Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (55)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ниското сводесто подземие на кулата се осветявало от четири факли, закрепени с железни скоби на стените. Факлите мъждеели и пушели; в мътночервената им светлина Настрадин Ходжа видял в ъгъла масата за мъчение, а под нея — широк леген, в който киснели камшици. На дълга пейка до нея били наредени менгемета, клещи, шила, игли за набиване под ноктите, железни ръкавици за нагорещяване, дървени ботуши с винтове за стягане, свредели за ушите, за зъбите и носа, разни топузи за разпъване, бамбукови масури за вода с медни фунийки за пълнене на червата и много други предмети, необходими при разпита, на различните престъпници. За цялото това голямо стопанство се грижели двама джелати, й двамата глухонеми, та тайните, изтръгнати тук от устата на злодеите, да не се разчуват. Старшият джелатин, немлад, бледен, с тънки устни, унил хрущялест нос и някакъв сладникаво-мътен и замечтан поглед изпод вежди, готвел масата, а помощникът му, гърбаво джудже с дълги до коленете ръце, оглеждал камшиците: претеглял в ръката си всеки камшик, обърсвал го след това с парцал, като не забравял в това време да натиска с крак меха на огнището за изтезание.

До стената, с лице към вратата, на широк миндер седял самият велможа с наргиле в устата; пред него на масичката били оставени тефтерите, свитъците и торбата на Настрадин Ходжа с вражалешките такъми. В краката на велможата се свивал, писар, а до него свирепо се хилел мрачният дебелак, за когото всеки разпит в тази кула бил истински празник.

Ще бъдем правдиви — няма да скрием, че по гърба на Настрадин Ходжа полазили тръпки. „О, моя скъпоценна Гюлджан, о, деца мои, дали ми е писано да ви видя още веднъж!“ — помислил си той.

Подчинявайки се на погледа на дебелака, старшият джелатин смъкнал ризата на Настрадин Ходжа с мека ръка, крадешком, с лекичко докосване го погалил по голия гръб.

Гърбавият, избрал камшик и застанал отзад.

Велможата не започнал разпита веднага — дълго прелиствал и местел книжата, подчертавал по тях нещо с нокът, зловещо се подсмивал и мучал.

Най-после обърнал към Настрадин Ходжа проницателния си, пронизващ поглед и рекъл:

— Ти сам знаеш защо те хванах и те набутах в зандана. Известно ми е всичко за тебе, отдавна те търся. Разкажи ми сега сам за злодеянията си и разкрий истинското си име.

Това не бил първият разпит в живота на Настрадин Ходжа; той мълчал, изчаквал.

— Да не си глътна езика — присвил очи велможата. — Или забрави? Ще трябва да ти освежим паметта.

Мрачният дебелак издал напред ченето си и впил немигащи очи в Настрадин Ходжа.

Гърбавият джелатин отстъпил една крачка и повдигнал камшика, готов да удари.

Настрадин Ходжа не трепнал, не пребледнял, но вътрешно се смутил, почувствувал се тласнат в черния водовъртеж на съмненията.

Само от едно се страхувал — да не са то познали!

Да не би в книжата да е неговото истинско име?

Тогава вече няма отърваване. Но как са го познали? Откъде?

Да не би все пак едноокият? Продал е конете, а заедно с тях и своя покровител? Може би отново последен грях, преди да поеме пътя на благочестието?

Всеки, обикновен човек на мястото на Настрадин Ходжа щял да реши точно така и неминуемо щял да издаде вътрешното си объркване било с поглед, било с неуместен, нервен смях — и, разбира се, би отишъл на дръвника, погубен от собствената, си слабост, от своето безсилие да вярва. Но нашият Настрадин Ходжа не бил такъв — дори тук, в ръцете на джелатите, той не изменил на себе си, намерил сили да си каже на ум и да повтори с цялата твърдост на духа „Не!“

Тази сила на доверието го спасила, защото му позволила да запази гласа си ясен, когато отговарял на велможата:

— В моето гледане, о, сиятелни, велможо, нямаше измама.

Отговорът бил прям и простодушен, но само на пръв поглед, а в действителност бил клопка — понякога в живота се случва и заекът да сложи капан на вълка.

— Гледането! — презрително се усмихнал велможата. — Твоето гледане показва само едно: че и ти си шарлатанин и измамник, както: всичките ти събратя от занаята.

Хвала на всемогъщия, велможата се издал! Той смятал разпитвания наистина за вражалец — значи истинското му име го няма писано в тефтерите!

Сякаш камък паднал от сърцето на Настрадин Ходжа: в първото кръстосване на мечовете победил той.

— Системният княз сам видя юздата — казал той, като бързал да закрепи своята победа. — Осмелявам се да твърдя: конете бяха в пещерата. Само няколко минути преди да дойдат конниците, те бяха там и зобаха чисто жито.

Това била втората клопка, сложена пред велможата; той с всичка сила налетял в нея.

— Тогава защо не ги намериха? — попитал той и целият се разкрил за удар.

Настрадин Ходжа се втурнал в нападение.

— Защото вчера в един къс разговор на Моста на отсечените глави прочетох в нечии властителни очи желание споменатите коне да не бързат да се връщат при стопанина.

И велможата не издържал. Той се смутил.

Той се закашлял.

Той хвърлил уплашен поглед към дебелака, към писаря.

Само с голямо вътрешно усилие той потиснал своето объркване.

Погледът му отново станал твърд. И в този поглед се отразила мисълта: „Опасен е, дори твърде опасен; по-скоро на дръвника!“

Като извадил от купчината някакви листа, велможата ги разлистил и вече се канел да попита Настрадин Ходжа за роднинството му с бунтовника Ярмат — съдбоносния въпрос, който таял в себе си неизбежна гибел.

Настрадин Ходжа преварил велможата.

— А в други очи, които нямат в себе си високия пламък на властта, но са свикнали да съзерцават злато, аз, недостойният вражалец, прочетох някакво съмнение за една пленителна хубавица, заподозряна в изневяра към съпружеското ложе. Тези подозрения породили ревност, от ревността възникнал отмъстителен замисъл, от него пък — опасност, вече надвиснала над блестящия и могъщия, който не знае това.

Това било неотразим удар!

Дъхът на велможата секнал.

Свитъкът в ръцете му затреперал и взел сам да се свива отдолу.

Три светкавични погледа — към вражалеца, към дебелака и към писаря.

Първо — да се махнат излишните!

С бързо движение той мушнал един от документите в широкия ръкав на халата си, след това, скрит зад началническото недоволство, се обърнал към дебелака:

— А къде е писмото на наманганския градоначалник?

Дебелакът се спуснал да преравя книжата; писмото, разбира се, го нямало.

— Все нещо ще объркаш или ще забравиш — гнусливо рекъл велможата. — Върви да го намериш!

Дебелакът излязъл.

Като почакал някое време, велможата сякаш се стреснал и възкликнал с досада:

— Брей, забравих! Писаре, тичай след него, кажи му да намери и доноса на моллата от Шахимарданската джамия.

Излязъл и писарят.

Те останали в кулата на четири очи. Глухонемите джелати не влизали в сметката.

— Какви ги дрънкаш, вражалецо! — началнически се обърнал велможата към Настрадин Ходжа. — Сигурно от главата ти още не се е изпарил вчерашният хашиш? Някаква пленителна хубавица, някаква ревност, някакви замисли срещу някакъв носител на властта!

Той се преструвал на недочул, недоразбрал.

— Говорех за търговеца Рахимбай, за Арзи-биби, неговата прекрасна съпруга, и за един трети, чието име блестящият княз знае сам.

Настъпило дълго мълчание.

Победата била пълна; Настрадин Ходжа почувствувал как собствените му очи пламнали с горещ блясък.

Велможата бил повален, смачкан, съкрушен и смазан. С треперещи устни той засмукал наргилето. Угасналото наргиле му отвърнало само с дрезгаво бълбукане на водата — нито една струйка дим. Настрадин Ходжа се хвърлил, към огнището за изтезание, грабнал един въглен, пъхнал го в наргилето и започнал да го духа с непресторено усърдие, като бързал да върне велможата към смислени чувства, та да може да си свърши работата преди връщането на дебелия.

Усърдието му било възнаградено: велможата всмукнал и почнал бавно да изплува от глъбините на своето умопомрачение.

Сега му оставал само един изход: сговор с вражалеца.

Обаче той не се предал веднага — опитал да се засмее.

— Къде си чул тия клюки, вражалецо? Сигурно обичаш да бъбриш е бабичките на моста.

— Имам си една бабичка, с която често си приказвам…

— Я кажи как се казва, как изглежда, къде й е къщата? И аз да си поприказвам с нея…

— Моята стара гадателна книга — ето кой ми разказва всичко, а потвърждението прочетох в очите на търговеца.

— Ти искаш да ме убедиш, че с твоята книга можеш да проникнеш във всяка тайна? Бабини, деветини!

— Както е угодно на сияйния княз, аз мога и да мълча. Но какво ще стане, ако тоя слух утре стигне до ушите на великия хан? Защото търговецът има намерение да търси защита на своето съпружеско ложе в двореца.

Удар след удар — един от друг по-страшен!

Наистина това било черен Ден за велможата: страшният призрак на дворцовия лекар се появил отпреде му и той изтръпнал, сякаш от първото рязване на острия нож.

Ами ако търговецът вече е съчинил своята жалба? Ако я е занесъл вече в двореца?

Бавенето било равносилно на смърт.

Увъртанията, хитростите трябвало да се изоставят и да се започне откровен, прям разговор.

— Виж какво, вражалецо, сега аз съм напълно убеден, че твоето гледане е вярно — рекъл велможата, като изобразил на лицето си простодушно дружелюбие. — Ти можеш да ми бъдеш полезен — чуваш ли? Аз ще те пусна от затвора, ще ти дам награда, ще те направя главен гадател на мястото на оня изкуфял старец с черепа.

На Настрадин Ходжа и през ум не му минавало да измества собственика на черепа от неговата ниша, но се наложило да благодари на велможата, да се кланя и да му обещава безгранична преданост.

— Така, така! — рекъл велможата. — Именно преданост! Ние с тебе ще се разберем, вражалецо. Ти, разбира се, сигурно вече си се сетил, че моята заповед да те хванат и да те хвърлят в зандана е само една хитрост за пред очи. Аз още вчера веднага разбрах, че в своята работа ти си наистина голям майстор, не си като другите; такива хора ми трябват — затова те повиках днес в кулата. Видиш ли, работата е там, че аз не вярвам на своя помощник, тоя дебелия; предполагам, че скоро ще трябва да опита върху себе си свредела за ушите, тръбичката за пълнене на червата и топузите за разпъване. За да го объркам, аз му заповядах да те хване на моста, като имах съвсем друга, тайна цел, да поприказвам с теб насаме, без чужди уши, точно както сега, защото в близко бъдеще, когато изпратя този зловонен дебелак на дръвника, ти ще можеш да заемеш неговото място — при условие, разбира се, че проявиш необходимото старание и нужната преданост…

Той още дълго въртял и сукал, като просто губел скъпоценното време, а дебелакът можел да се върне всеки миг; не било лесно Настрадин Ходжа да поведе разговора в нужната посока.

— От днес ти си главният вражалец! — рекъл велможата. — Старецът вземаше една десета от доходите на подчинените си, ти можеш да вземаш двойно повече. Няма какво да ги жалиш тия мошеници — седят и дебелеят, а само ти можа да ме предупредиш за опасността! Вземай им по една пета и само да гъкнат — ти ми кажи, аз ще ги укротя. Сега, вражалецо, ние с тебе трябва да разберем кога точно търговецът има намерение да се жалва. Може би още утре?

— Не, няма да е толкова скоро. Той няма още достатъчно улики. Той изчаква, докато сиятелният княз забрави предпазливостта…

— Сега има да почака! Как ли е надушил? Кой ли от моите врагове му е подшушнал? Можеш ли да разбереш това, а?

— Ако погледна в книгата си, която е в торбата.

— Вземи я.

Настрадин Ходжа измъкнал от торбата знаменитата книга, разгърнал я и тихичко се усмихнал на китайските знаци като на стари добри приятели; те дори сякаш му станали малко по-разбираеми.

— Е? — попитал велможата нетърпеливо. — Казва ли нещо или мълчи?

За да направи гласа си глух и задгробен, както подобава за толкова важно гледане, Настрадин Ходжа сбърчил вежди и изпъчил корем.

— Виждам! — проточено, с извивки подхванал той. — Виждам слънцето да слиза отвъд чертата на деня, виждам пазара. Виждам дюкяна и дебелия сарафин Рахимбай вътре. Чувам барабан и страшните викове на стражата. Ето, появява се един блестящ и могъщ; познавам гордия поглед, благородните мустаци. Той слиза до презрения търговец, сяда при него. Те пият чай, беседват. Те говорят за надбягването, за арабски и текински коне. Но какво е това? Сякаш самата владетелка на нощните небеса се е спуснала на земята! С какви думи достойно да възхваля пленителната хубавица, която се появява в дюкяна на търговеца? Тя влиза, плавно полюлява бедра, тя вълнува чувствата, заслепява и хвърля в отчаяние! Лицето й е скрито под фереджето, но зарята на нежната й руменина и коралът на устните й се долавят през коприната… Виждам, презреният търговец отваря кемера с парите, изважда някакви скъпоценности… След това, след това… Ето, ето къде е коварството, ето къде е капанът!

Настрадин Ходжа хвърлил поглед към велможата. Той бил приведен напред и устните му беззвучно мърдали, без да могат да изрекат нищо — думите му залепнали за езика.

— О, презрян търговецо! — Настрадин Ходжа сякаш от силно негодувание се отдръпнал от книгата. — О, долни търгашино!… Той заповядва на жена си да сложи накитите, той открива пред сиятелния княз нейното лице. Виждам, виждам: могъщото слънце и прекрасната луна се любуват един на друг. В сърцата им кипи взаимна страст. Те горят, устремени един към друг, те забравят предпазливостта, огнените погледи и кръвта по лицата им ги издават! Сладостната тайна се разкрива, покровът се смъква!… Точно това е искал презреният търговец, мръсният съгледвач, долният ревнивец, безжалостният разрушител на чуждата любов. Той улавя техните погледи, вслушва се в учестеното им дишане, брои ударите на сърцата. Той се убеждава в своите подозрения, в змийското му сърце съска смрадлива ревност! Той е замислил отмъщение, но крие коварните си замисли под каската на престорено доброжелателство…

— Ето какво билоо! — разтегливо казал велможата. — Да си призная, не очаквах толкова пъргавина от тоя плувнал в лой пор. Кълна се в аллах, вражалецо, ти сякаш си бил четвъртият в дюкяна и всичко си видял със собствените си-очи! От днес главната ти работа ще бъде да следиш търговеца! Да го следиш неотстъпно и бдително! И да ми докладваш за всичките му намерения!

— Нито една негова мисъл няма да ми се изплъзне. Щом изляза от затвора.

— Ти ще излезеш днес привечер. По-рано не може — първо трябва да доложа на хана.

— Ами ако ханът не се съгласи?

— Бъди рахат. За тая работа аз съм насреща.

— Още една дума, о, сияйни княже: ще имам харчлък.

— На излизане ще получиш две хиляди танга. Това е за начало.

— Щом е тъй, всички желания на могъщия княз ще бъдат изпълнени.

Горе тропнала врата, по стълбата се чули стъпки. Върнали се дебелакът и писарят, които така и не намерили нужните книжа. И двамата били неизказано учудени, като видели, че вражалецът, комуто се полагало да лежи, проснат на масата за мъчение, с разкървавен и разранен гръб, седи цял и невредим пред велможата и дори се усмихва — тънко, само с очи.

— Заведи тоя човек горе и гледай да не бъде притеснен за нищо — заповядал велможата на дебелия. Това дело е по-специално и аз лично ще доложа на великия хан.

Дебелакът извел Настрадин Ходжа в едно от горните помещения на кулата, където имало и черга на пода, и дюшек с възглавници, и дори наргиле. Дали му чиния пилаф, който Настрадин Ходжа изял пред внимателния, неотстъпен поглед на дебелака.

Вратата се хлопнала и се възцарила тишина затворническа, глуха, но за Настрадин Ходжа тя сега вече не била страшна.

Той се изтегнал на дюшека. Безкрайна умора се разляла по цялото му тяло като след тежка работа. Затворил очи. Но мислите му не искали да се успокоят, да полегнат в неспокойната му глава — хукнали подир велможата към ханските покои. „Какво ли ще решат? Впрочем това не е моя работа, нека великолепният Камилбег сам се грижи за себе си…“ Сякаш далечни звънчета от камили тънко запели в ушите му — зазвънял със сребърни криле сънят, който се спускал над главата му. Мислите му станали по-бавни. „Конете?… Къде се дянаха и къде ли е сега едноокият?…“ Понечила да литне и последната му мисъл, вече съвсем сънена — за жената на търговеца: „О, благоуханна розо на хоросанските градини, колко спасителни се оказаха за мен твоите любовни лудории!…“ Но тя неусетно се стопила нейде из пространството, тази последна мисъл: Настрадин Ходжа заспал.

Той спал дълбоко, със спокойния сън на победител; тук ще бъде уместно да повторим, че в неотдавнашната за него битка той бил спасен от първия удар, само благодарение на силата на своето доверие — златния щит на благородните. Как да не си спомним по този повод най-чистия, в мислите Фарис ибн Хатаб от Херат, който е казал: „Малко не им стига на хората на земята да достигнат благоденствието — доверие един към друг, но тази наука, е недостъпна за низките духом, чийто закон е користта.“