Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (37)

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

След изпълнението на наказанието емирът със свитата си тръгнал за двореца.

Тъй като се опасявал, че може да измъкнат престъпника, преди да се удави, Арсланбег заповядал да оградят езерото и да не пускат, никого. Тълпата се люшнала, отстъпила под напора на заптиите и спряна, чернеела, слята в едно, като жива мълчалива грамада. Арсланбег се опитал да разгони тълпата, нб хората само преминавали от едно място на друго или се криели в мрака, за да се върнат след малко на старото място.

Целият дворец ликувал. Емирът празнувал победата над своя враг. Блестяло злато и сребро, кипели казани, димели мангали, ехтели дайрета, ревели зурни, гърмели, разтърсвайки въздуха, барабани и толкова светлина имало на тоя празник, че над двореца на емира небето било почервеняло като от пожар.

Но градът около двореца мълчал, потънал в мрак и обзет от скръбна тишина.

Емирът щедро раздавал подаръци, мнозина тоя ден забогатели. Поетите прегракнали от непрестанно славословене, гърбовете им почнали слабо, но сладостно да ги болят: толкова често трябвало да се навеждат, за да прибират сребърните и златните монети.

— Да се повика тук писарят! — заповядал емирът; дотичал писарят и бързо заскрибуцал с тръстиковото си перо.

— „От Великия и Блестящия, и Затъмняващия слънцето Властител, Повелител и Законодател на Бухара, Бухарския емир до Великия и Блестящия, и Затъмняващия слънцето Властител, Повелител на Законодател на Тива, Тиванския хан, се изпращат рози на поздрав и лилии на доброжелателство. Съобщаваме Ви, о, Възлюблени и Царствени Наш Братко, една новина, която може да стопли с огъня на възторга Вашето Сърце и да размекне сладостно Вашия Черен Дроб, а именно: днес, на седемнайсетия ден от месеца Сафар, Ние, Великият Бухарски Емир, подложихме на всенародно наказание известния по цял свят е богохулните си и непристойни деяния престъпник Настрадин Ходжа — да го прокълне аллах! — чрез удавяне в чувал, което удавяне беше извършено в Наше присъствие и пред Нашите Очи, благодарение на което Ние Лично с царствената Си дума свидетелствуваме пред Вас, че гореспоменатият злодей, смутител на спокойствието, осквернител на вярата и сеяч на раздори, сега не е между живите и не ще може вече да Ви досажда, о, Възлюблени Наш Братко, е богопротивните си хитрини…“

Емирът написал също такива писма и до багдадския халиф, турския султан, иранския шах, кокандския хан, афганския емир и много други владетели на близки и далечни страни. Великият везир Бахтияр свил писмата на рула, окачил им печати и ги връчил на вестоносците, като им заповядал да тръгнат незабавно. И в нощния час се отворили, като силно скърцали и пищели с пантите си, всички единайсет порти на Бухара и пръсвайки звънливи камъчета, изсичайки искри с подковите на конете си, на всички страни по големите пътища полетели вестоносците за Тива, Техеран, Стамбул, Багдад, Кабул и много други градове…

…Късно през нощта, четири часа след наказанието, Арсланбег прибрал стражата от езерото.

— Който и да е, па макар и самият шейтан, не може да остане жив, след като е лежал четири часа във водата! — рекъл Арсланбег. — И не го докарвайте, нека който иска да се занимава с неговия мръсен труп.

Щом и последният заптия изчезнал в тъмнината, тълпата се юрнала към брега, зашумяла и забучала; пламнали факлите, приготвени отнапред наблизо в храстите. Скръбно занареждали жените, оплаквайки Настрадин Ходжа.

— Трябва да го погребем като добър мюсюлманин — рекъл старият Нияз.

Гюлджан стояла до него, опряна на рамото му; тя била неподвижна и безмълвна.

Съдържателят на чайханата Али и ковачът Юсуф влезли с канджи във водата. Те тършували дълго, най-, сетне закачили чувала и го помъкнали към брега. Когато се показал от водата — черен, осеян с отблясъци от светлината на факлите и омотан с лепкави водорасли, — жените завили още по-силно, като заглушавали с риданията си звуците на веселбата, долитащи от двореца.

Десетки ръце подхванали чувала.

Носете го след мене — рекъл Юсуф, като осветявал пътя с факла.

Сложили чувала под едно столовато дърво на тревата. Стълпеният наоколо народ чакал мълчаливо.

Юсуф извадил нож, разрязал предпазливо чувала надлъж, погледнал лицето на мъртвия и изведнъж отскочил, застанал облещен, като се силел да промълви нещо с непокорен език.

Съдържателят на чайханата Али се спуснал при Юсуф на помощ, но и него сполетяло същото; той извикал и изведнъж се строполил по гръб, обърнал към небето дебелия си търбух.

— Какво се е случило? — загълчали в тълпата. — Пуснете ни, покажете ни го!

Гюлджан, ридаейки, паднала на колене, навела се над бездиханното тяло, но някой свел факла и тя отскочила в безмерен страх и почуда.

Тогава надошли с факли от всички страни, брегът се озарил ярко и общ могъщ вопъл разтърсил тишината на нощта:

— Джафар!

— Това е лихварят Джафар!

— Това не е Настрадин Ходжа!

Настъпило вцепенение, смут, а после хората изведнъж закрещели, накачили се един другиму по рамене-, те, почнала тъпканица и блъсканица; всеки искал да се убеди със собствените си очи. С Гюлджан ставало нещо невероятно, старият Нияз побързал да я отведе по-далеч от брега, защото се страхувал за разума й: тя плачела и се смеела, вярвала и не вярвала и току се втурвала да погледне пак.

— Джафар, Джафар! — носели се ликуващи викове, в които тънел безследно далечният шум от веселбата в двореца. — Това е лихварят Джафар! Той е! И неговата чанта с разписките за дълговете е тук!

Минало много време, докато някой се опомнил и попитал, отправяйки своя въпрос към всички:

— Но къде е тогава Настрадин Ходжа?

По цялата тълпа от единия до другия край прокънтял викът!

— Но къде е тогава Настрадин Ходжа? Къде се е дянал нашият Настрадин Ходжа?

— Тук е той, тук е — разнесъл се познат спокоен глас и всички, като се обърнали, видели с учудване живия и несъпровождан от стражари Настрадин Ходжа, който вървял, прозявал се и се протягал лениво: той неусетно заспал на гробището и затова закъснял да дойде при езерото.

— Аз съм тук! — повторил той. — Комуто съм нужен, нека дойде! О, благородни жители на Бухара, защо сте се събрали при езерото и какво правите в тоя късен час?

— Как защо сме се събрали? — отговорили стотици гласове. — Ние се събрахме, о, Настрадин Ходжа, за да се простим с тебе, да те оплачем и погребем достойно.

— Мене ли? — рекъл той. — Да ме оплаквате?… О, благородни жители на Бухара, не познавате добре Настрадин Ходжа, ако мислите, че той някога е възнамерявал да умре! Аз просто си полегнах да отдъхна край гробището, а вие вече сте решили, че съм умрял!

Той не можал да каже нищо повече, защото върху му налетял с вик дебелият съдържател на чайханата Али, а след него — ковачът Юсуф; Настрадин Ходжа едва не се задушил в горещите им прегръдки. Ситно подтичвайки, довтасал Нияз, но тълпата веднага изтикала стареца. Настрадин Ходжа се озовал в средата на голяма навалица, всеки искал да го прегърне и да се здрависа с него, а той, минавайки от прегръдки в прегръдки, се стремял натам, където се чувал сърдитият и нетърпелив глас на Гюлджан, която напразно се мъчела да си проправи път към него. Когато най-сетне се срещнали, Гюлджан увиснала на врата му. Настрадин Ходжа я целунал пред всички, като открил покривалото й, и никой, дори най-ревностните пазители на законите и приличията, не посмял да види в това нещо осъдително.

Настрадин Ходжа вдигнал ръка и призовал към тишина и внимание.

— Вие сте се събрали да ме оплаквате, о, жители на Благородна Бухара! Та не знаете ли вие, че съм безсмъртен!

Аз съм ходжа бунтар, не търпя господар

и крещя с пълен глас: — Вечно жив ще съм аз!

Тоя стоял, озарен от яркия пламък на съскащите факли; тълпата дружно подела, песента му и над нощната Бухара се понесло с шум, звън и ликуване:

Съчинител на песни и безгрижен обесник,

аз бунтувам света и дене, и нощя!

Колко далеч бил дворецът от тая веселба и това ликуване!

— Разкажи! — извикал някой. — Разкажи как се изхитри да удавиш вместо себе си лихваря Джафар!

— Да! — спомнил си Настрадин Ходжа. — Юсуф! Помниш ли клетвата ми!

— Помня! — обадил се Юсуф. — Ти я удържа, Настрадин Ходжа!

— Къде е той? — попитал Настрадин Ходжа. — Къде е лихварят? Взехте ли чантата му?

— Не. Не сме се докосвали до него.

— Ай-ай-ай! — с укор рекъл Настрадин Ходжа. — Мигар не разбирате, о, жители на Бухара, надарени изобилно с благородство, но ощетени мъничко в ума, че ако тази чанта попадне в ръцете на наследниците на лихваря, те ще изстискат от вас всички дългове до последния грош! Подайте ми чантата му!

Десетки хора, като викали и се блъскали, се спуснали да изпълнят заповедта на Настрадин Ходжа, донесли мократа чанта и му я подали.

Той извадил наслука една разписка.

— Сарачът Мамед! — викнал той. — Кой тук е сарачът Мамед?

— Аз — отговорил един тънък, треперлив глас; от тълпата излязъл напред мъничък старец в пъстър, до немай-къде окъсан халат и с брадица от три косъма.

— Утре ти, сарачо Мамед, трябва да платиш по тази разписка петстотин танга. Но аз, Настрадин Ходжа, те освобождавам от заплащането на дълга; похарчи тези пари за свои потреби и си купи нов халат, защото твоят прилича на узряла памукова нива: из него отвсякъде се подава памук!

С тези думи той скъсал разписката на парчета. Така постъпил с всички разписки. Когато била скъсана и последната, Настрадин Ходжа замахнал силно и запокитил чантата във водата.

— Нека тази чанта лежи на дъното винаги и вечно! — възкликнал той. — Нека никога никой не я преметне на рамо! О, благородни жители на Бухара, няма по-голям позор за човека от носенето на такава чанта и каквото и да се случи с всекиго от вас и ако дори някой от вас забогатее, което впрочем е малко вероятно, докато е жив нашият слънцеподобен емир със своите неуморими везири — но ако се случи някой от вас да забогатее, никога не бива да надява такава чанта, за да не покрие с вечен позор и себе си, и потомството си до четиринайсето коляно! А освен това трябва да помни, че на света съществува Настрадин Ходжа, който не обича да се шегува — вие всички видяхте какво наказание наложи той на лихваря Джафар! Сега аз се прощавам с вас, о, жители на Благородна Бухара, дошло е време да заминавам на далечен път! Гюлджан, ще дойдеш ли с мене?

— Ще дойда където поискаш! — рекла тя.

Жителите на Бухара изпроводили Настрадин Ходжа, както подобава. Ханджиите докарали на годеницата бяло като памук магаре, по него нямало нито едно тъмно петънце и то горделиво сияело, застанало до своя сив събрат, стария и верен спътник на Настрадин Ходжа в скитанията му. Но сивото магаре ни най-малко не се смущавало от това бляскаво съседство, спокойно дъвчело зелената сочна детелина и дори отблъсквало с муцуна муцуната на бялото магаре, сякаш с това му давало да разбере, че въпреки безспорното си превъзходство в боята, бялото магаре още далеч няма пред Настрадин Ходжа такива заслуги, каквито има то, сивото магаре.

Ковачите домъкнали едно голямо подвижно ковашко огнище и още там подковали двете магарета, сарачите подарили две богати седла: едно украсено с кадифе — за Настрадин Ходжа, друго украсено със сребро — за Гюлджан. Съдържателите на чайхани донесли два чайника и два хубави китайски филджана, оръжейникът — сабя от знаменитата стомана гурда, за да има с какво да се брани Настрадин Ходжа от разбойниците из пътя; килимарите донесли чулове, въжарите — изплетено от косми ласо, което, разстлано в пръстен около спящия, предпазва от ухапването на отровна змия, защото змията, като се набожда на твърдите косъмчета, не може да пропълзи през него.

Донесли подаръците си тъкачите, медникарите, шивачите, обущарите; цяла Бухара с изключение на моллите, сановниците и богаташите стягала за път своя Настрадин Ходжа.

Грънчарите стоели настрана печални; те нямали какво да подарят. За какво му е на човека из път глинен кърчаг, когато има бакърен, подарен от бакърджиите?

Но ненадейно най-старият от грънчарите, който наброявал вече над сто години, издигнал глас:

— Кой казва, че ние, грънчарите, не сме подарили нищо на Настрадин Ходжа? А мигар неговата годеница, тая прекрасна девойка, не произлиза от славното и знаменито съсловие на бухарските грънчари?

Грънчарите се развикали и загълчали, изпаднали в пълен възторг от думите на стареца. После те дали от свое име на Гюлджан строга поръка — да бъде на Настрадин Ходжа вярна, предана другарка, та да не накърни славата и честта на съсловието.

— Наближава изгрев слънце — обърнал се Настрадин Ходжа към народа. — Скоро ще отворят градските порти. Аз и годеницата ми трябва да заминем незабелязано! Ако дойдете да ни изпращате, стражата ще помисли, че всички жители на Бухара са решили да напуснат града и да се преселят на друго място, ще затворят портите и няма да пуснат никого. Затова разотидете се по домовете си, о, жители на Благородна Бухара, нека вашият сън бъде спокоен и нека никога не надвисват над вас черните криле на бедата, и нека Делата ви преуспеят! Настрадин Ходжа се сбогува с вас! За дълго ли? И аз самият не зная…

На изток вече почвал да се стапя тесен, едва забележим кенар. Над езерото се вдигала лека пара. Народът взел да се разотива, хората гасели факлите, викали на сбогуване:

— На добър път, Настрадин Ходжа! Не забравяй родната си Бухара!

Особено трогателно било сбогуването с ковача Юсуф и съдържателя на чайханата Али. Дебелият съдържател не можел да сдържи сълзите си и те обилно мокрели червените му пълни бузи.

Докато отворили портите, Настрадин Ходжа стоял в къщата на Нияз, но щом първият мюезин разточил над града печалната звънлива нишка на гласа си, двамата с Гюлджан поели на път. Старецът Нияз ги изпроводил до ъгъла: по-нататък Настрадин Ходжа не позволил и старецът спрял, загледан подире им с овлажнели очи, докато се скрили зад завоя. Долетял лек утринен ветрец и взел да шета по прашния път, като грижливо заличавал следите.

Нияз тичешком се спуснал към къщи, бързо се изкачил на покрива, отдето се виждало далеч зад градската порта, и като напрягал старите си очи, отмахвал нежеланите сълзи, дълго гледал жълтия, изгорен от слънцето рид, по който се виела далече-далече сивата лента на пътя. Той дълго чакал, в сърцето му се запромъквала тревога: дали Настрадин Ходжа и Гюлджан не са попаднали в ръцете на стражарите? Но ето, като се повгледал, старецът различил в далечината две петна — сиво и бяло; те се отдалечавали все повече и повече, намалявали все повече и повече, после сивото петно изчезнало, слято с рида, а бялото се виждало още дълго — ту затъвало в доловете и падините, ту се показвало пак. Най-после и то изчезнало, разтопило се в надигащата се мараня… Започвал денят и заедно с него жегата. А старецът, който не забелязвал жегата, седял на покрива, горчиво замислен, побелялата му глава се тресяла и една буца заседнала в гърлото му. Той не роптаел срещу Настрадин Ходжа и дъщеря си, желаел им дълго щастие, но му било тъжно и тежко да мисли за себе си — сега къщата му съвсем опустяла и нямало кой да утеши със звънлива песен и весел смях самотната му старост. Повял горещ вятър, люшнал листата на асмата, завъртял вихрушка прах, закачил с крило грънците, които съхнели на покрива, и те зазвънтели жаловито, тънко, проточено, като че и те тъжели за напусналите къщата…

Нияз се опомнил, когато чул някакъв шум зад гърба си, озърнал се: при него на покрива се изкачвали по стълбата един след друг трима братя, кой от кой по-грамаден и юнак, и всичките грънчари. Те се приближили и всеки сторил пред стареца поклон, изпълнен с най-дълбоко уважение.

— О, почтени Нияз! — рекъл най-големият. — Твоята дъщеря те напусна, отиде с Настрадин Ходжа, но ти не бива да тъгуваш и роптаеш, защото такъв е вечният закон на земята, че зайката не живее без заек, сърната не живее без елен, кравата не живее без вол и патката без паток. А мигар девойката може да живее без верен и предан другар и мигар аллах не е създал на двойки всичко живо на земята, като е разделил дори памуковите филизи на мъжки и женски. Но за да не бъде черна старостта ти, о, почтени Нияз, ние тримата решихме да ти кажем следното: който се е сродил с Настрадин Ходжа, той се е сродил с всички жители на Бухара, и ти, о, Нияз, сега си сроден с нас. Известно ти е, че есенес със скръб и ридания погребахме нашия баща и твой приятел, почтения Осман Али, и сега на нашето огнище стои пусто мястото, определено за най-стария, и ние сме лишени от всекидневното щастие да съзерцаваме почтително бялата брада, без която, както и без младенческия вик, къщата се смята за наполовина пуста, защото добре и спокойно е на душата на човек само тогава, когато той се намира на средата между оня, който има брада и му е дал живот, и оня, който лежи в люлка и комуто той сам е дал живот. Й затова, о, почтени Нияз, ние те молим да дадеш ухо на нашите думи и да не отхвърляш молбата ни да влезеш в нашата къща и да заемеш до нашето огнище мястото, отредено за най-стария, и да бъдеш и за трима ни наместо баща, а на децата ни наместо дядо.

Братята молели тъй настойчиво, че Нияз не могъл да откаже: той влязъл в къщата им и бил приет с голяма почит. Така на стари години той бил възнаграден за своя честен и чист живот с най-голямата награда, каквато съществува на земята за един мюсюлманин: станал Нияз-бобо, ще рече — дядо, глава на голямо семейство, в което имал четиринайсет внука, и погледът му можел да се наслаждава непрестанно, като преминава от едни розови бузи, омазани с дуди и грозде, върху други, не по-малко изцапани. И оттогава слухът му не се измъчвал от тишината, така че случвало му се понякога, тъй като не бил свикнал, да му стане тежко и той се връщал в старата си къща да си почине и потъгува за близките на сърцето му и толкова далечни, заминали неизвестно накъде хора… В пазарни дни се запътвал към мегдана и разпитвал керванджиите, пристигнали в Бухара от всички краища на земята: не са ли срещали по пътя двама пътника — мъж, който язди сиво магаре, и жена на бяло магаре без нито едно петънце. Керванджиите бърчели загорелите си чела, отрицателно поклащали глави: не, такива хора не са ни се изпречвали на пътя. Настрадин Ходжа, както винаги, изчезнал безследно, за да се появи някой ден там, дето съвсем не го очакват.