Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (57)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Той очаквал, че през тези дни, последните преди надбягванията, търговецът постоянно ще виси на моста и ще пита за конете си. Но не станало така. Търговецът не дошъл нито веднъж. Обидата в душата му взела връх над суетата — сега той не желаел нито първата награда на надбягванията, нито ханските похвали, той жадувал само да отмъсти. Да разобличи коварния велможа, да го повали в прахта, да го смачка, да го унищожи! И то се знае, заедно с него да направи на пух и прах този лъжец вражалеца!

Трябва ли да казваме, че победата на състезанията се паднала на текинските коне на велможата. Те били ослепителни, великолепни, когато с развети от вятъра опашки летели като стрели на петстотин аршина пред всички други.

Под непоносимия писък на зурните, пронизителната свирня на гайдите и бесния грохот на барабани и тъпани повели победителите към украсената площадка, на която седял ханът. Текинците извивали шии, нервно гризели юздите, биели и ровели земята с копита — искали отново да излязат на атмегдана. Те направили дванайсет големи обиколки, а само едва-едва учестили дишането си, гърбовете и хълбоците им били сухи, без никакво петънце от пот, на стройните им крака не трепкал, не играел нито един мускул.

Ханът усмихнат им се любувал.

През тълпата от придворни, скупчени отзад, преминал възторжен шепот.

Велможата сияел от тържеството на победата: кършел рамене с ръце на кръста, сучел мустаци, въртял се наляво-надясно и потропвал с тънките си токове.

Главният хански глашатай излязъл на края на площадката и вдигнал ръка, призовавайки всички към внимание.

Зурните млъкнали, барабаните стихнали, тълпата около площадката замряла.

— Всемилостивият хан и слънцеравният повелител на Коканд и другите благоденствени земи — с гръмлив глас започнал глашатаят, — владетелят, който затъмни със славата си всички останали земни владетели, любимият избраник на аллаха и наместник на Мохамед на земята…

Ханът направил знак на дворцовия управител, той се доближил до глашатая, взел свитъка от ръцете му и с нокът задраскал три четвърти от написаното, което оставил да си го чете сам за допълнителната заплата; глашатаят, неочаквано лишен от обичайното засилване, взел, да мънка и да фъфли: след това с усилие прехвърлил поглед към последните, завършващите редове:

— …с това повелителят благоволи: първа награда от четиридесет хиляди танга за несравнимата красота и бързина на конете се присъжда…

— Защита и справедливост! — дочул се изведнъж вик из тълпата! — Моля великият хан да пресече обидите!

Ханът вдигнал вежди. Придворните тревожно зашумели. В такъв час, на този празник! Нечувана дързост!

Тълпата се разстъпила, пропуснала търговеца към подиума, без чалма, бос, но със сърмен халат и лъсната гилдейска плочка на гърдите. Като си дращел лицето с нокти и скубел кичури от брадата си, той се строполил на колене, хвърлил на главата си шепа прах и завикал:

— Защита и справедливост!

Черните мустаци на велможата сякаш се отлепили от лицето му и увиснали — така пребледнял.

— Вдигнете го! — гневно рекъл ханът. — Вдигнете тая гнида, която се осмелява да помрачи с воплите си днешното тържество. Вдигнете го и го доведете при мен!

Заптиите грабнали търговеца под мишниците, повлекли го към площадката. Те така стремително го изнесли по стълбата, че късите му крака, разлюлени във въздуха, нито веднъж не опрели стъпалата.

Вълнението сред придворните се усилило: познали търговеца. Везирът по търговията се навел към хана и нещо му пошушнал.

— Богат търговец ли? — учудено попитал ханът. — От най-личните? А защо е на тоя хал? Я да го доведат по-близо и той сам да каже!

Заптиите повлекли търговеца; той висял като торба в ръцете им, искал да говори — и не можел, дебелите му устни беззвучно мърдали в брадата му.

Ханът чакал, придворните чакали. Велможата затаил дъх, погледът му, впит в търговеца, бил ужасен…

 

 

А междувременно вестта за победата на текинските коне вече летяла по стъгди, по чайхани и кервансараи и стигнала до Моста на отсечените глави.

„Сега вече търговецът непременно ще дойде — мислел си Настрадин Ходжа. — Отнеха му първата награда на надбягванията, едва ли ще иска към тая загуба да добави и загубата на прескъпите коне.“

Но Настрадин Ходжа пак сбъркал: търговецът не дошъл. Вместо него дошли, като водели и свободен кон, конни заптии, хванали Настрадин Ходжа и без да му кажат дума, го откарали нанякъде това станало за една минута, той едва сварил да напъха в торбата си гледаческото имущество — книгата, кратунката и останалото.

Управителската ниша се опразнила. — На моста дълго мълчали в недоумение. След това между гадателите започнали спорове и разправии. Къде ли го откараха? В затвора? На дръвника? Или може би пак ще се върне, но в някакъв нов облик?

Повечето обаче считали, че сега вече му е дошъл краят. Тримата подмазвачи, които побързали да се отрекат от стареца и да му изменят, горчиво съжалявали за своята привързаност, особено за злобните подигравки над черепа.

Пръв към нишата на стареца се доближил Хаким — същият, който дълго време живял в къщата му като негов син.

— Не ти ли е влажно тук, о, мой многомъдри покровителю? — попитал той с лъжлива синовна загриженост в гласа. — Искаш ли да ти дам новата си рогозка, подплатена е с памук?

Другите двама, уплашени той да не ги изпревари в подмазването, също се приближили към нишата.

— О, мъдри наставнико! — с меден, лепкав глас започнал първият. — Една твърде богата вдовица идва вчера при мене да иска съвет. Делото й е трудно, заплетено и аз не мога да се оправя. Позволи ми, когато дойде днес, да я пратя при тебе, та ти да разрешиш нейните съмнения и, разбира се, да вземеш за себе си цялата печалба. Твоята дълбока мъдрост…

— И несравнимите ти познания! — подел вторият.

— И високите ти помисли! — забързал първият.

— И този пророчески череп! — възкликнал вторият.

А третият — Хаким — в това време се гърчел и скимтял отзад, като търсел място също да вмъкне някоя дума.

— И неизразимата ти доброта! — заврещял той. — Каква благосклонна усмивка, озаряваше вчера лицето ти, о, многотайнопостижими старче, когато слушаше незлобивите ми шеги, разбирайки, че те са подсказани само от добродушие и весел нрав…

Старецът не вдигнал очи, на изсъхналите му устни проблясвала скръбна усмивка. Ето кога той се доближил до стародавната истина: „Мъдростта не е достояние на възвисените, а само на смирените!…“ Но страшните думи, който произнесъл той, показвали, че неговата мъдрост е обърната с лице към тъмнината. Той рекъл:

— За всеки от вас на времето аз съм правил добро и днес съм наказан за това. Такъв е законът на нашия скръбен свят: всяко добро дело влече след себе си възмездие, за онзи, който го е направил.

Едва ли той самият, а и онези, които го слушали, са разбрали докрай целия губителен смисъл на тези думи, след които — ако бяха истина — животът би трябвало да спре; но благостен е Животът! — това не било истина, а само оправдание за изгубилите вяра и поддалите се на отчаянието като онзи старец.

 

 

Заптиите извлекли Настрадин Ходжа на площадката по-бързо, Отколкото търговеца, и го повалили на килима пред хана.

От обикновените хора наблизо вече нямало никого — по края на полето стражата със сопи и камшици разпръсквала последните любопитни сеирджии.

От пръв поглед Настрадин Ходжа разбрал, че между велможата и търговеца току-що е завършила гореща схватка, И двамата били зачервени, потни, с горящи очи, ръцете им треперели. Червен от яд бил и самият властелин.

— Никога досега — говорел той с глух от задуха глас, — никога досега никой не се е осмелявал да оскърбява господаря с такива непристойни кавги! Отгоре на всичко пред народа, пред очите на хиляди хора! Толкова ли не можахте да намерите за долната си свада друго време и друго място? — Той захъркал, едва си поел дъх. — Нима господарят ви никога няма да може спокойно да се отдаде на удоволствие или на зрелище, да се освободи поне за един час от вашите мръсни жалби, крамоли и интриги?

Тук погледът му спрял на Настрадин Ходжа.

— Тоя пък кой е?

— Вражалецът — подсказал му везирът по търговията. — Оня вражалец, заради когото…

— Откъде се е взел? Защо е тука?

Везирът пребледнял:

— Разпоредих да го доведат, предполагах, че великият хан ще пожелае самолично да попита… да чуе… да разбере… да лицезре… аз мислех…

Той оплел думите и безпомощно огледал придворните.

Никой не му се притекъл на помощ. Всички мълчали.

— Той предполагал! — възкликнал ханът страшна разгневен. — Той мислел!… Така можещ да предположиш нещо също толкова глупаво и да домъкнеш от пазара пред трона ми всички метачи, боклукчии, чистачи за приятелски разговор и разсъждения с мене! Щом си разпоредил да доведат тук този мошеник-гледач, сам разговаряй с него, а мен моля да ме избавиш от подобна чест. Или да намери тези проклети коне веднага, пред мен, незабавно, или да си признае, че лъже, и да изтърпи полагаемото наказание — без отлагане, ето тука, пред площадката!

Ханът млъкнал, облегнал се на възглавницата, като показвал с целия си вид крайно недоволство.

Настрадин Ходжа успял през това време да хвърли едно око към търговеца и да му намигне; оня ядосано изсумтял, отскубнал още един кичур от брадата си, но не посмял да се обади.

— Вражалецо! — рекъл търговският везир. — Ти чу волята на нашия властелин. Сега отговаряй на всичките ми въпроси направо, ясно, без усукване.

Настрадин Ходжа точно така и отговарял — направо, ясно, без усукване. Да, той се наема да намери конете. Сега, веднага, в присъствието на хана. Той се осмелил да подсети за наградата от десет хиляди танга, която му обещал търговецът.

— Имало ли е такъв пазарлък? — обърнал се везирът към сарафина.

Последният мълчаливо измъкнал кесията изпод халата, подал я на везира.

— Виждаш ли, гледачо! — везирът разтърсил кесията, чуло се тънко пеене на алтъни. — Но за да я получиш, трябва първо да намериш конете и второ, да опровергаеш обвинението към тебе в подкуп. Ако се наемеш да намериш конете днес, тогава обясни: защо не можа да ги намериш вчера, завчера или преди два дена? Защо не ги намери преди състезанията, а се наемаш да ги намериш след тях?

— Неблагоприятното разположение на звездите Сад-ад-Забих — подкарал Настрадин Ходжа старата си песен, още от бухарските времена.

— И няма ли тук скрито — прекъснал го търговският везир, — няма ли скрито злоумишлено намерение да се причини ущърб на великия хан, като бъде лишен от възможността да види арабските коне, които според думите на техния стопанин са достойни да радват царския взор? Ако наистина е имало такава умисъл, кажи кой ти я внуши?

Догадката за злата умисъл везирът насочвал срещу велможата — своя стар съперник.

— Признай си, вражалецо! — извикал той, разпален от надеждата. — Признай си чистосърдечно: кой ти внуши тази умисъл срещу нашия слънцеподобен хан, кой е този гнусен, коварен злодей, който скрива змийското си жило под маската на предаността? Кажи, признай си — и ще бъдеш помилван! И наградата ти ще бъде по-голяма — аз сам, подтикван от усърдие да разоблича всички тайни врагове на повелителя, аз сам ще прибавя към твоята кесия две и дори три хиляди танга от мен, стига да кажеш.

Изгарян от желание да съкруши велможата, той би добавил и пет, и десет хиляди танга.

Но пред него стоял не някакъв млад и зелен хлапак, още, кьосе, а зрял мъж, пълен със сили и кален в дворцовите битки.

Велможата направил крачка напред, към трона. Очите му блестели, мустаците му страшно се наежили и се насочили напред като бивните на боен слон.

— Великият хан вижда и чува какво става тук! Да се изтръгва признание с пари не е ли на свой ред най-тежкото рушветчийство?

— И като разпитвам вражалеца, аз изпълнявам ханската заповед — озъбил му се везирът. — И никой не може да ме обвини нито в рушветчийство, нито в кражба на коне, както някои други.

— Всемилостиви аллах! — извикал велможата, като подскокнал на високите си токове и вдигнал ръце към небето. — О, сили небесни! Защо, за какво съм принуден да слушам такива оскърбления? И от кого? От хора, които макар и облечени с високо доверие, го употребяват недостойно и користно, за да събират незаконно в своя полза данъци, като миналата година например, когато се довършваше голямата чаршия…

— Какъв данък? — избухнал везирът, но очите му заиграли насам-натам и станали мътно-прашно-матови, защото той най-добре от всички знаел за какъв данък става дума. — Може би високопочтеният началник на градската стража има пред вид парите, отпуснати миналата година за ремонт на стражевите кули, където и до ден днешен не е сменен нито един камък, макар парите да са похарчени докрай…

— Стражевите кули! — пискливо се намесил началникът на градското благоустрояване. Щом се сещаме за кулите, трябва по-напред да си спомним дали е очистен и облицован големият яз на площад „Свети Хазрет“! Къде е чистено, къде е облицовано? А оттогава минаха вече четири години, хазната четири пъти отпуска пари!

Отвърнал му върховният мираб, отговорникът на всички канали и бентове в държавата, като споменал за градските чаршии, които така си останали ненастлани с калдъръм; тези думи мигновено възпламенили главния надзирател на чаршиите — жилав длъгнест старец о кръгли бухалски очи на изкълваното си лице; като пръскал слюнки и фъфлел, той почнал да крещи за някакви си кервани, обрани на път за Коканд, за три чувала злато, изпратени на бухарския емир, но не стигнали до Бухара; тогава се разнесъл острият глас на върховния пазвантин на пътищата, който обяснил, че златото изчезнало, защото дръзки разбойници обрали кервана; неговата надута реч била прекъсната от гръмливия смях на велможата, който от своите шпиони добре знаел кои са разбойниците; вметнал дума търговският везир, пак се намесил върховният мираб, след него — надзирателят на чаршиите, ковчежникът и всички останали.

След минута на площадката бушувал пожар от взаимни нападки и обвинения.

За търговеца, за вражалеца, за изгубените коне никой не се сещал.

Зачервени, с пламтящи облещени очи и конвулсивно свити юмруци, плувнали в пот в тежките си халати, везири и върховни началници яростно се нахвърляли един върху друг, крещели и стенели, едва не се вчепкали за брадите.

Някой споменал за строежа на двата моста на Сай — стара работа, добре известна, на хана.

Като се поизправил на трона, незабелязано за самия себе си, ханът също влязъл в препирнята, завикал:

— Мостовете! Мостовете, казвате вие, хаирсъзи и хайдуци! Ами договорът за дялан камък за тия мостове? Аха, Кадир, ти мълчиш! Ами двеста и шейсетте брястови греди, които се оказаха тополови, отгоре на всичко й гнили? Чия е тая работа, а, Юнус? Кажи де!

Наложило се Настрадин Ходжа да успокоява тази словесна размирица.

Размахал гадателната книга, той подвикнал:

— На въпроса за изгубените коне гадателната ми книга отговаря…

Думите му били като пороен дъжд, който се излива от облаците върху пожар в степта.

Пръв се опомнил ханът и изгледал всички с негодуващ поглед.

Везири, съветници и сановници притихнали, върнали се на местата си зад трона, затаили в сърцата си неутолената клокочеща злоба.

— О, мерзки нарушители на благоприличието — започнал ханът задъхано. Дълго ли още ще търпя вашите безчинства? Не мислете, че днешният позор ще ви се размине току-тъй — само да се върна в двореца! Заради вас аз трябва с трепет да мисля какво ще отговарям пред аллаха за безредията в моята държава! Колкото и да се старая, колкото и да се грижа — всичките ми усилия стават на прах, щом се натъкнат на вашата глупост, надутост, интригантство, своеволие и крадливост! И не се оплаквайте, ако един ден търпението ми свърши и аз ви изгоня до един, като прибера в хазната всичко, което сте изпокрили. — Той обърнал пламналото си от гняв лице към търговския везир: — Кажи на вражалеца да продължава! Нека по-скоро да се разобличи в измамничество, лъжа и да бъде подложен на наказание. Къде са конете?

— Къде са конете, вражалецо? — повторил като ехо търговският везир.

— Конете се намират в конюшнята на един чифлик по найманчинския път — отвърнал Настрадин Ходжа. — Чифликът е там, дето се сливат двата големи канала, заобиколен е с градина, има писана порта, по която много лесно може да се различи от всички други.

— Писана порта! — възкликнал лихварят. — Дето се събират двата канала? Че това е моят летен чифлик! Но там сега няма никого и той е заключен — как са могли конете да попаднат там?

Придворните зашепнали помежду си, озадачени от думите на сарафина.

Ханът разсеял съмненията.

— Разбира се, конете ги няма и никога не са били там. Вражалецът гледа да ни обърка с надеждата да се отърве от наказанието. Пригответе камшиците, пратете хора в чифлика, за да се убедим в лъжата му.

По големия найманчински път се понесли конници.

— Разбира се, нищо нима да намерят! Разбира се, нищо, никакви коне! — шумели придворните зад гърба на хана.

Но трима човека мислели другояче: Настрадин Ходжа, който, без да трепне, гледал камшичените приготовления пред площадката, и сарафинът с велможата, на които вече било известно учудващото всезнание на вражалеца. „В моя чифлик! — мислено възкликвал сарафинът, като все повече се лутал в различни догадки и предположения. — С тия коне наистина стават чудеса!“ А велможата замрял, застинал, затаил дъх, защото се страхувал да повярва в своето щастие. Ах, дано само вражалецът не сбърка, дано само конете наистина са в чифлика на търговеца! Пък тогава, тогава… той знаел какво да прави и какво да говори тогава!

Малко по-късно — кайманчинският път бил близо — на отсрещния край на атмегдана се показали ездачите.

— Карат ги, водят ги! Ето ги, моите коне! — завикал сарафинът и в самозабрава се устремил към конниците.

Но заптиите, по заповед на велможата, го пресрещнали на стълбата и го избутали обратно на площадката. „Нашият разговор още не е свършил, почтени Рахимбай!“ — засъскал вътрешно велможата, потръпвайки от злорадо тържество.

Конниците се приближили. Водели два неоседлани коня — единият бял като седеф, другият — чер като лястовиче крило.

Такива коне по стойка и походка още не били виждани никога на никое състезание! Сред присъствуващите се чули изумени и възхитени възгласи.

Сарафинът треперел и все се спускал към стълбата, но заптиите го държали здраво.

— Без преувеличение, тези коне са истинска украса на земята! — рекъл ханът.

— Истинска украса! Истинска украса! — подхванали на различни гласове придворните.

Довели конете до площадката. Настъпила тишина: всички мълчали, забравили обидите и разприте, потънали в съзерцание на арабските атове.

И изведнъж пак се чул гъгнивият глас на сарафина:

— Защита и справедливост!

Всички се размърдали. Ханът се намръщил:

— Какво иска още тая лепка, търговецът? Нали получи конете си, нека си върви с тях.

— Ами моята награда? — побързал да подсети Настрадин Ходжа.

— Колкото до вражалеца — добавил ханът, без да го погледне, — той трябва да си получи обещаното възнаграждение.

Търговският везир вдигнал високо кесията на сарафина с десетте хиляди танга, подържал я някое време над главата си и я размахал, за да чуят и видят всички, след това я хвърлил в краката на Настрадин Ходжа:

— Вземи, вражалецо! Великият хан е справедлив!

Но сарафинът се стрелнал като сокол отстрани, вкопчил се с две ръце в кесията:

— Ами рушветът, о, велики владетелю! — завикал той и с изкривено лице се мъчел да измъкне кесията от ръцете на Настрадин Ходжа. — Гнусният рушвет, заради който несравнимите ми коне закъсняха за надбягванията! Ето ги двамата рушветчии — единият давал, другият вземал! — Без да изпуска кесията, той на два пъти повдигнал брадата си и посочил с нея велможата и Настрадин Ходжа. — Защита и справедливост! Нека вражалецът обясни защо не намери конете ми вчера, щом днес ги намери толкова лесно, колко са му платили за това и кой? Дай, мошенико, дай си ми парите!

Той дръпнал кесията с такава неистова сила, че не можал да се задържи на крака и се търколил по гръб; Настрадин Ходжа, волю-неволю, за да не изтърве кесията, паднал върху сарафина.

Подиумът изпращял.

Придворните развълнувано забръмчали.

Пред очите на хана ставало вече нещо съвсем неприлично — сбиване!

Заптиите ги разтървали.

Кесията останала у Настрадин Ходжа.

Сарафинът хъркал и се хващал за сърцето. Ето кога дошъл часът на велможата — час на отмъщение, победа, тържество и поваляне на врага! Преизпълнен с решимост, той пристъпил напред и смело застанал пред хана:

— Нека ми бъде позволено и аз да си кажа думата! Този сарафин ме обвинява в рушветчийство, но нека преди това да обясни по какъв начин откраднатите коне се озоваха в конюшнята на собствения му чифлик?

Какво можел да отговори неподготвеният сарафин? Мълчал.

С гръмовит глас велможата извикал:

— Не чувам отговор! Ето къде е скрито истинското коварство! Отначало се усъмнил в победата на своите арабски коне, чиято бързина далеч не отговаря на външната им красота, и за да избегне срама, скрил конете в чифлика си и крещи из целия град, че са ги откраднали — как може да се нарече това! Да вдигне на крак цялата градска стража, да смути спокойствието, да се появи в неприличен вид, бос и без чалма на това празнично тържество и с отегчителните си лъжливи вопли да изгони радостта от сърцето на великия хан, и всичко, всичко това — с една едничка цел; да очерни в очите на повелителя най-верния, най-предания му слуга!

Гласът на велможата трепнал, той обърсал очите си с ръкава на халата, после ги насочил нагоре и продължил:

— Нима това не е злодеяние? И ако някой трябва да моли великия хан за защита и справедливост, това съм аз, невинно наклеветеният и опозореният, а не той, този сарафин, чиято злоба и коварство нямат граница! Кой може да гарантира, че утре няма да се изтърси в двореца с нова жалба, че няма да ме обвини в обир на дюкяна му или още по-лошо — в прелюбодеяние с жена му?

Това бил великолепен, тънко замислен, далеко насочен ход! Велможата почакал една минута, за да има ханът време да запечата в паметта си тези предпазни думи, и завършил?

— Питат: кой е откраднал конете? Кой е дръзкият крадец, когото така безуспешно и толкова дълго дирихме? Сега е ясно защо не можахме да го намерим, сега няма нужда да ходим да го търсим далеко, понеже той е тук, пред нас! Ето го!

И с величествено вдигната глава, наклонил цялото си тяло назад, велможата протегнал десница и посочил с пръст бледия сгърчен сарафин.

— Аз — крадец?… Да открадна собствените си коне?… — пелтечел той.

Жалкото му немощно бръщолевене било смазано от гласа на велможата — така се губи за нашия слух ромоленето на ручея близо до могъщ водопад.

— Ето го! — гърмял велможата. — Нека сега опровергае думите ми!

Както винаги в такива случаи, мнозина сметнали смущението на сарафина за неопровержима улика, а гръмовития глас на велможата — за безспорно доказателство на неговата правота.

Намерили се обаче и такива — от враговете на велможата, начело с търговския везир, — които взели в тая разпра страната на лихваря. Те зашумели:

— Кой ще вземе да краде от себе си?

— Това е невероятно!

— Нечувано!

— Такъв личен човек, цял Коканд го познава…

Срещу тях дружно се обявили привържениците на велможата: като пример, че има най-различни странни кражби, някой пак споменал за трите чувала злато, обрани уж от разбойници на път за Бухара; върховният пазвантин на пътищата пак неописуемо се развълнувал и взел да крещи за чаршиите без калдъръм; чуло се да споменават яза на площад „Свети Хазрет“, стражевите кули, голямата чаршия, данъците — с една дума само след една минута около трона пак лумнал пожарът на взаимните разобличения и упреци. Придворните пак се счепкали, струпали се накуп и задъхани, потни, с морави лица се нахвърлили един върху друг. Ханът мълчал с гнусливо-безнадеждна усмивка на тънките си устни — бавно се извърнал и застинал на трона с отпуснати рамене и загледан в пустото поле.

Търговецът, конете, вражалецът, както и първия път, разбира се, били забравени.

На подиума бавно се качило едно старо заптие — от старшите. Той бил отдавна на служба, побелял при хана, всичко бил видял, на всичко бил свикнал; и тъй като по природа бил човек незлобив, отгоре на това и потиснат от грижи за многочелядното си семейство, три никога не проявявал усърдие в боя с камшици, освен най-необходимото, като се изключат случаите, когато наблизо имало началство. Стъпвайки меко по скъпите килими, той се приближил до сарафина.

— Вземай си конете, търговецо, и си отивай с мир: нямаш работа тук; те сега има дълго да се разправят.

Като побутвал сарафина с юмрук по врата — за пред очи, лекичко, да не боли, защото началството не гледало; стражарят го свалил по стълбата, дал му конете, дал му две млади заптиета да го съпровождат и го отпратил в къщи. След това се върнал на площадката да изпрати по същия начин и вражалеца.

Но Настрадин Ходжа вече го нямало там; той винаги умеел да изчезне незабелязано; в това време той вече бил на другия край на атмегдана, в шарената сянка на черниците, на брега на малък ручей, който игриво и весело тичал по белите камъчета, по златистия пясък. Шепнели листата, пеели птици, притичала полска мишка, припляскала рибка, в безметежния предвечерен покой бистреело небето, плували облаци. Настрадин Ходжа жадно коленичил пред водата, наквасил пресъхналите си устни, измил се, повдигнал ризата, обърсал си лицето, блажено усетил с голия си корем свежестта на вятъра, След това се обърнал, към атмегдана. Там, на площадката, като клокочещ адски казан продължавала врявата: мяркали се и се смесвали шарени халати, проблясвали медали, катарами, силяхи, чувал се бучащият рев на взаимните разобличения, яростни дори в този си слаб отзвук. Настрадин Ходжа се усмихнал, опипал тежката кесия в пояса си и без да бърза, с широка крачка, придружен от ветреца и от неспирното цвъртене на птиците, тръгнал по брега на ручея след веселата вода.

Торбата с гледаческите такъми му тежала. По пътя видял един малък, заграден със стари дървета затлачен вир, от чиито застояли недра силно лъхало на гнило; едва Настрадин Ходжа влязъл в сянката и наоколо му звъннали, бръмнали комари и почнали да се впиват, да се лепят по потното му лице, шията, гърдите. Настрадин Ходжа избрал една стара черница, крива, с възлести корени и голяма хралупа, която чернеела под короната, напъхал торбата в тая дупка и за по-сигурно я натиснал с юмрука. С празни ръце и леко сърце той приседнал на мъхестия корен, който като гърбица се подавал от земята; бранел се от досадните комари и говорел на черницата: „Хем да не ме обадиш, бабке; само ти в целия град знаеш къде изчезна изведнъж главният гледач от Моста на отсечените глави!“ По-сигурен пазач на тайната си Настрадин Ходжа не би могъл и да намери: това била най-мълчаливата, най-мрачната бабичка от всички, които растели около вира, и в дълбините на дървесната си душа тя, разбира се, таяла пълно презрение към хората, защото отдавна и здраво стояла на законното си място, дълбоко впила корени в земята, без да се страхува от студове и бури и без да скита неизвестно защо по белия свят, не намирайки нийде успокоение за сърцето, както е присъщо на някои хора.