал се съдържателят на чайханата и хукнал подире му.

Напусто! Магарето летяло като вятър, като буря, но колкото по-бързо летяло, толкова по-яростно, по-ужасно и по-оглушително гърмял отзад барабанът, като подскачал по камъните и буруните. Хората в чайханите се изплашили, взели тревожно да подвикват, да се питат: защо така по никое време ехти барабанът, какво се е случило?

А през това време на мегдана тъкмо влизали последните петдесет камили, натоварени със съдини и бакърени листове. Като видели препускащото срещу тях в тъмнината страшно, ревящо, кръгло, подскачащо й гърмящо нещо, камилите обезумели от ужас и се разбягали, като изтърсвали на земята съдините и тътнещия бакър.

След минута целият мегдан и всички съседни улици били обзети от голям ужас и нечуван смут: грохот, звън, гръм, цвилене, рев, лай, вой, трясък и дрънчене — всичко това се сливало в някаква пъклена дандания и никой нищо не можел да разбере; стотици камили, коне, магарета, откъснали се от въжетата; се носели в мрака, гръмолели по разхвърляните навсякъде бакърени листове, а камиларите викали и се щурали с размахани факли. От страшната врява хората се събуждали, скачали и тичали полуголи, без сами да знаят накъде, блъскали се един в друг, огласяли тъмата с викове на отчаяние и скръб, защото мислели, че е настъпил краят на света. Закукуригали и запляскали с криле петлите. Смутът растял, обхващал целия огромен град чак до покрайнините му и ето, гръмнали топовете на градската стена, защото градската стража решила, че в Бухара е нахлул неприятел, и топовете в двореца гръмнали, защото дворцовата стража решила, че е избухнал бунт; от всички безбройни минарета се разнесли сърцераздирателни, тревожни гласове на муезини — всичко се смесило й никой не знаел къде да тича и какво да прави! А в най-гъстата навалица, ловко заобикаляйки обезумелите коне и камили, тичал Настрадин Ходжа, той преследвал по грохота на барабана магарето си, но не можал да го улови, докато не се скъсало въжето и барабанът не отлетял настрана, под краката на камилите, които се юрнали да бягат от него, като трошели с трясък навеси, сайванти, чайхани и дюкяни.

Настрадин Ходжа дълго щял да гони магарето, ако случайно не се сблъскали. Магарето било цялото в пяна и треперело.

— Да вървим, да вървим по-скоро, тук е прекалено шумно за нас — рекъл Настрадин Ходжа и повлякъл подире си магарето. — Да се чудиш просто какво може да направи в големия град едно мъничко магаре, ако вържат за него барабан! Полюбувай се на всичко, което стори! Наистина ти ме спаси от заптиите, но аз все пак съжалявам горките жители на Бухара: сега чак до заранта не ще могат да се съвземат. Ала къде ние да намерим тих, уединен кът?

Настрадин Ходжа решил да пренощува на гробищата, като правилно разсъдил, че какъвто и смут да се вдигне, умрелите няма да тичат, да викат, да крещят и да размахват факли.

Така Настрадин Ходжа, смутителят на спокойствието и сеячът на раздори, завършил в пълно съответствие със своето прозвище първия ден от пребиваването си в родния град. Като привързал за една от надгробните плочи магарето си, той удобно се наместил на гроба и скоро заспал. А суматохата в града продължила още дълго — гълчава, грохот, крясъци, звън и топовна стрелба.