Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (16)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

От незапомнени времена бухарските грънчари се заселвали край източната порта около голямата глинена могила — и не биха могли да изберат по-добро място: глината била тук наблизо, а аръкът, който течал покрай градската стена, ги снабдявал в изобилие с вода. Дедите, прадедите и прапрадедите на грънчарите били сринали могилата вече до половината: от глината строели къщите си; от глината правели гърнета и в глината лягали, изпращани от тъжните ридания на роднините си; и после, подир много години, сигурно неведнъж се случвало някой грънчар, след като изработвал гърне или делва, изсушавал ги на слънцето; изпичал ги на огъня, да се чуди на небивалия по силата и чистотата си звън на гърнето, без да подозира, че някой далечен праотец в грижите си за благосъстоянието на своя потомък и за леката продажба на стоката му е облагородил глината с частица от своя прах и я е накарал да звъни като чисто сребро.

Тук се намирала и къщата на грънчаря Нияз — над самия арък, в сянката на могъщи стари брястове; шумолели от вятъра листата, шуртяла водата и от сутрин до вечер в мъничката градинка се чували песните на прекрасната Гюлджан.

Настрадин Ходжа отказал да се настани в къщата на Нияз.

— Може да ме хванат в къщата ти, Нияз. Аз ще нощувам наблизо, намерих си тук едно безопасно място. А през деня ще идвам и ще ти помагам в работата.

Така и направил: всяка сутрин, преди да изгрее слънцето, идвал при Нияз и сядал заедно със стареца пред грънчарското колело. Нямало в света занаят, който Настрадин Ходжа да не знае; грънчарския занаят лък познавал отлично; неговите гърнета били звънливи, гладки и притежавали способността да запазват водата ледена дори в най-силния пек. По-рано старецът, който през последните години чувствувал, че очите все по-често му изменят, едва успявал да направи пет-шест гърнета на ден, а сега покрай оградата съхнели на припек дълги редици — трийсет, четирийсет, а често и петдесет гърнета и делви. В пазарните дни старецът се връщал с пълна кесия, вечер от неговата къща по цялата улица се разнасял мирис на пилаф с месо.

Съседите се радвали и казвали за стареца:

— Най-сетне на Нияз му провървя и той се прости със сиромашията, дай боже, завинаги!

— Казват, че наел един работник да му помага. И че тоя работник бил необикновено изкусен в грънчарския занаят. Та веднъж нарочно се отбих у Нияз, за да погледам помощника му. Ала едва затворих портата след себе си, и тоя помощник стана, отиде си и не се показа вече.

— Старецът крие помощника си. Сигурно се бои да не би някой от нас да примами при себе си тоя изкусен майстор. Ама че чудак! Мигар ние, грънчарите, нямаме никаква съвест и ще се осмелим да посегнем на благополучието на стареца, който най-сетне е намерил късмета си!

С това съседите свършвали разговора си и, разбира се, на никой и през ум не му минавало, че помощник на стария Нияз е самият Настрадин Ходжа. Всички били твърдо уверени, че Настрадин Ходжа отдавна вече не е в Бухара; той сам пуснал тоя слух, за да заблуди шпионите и да намали тяхното усърдие при търсенето му. И постигнал целта си: след десет дни допълнителните караули били махнати от всички градски порти и нощните патрули вече не безпокоели жителите на Бухара с блясъка на факлите и звъна на оръжието си.

Един ден старият Нияз дълго пъшкал и се притеснявал, докато най-сетне казал на Настрадин Ходжа:

— Ти ме спаси от робство, Настрадин Ходжа, а дъщеря ми от безчестие. Ти работиш с мене и правиш десет пъти повече. Ето триста и петдесет танга чист доход, който спечелих от търговията с грънци, откакто ти започна да ми помагаш. Вземи тия пари, те са твои по право.

Настрадин Ходжа спрял колелото и учудено се вгледал в стареца.

— Ти сигурно си се разболял, почтени Нияз! Говориш някакви неразбираеми неща. Тук господар си ти, а аз съм твой работник и ако ми дадеш една десета част от доходите, трийсет и пет танга, ще бъда предоволен.

Той взел протритата кесия на Нияз, отброил трийсет и пет танга и ги сложил в джоба си, а останалото върнал на стареца. Но старецът се заинатил и не искал да ги вземе:

— Не бива така, Настрадин Ходжа! Тези пари се падат на тебе! И ако не искаш да вземеш всичко, вземи поне половината.

Настрадин Ходжа се разсърдил:

— Прибери кесията си, почтени Нияз, и не нарушавай, моля ти се, реда на земята! Какво ще стане, ако всички господари почнат да делят своите доходи с работниците си? Тогава на земята няма да има нито господари, нито работници, нито богати, нито бедни, нито стражари, нито емири. Помисли сам: мигар аллах ще понесе такова нарушение на реда? Вземи кесията си и я скрий някъде по-надалеч, инак с безумните си постъпки може да навлечеш на хората гнева на аллаха и по тоя начин да погубиш целия човешки род на земята!

При тези думи Настрадин Ходжа пак завъртял с крак плоското грънчарско колело.

— Чудно гърне ще излезе! — казал той, като пляскал с длан по мократа глина. — Звънливо като главата на нашия емир! Ще трябва да отнесем това гърне в двореца: нека се пази там за случай, че отсекат главата емира.

— Гледай, Настрадин Ходжа, на теб самия да не ти отсекат някой ден главата за такива думи.

— Ехе! Мислиш ли, че е много лесно да се отсече главата на Настрадин Ходжа?

Аз съм ходжа бунтар, не търпя господар

и крещя с пълен глас: — Вечно жив ще съм аз!

Нека злият емир ме заплашва безспир

със позор и топор, дето сея раздор.

Аз съм ходжа бунтар, не търпя господар

и крещя с пълен глас: — Вечно жив ще съм аз!

Ще бунтувам света и дене, и нощя

и ще викам безспир: — Смърт на злия емир!

Аз в очите се смях на иранския шах,

на таванския хан и на злия султан.

Аз съм ходжа бунтар, не търпя господар

и крещя с пълен глас: — Вечно жив ще съм аз!

Съчинител на песни и безгрижен обесник,

аз бунтувам света и дене, и нощя.

Син на своя народ, смел бунтар цял живот,

плюя аз на султана, и емира, и хана!

Аз съм ходжа бунтар, не търпя господар

и крещя с пълен глас: — Вечно жив ще съм аз!

Зад гърба на Нияз в зеленината на асмата се показало засмяното лице на Гюлджан. Настрадин Ходжа прекъснал песента и започнал да си разменя с Гюлджан весели, тайнствени знаци.

— Къде гледаш? Какво видя там? — попитал Нияз.

— Виждам една райска птица, по-хубава от която няма в света!

Старецът се обърнал с пъшкане, но Гюлджан вече се била скрила в зеленината и само сребристият й смях долитал отдалеч. Старецът дълго примижавал с късогледите си очи и ги затулял с длан от яркото слънце, но не видял нищо освен, едно врабче, което скачало по пръчките.

— Опомни се, Настрадин Ходжа! Къде си видял райска птица? Та това е обикновено врабче!

Настрадин Ходжа се смеел, а Нияз само поклащал глава, без да се досеща за причината на неговото веселие.

След вечерята старецът, като изпратил Настрадин Ходжа, се качил на покрива и легнал там да спи, облъхван от топлия ласкав ветрец. Скоро захъркал и засвирил с нос и тогава зад нисичката ограда се чуло леко покашлюване: върнал се Настрадин Ходжа. „Спи“ — отвърнала му с шепот Гюлджан. Той с един скок прехвърлил оградата.

Те седели до аръка, в сянката на тополите, които тихо дремели, загърнати в дългите си зелени халати. Високо в чистото небе греела луната, всичко било синьо от светлината й; едва чуто шуртял аръкът, като ту пламвал в искри и отблясъци, ту отново се губел в сянката.

Гюлджан стояла пред Настрадин Ходжа, осветена от пълната луна, и тя подобна на пълна луна, стройна и гъвкава, опасана с изобилието на косите си. Той й говорел с тих глас:

— Обичам те, царице на душата ми, ти си моя първа и единствена любов. Аз съм твой роб й ако поискаш, ще направя всичко според желанието ти! Целият ми живот беше само очакване на среща с тебе и ето, аз те видях и вече никога няма да те забравя, и няма да мога да живея без тебе!

— Сигурно казваш това не за първи път — рекла тя ревниво.

— Аз ли? — възкликнал той негодуващо. — Как можа да си го помислиш!

И гласът му звучал толкова искрено, че тя повярвала, омекнала и седнала до него на пръстената пейка. Той впил устни в устните й и не ги откъснал толкова дълго, че тя се задъхала.

— Слушай! — рекла тя после. — За целувки е редно да се подарява нещо на момичетата, а ти ме целуваш всяка нощ ето вече повече от седмица, да ми беше подарил поне една карфица!

— Просто нямах пари — отговорил той. — Но днес получих заплата от баща ти и утре ще ти донеса богат подарък, Гюлджан. Какво искаш — гердан или кърпа, или може би пръстен с аметист?

— Все ми е едно — прошепнала тя. — Все ми е едно, Настрадин Ходжа, стига да получа този подарък от твоите ръце.

Шуртяла синята вода в аръка, в бистрото небе с чиста и ясна светлина трептели звездите; Настрадин Ходжа се преместил още по-близо до девойката, протегнал ръка към гръдта й — и дланта му се изпълнила. Той замрял, но изведнъж от очите му изскочили искри: тежка плесница опарила бузата му. Той отскочил, като за всеки случай се бранел с лакът. Гюлджан станала; задъхвала се от гняв.

— Струва ми се, чух звук от плесница — рекъл кротко Настрадин Ходжа. — Но защо трябва непременно да се бием, след като можем да си кажем всичко с думи?

— С думи! — пресякла го Гюджан. — Не стига че забравила всякакъв срам, открих пред тебе лицето си, ами ти протягаш дългите си ръце и където не трябва.

— Че кой е определил къде трябва да се протягат ръцете и къде не трябва? — възразил Настрадин Ходжа, крайно смутен и объркан. — Ако ти беше чела книгите на премъдрия ибн-Туфейл…

— Слава богу — разпалено го пресякла тя, слава богу, че не съм чела тези разпътни книги и пазя честта си, както приляга на порядъчно момиче!

Тя се обърнала и си отишла; заскърцала стълбичката под леките й стъпки и скоро в пролуките на кепенците, които ограждали балкона, блеснала светлинка.

„Обидих я — размишлявал Настрадин Ходжа. — Че как така сбърках? Ех, нищо, затова пък сега ще зная характера й. Щом тя ме шамароса, значи ще удари плесница и на всеки друг и ще бъде вярна съпруга. Съгласен съм да получа от нея преди сватбата още десет пъти по десет плесници, само след това тя да бъде така щедра на плесници към другите мъже!“

Той се приближил на пръсти до балкона, тихо повикал:

— Гюлджан!

Тя не отговорила.

— Гюлджан!

Благоуханният мрак мълчал. Настрадин Ходжа се натъжил. Като сдържал гласа си, за да не събуди стареца, той запял:

Ти с ресници открадна сърцето ми.

Съдиш мен, а сама със ресници крадеш.

И отгоре на туй искаш кражбата да ти платя.

Що за чудо? Къде са се чули такива неща!

Казвай, кой и кога е платил на крадци?

О, дари ми безплатно,

една, о, дари ми и втора целувка!

Не, това ми е малко.

Аз познавам целувки подобно, горчива вода:

пиеш, пиеш, а жаждата в теб се разгаря.

Ти вратата си хлопна пред мене:

нека моята кръв изтече на земята тогаз!

Де сега да намеря аз сън и покой?

Може би ще ми кажеш, изгоро?

Ей такава е моята скръб

по очите ти черни, които мятат черни стрели!

Ей такава е моята мъка

по твоите къдри, които като мускус ухаят в нощта!

Той пеел и макар че Гюлджан не се показвала и не отговаряла, знаел, че тя внимателно слуша, и знаел също, че нито една жена не може да устои пред такива думи. И не сбъркал: кепенкът леко се открехнал:

— Ела! — пошепнала отгоре Гюлджан. — Само тихичко, за да не се събуди татко.

Той се изкачил по стълбичката, седнал пак до нея и фитилът, който плавал в кандилото с топена овча лой, пращял и горял до разсъмване; те говорели и не можели да се наговорят; с една дума всичко било така, както трябва да бъде и както е казал мъдрият Абу-Муха-мед-Али-ибн-Хазма в книгата „Огърлица за милата“, в главата „Слово за природата на любовта“.

„Любовта — да я възвеличи аллах! — е отначало шега, но в края е нещо важно. Свойствата й са твърде тънки във възвишеността си, за да ги описваме, и не можем да постигнем истинската им същност другояче освен с труд. Що се отнася до причината на това, че любовта в повечето случаи се поражда от красивата външност, то е напълно обяснимо, защото душата е прекрасна и я привлича всичко прекрасно, и тя храни склонност към съвършените образи. И щом види някой такъв, душата почва да се вглежда в него и ако различи зад външността нещо сходно със себе си, влиза в съединение с него и така възниква, истинската, дълбока любов… Наистина външността по чуден начин съединява отдалечените частици на душата!“