Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (24)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Тоя ден Настрадин Ходжа пестял всяка минута от времето си. Затова не искал да се бави и след като изкривил пътем челюстта на един заптия, разбил зъбите на друг и сплескал като мекица носа на трети, благополучно се върнал в чайханата на приятеля си Али. Тук, в задната одая, той свалил женската дреха, увенчал главата си с цветна бадахшанска чалма, прикачил си лъжлива брада и в такъв вид седнал на най-високото място в чайханата, откъдето можел удобно да наблюдава битката.

Заптиите, притиснати от всички страни от народа, се съпротивлявали яростно. Завързало се сбиване до самата чайхана, пред краката на Настрадин Ходжа; той не се стърпял и излял върху един заптия чайника си, и то толкова ловко, че всичката вряла вода попаднала във врата му — той бил ленивият и дебел гълтач на яйца. Заптията завил, строполил се по гръб, като размахвал ръце и крака. Без дори да го погледне, Настрадин Ходжа отново потънал в размисли.

По едно време чул старчески дрезгав глас: — Пуснете ме! Пуснете ме! В името на аллаха, какво става тук?

Недалеч от чайханата, сред най-гъстата навалица на биещите се, седял на камила един старец с гърбав нос и побеляла брада, наглед и по облекло арабин, краят на чалмата му бил подвит, което свидетелствувало за неговата ученост. Изплашен до смърт, той се притискал до гърба на камилата, а наоколо кипяла битката, някой теглел за крака стареца от камилата и не го пускал, макар че старецът се дърпал бясно, като се мъчел да се освободи. Наоколо крещели, пъшкали и свирепо виели биещите се.

Търсейки по-безопасно място, старецът се промъкнал как да е до чайханата. Като се озъртал и потрепервал, той завързал камилата до магарето на Настрадин Ходжа и се качил на сондурмата.

— В името на аллаха, какво става тук, в Бухара?

— Пазар — кратко отговорил Настрадин Ходжа.

— И какво, във вашата Бухара пазарите винаги ли са такива? Как сега ще се промъкна до двореца през това бойно поле?

Когато той изрекъл думите „до двореца“, Настрадин Ходжа в миг разбрал, че срещата с този старец е тъкмо оная единствена среща, същият оня случай, с помощта на който ще изпълни замисленото: да проникне в харема на емира и да освободи Гюлджан.

Но прибързаността, както е известно, е шейтанска работа, а освен това всички помнят стиховете на мъдрия шейх Саади Ширазки: „Само търпеливият ще завърши работата си, а припреният ще си строши врата.“ Настрадин Ходжа сгънал килима на нетърпението и го сложил в сандъка на очакването.

— О, всемогъщи аллах, о, убежище на верните — въздишал и охкал старецът. — Как ще се промъкна сега до двореца?

— Почакай тук до утре — отговорил Настрадин Ходжа.

— Не мога! — възкликнал старецът. — Очакват ме в двореца!

Настрадин Ходжа се засмял:

— О, почтени и побелели старче, не знам твоя чин и твоя занаят, но мислиш ли, че в двореца не могат да минат без тебе поне до утре… Много почтени хора в нашата Бухара не могат със седмици да стигнат до двореца; защо мислиш, че за тебе ще бъде направено изключение?

— Знай, човече — важно отговорил старецът, малко жегнат от думите на Настрадин Ходжа, — че аз съм знаменит мъдрец, звездоброец и лечител и пристигнах тук чак от Багдад по покана на емира, за да му служа и помагам в управлението на държавата.

— О — рекъл Настрадин Ходжа, като почтително се поклонил. — Приветствувам те, мъдри старче. Случвало ми се е да бъда в Багдад и познавам тамошните мъдреци. Кажи ми името си.

— Ако си бил в Багдад, слушал си, разбира се, за мене и за заслугите ми пред халифа, чийто любим син спасих от смърт, и това бе съобщено по цялата държава. Хюсеин Хуслия е името ми.

— Хюсеин Хуслия! — провикнал се Настрадин Ходжа. — Мигар ти си Хюсеин Хуслия!

Старецът не можал да скрие усмивката си, твърде доволен, че славата му се е разнесла тъй далеко отвъд пределите на родния му Багдад.

— На какво се учудваш — продължил старецът. — Да, аз съм същият тоя знаменит Хюсеин Хуслия, велик мъдрец, равен на когото няма нито по мъдрост, нито в умението да изчислява звездите, нито в изкуството да лекува болести. Ала никак не са ми присъщи гордостта и самодоволството: виждаш как простичко разговарям с тебе, нищожния човечец.

Старецът придърпал една възглавка, облакътил се на нея, като решил да разпростре по-далеч снизхождението си към своя събеседник и да му разкаже за великата си мъдрост, като разчитал, че събеседникът му, тласкан от тщеславие, ще разправя после по всички кръстопътища за срещата си със знаменития мъдрец Хюсеин Хуслия, ще превъзнася мъдростта му и дори ще преувеличава, за да събуди у слушателите още по-голяма почит към него, а заедно с това и уважение към себе си, защото тъкмо така постъпват всички хора, удостоени с вниманието на високи особи. „И с това той ще спомага за умножаването и затвърдяването на славата ми сред простия народ — мислел си Хюсеин Хуслия, — което също не е излишно; приказките сред простия народ ще стигнат чрез шпиони и съгледвачи до слуха на самия емир и ще потвърдят пред него мъдростта ми, защото потвърждението отстрани е безспорно най-доброто потвърждение; и в края на краищата от всичко това ще мога да извлека полза.“

За да убеди окончателно събеседника си в своята необикновена ученост, мъдрецът почнал да разправя за звездите, за разположението им, като при това всеки миг се позовавал на великите мъдреци от древността.

Настрадин Ходжа слушал внимателно, като се стараел да запомни всяка дума.

— Не — рекъл най-сетне Настрадин Ходжа. — Все пак не мога да повярвам! Мигар ти си същият тоя Хюсеин Хуслия!

— Разбира се! — възкликнал старецът. — Какво чудно има в това?

Настрадин Ходжа предпазливо се отместил. След това възкликнал с тревога и състрадание в гласа:

— О, нещастнико! Отиде ти главата!

Старецът се задавил, изпуснал чашката си. Всичко било като в игра на шах, в която впрочем малцина можели да се мерят с Настрадин Ходжа.

Цялата важност и високомерие на стареца в миг се стопили.

— Как? Какво? Защо? — питал той уплашено.

Настрадин Ходжа посочил мегдана, където боят още не бил съвсем утихнал.

— Та мигар не знаеш, че целият този смут е заради тебе!? До ушите на сияйния емир е стигнало, че когато си заминавал от Багдад, ти си се заклел пред целия народ да се вмъкнеш в харема на емира — о, тежко ти, Хюсеин Хуслия! — и да обезчестиш емирските жени!

Челюстта на мъдреца увиснала, очите му побелели, той взел често-често да хълца от страх…

— Аз ли? — бъбрел той. — Аз — в харема?

— Ти си се заклел в това пред трона на аллаха. Така обявиха днес глашатаите. И нашият емир заповяда да те хванат, щом влезеш в града, и незабавно да ти отсекат главата.

Мъдрецът застенал, премалял. Не можел и не можел да се сети кой от неговите врагове се е изхитрил да му нанесе такъв удар; а в останалото не се усъмнил, защото и той самият в придворните борби неведнъж бил унищожавал враговете си с подобни средства и със задоволство се любувал после на техните глави, набучени на върлини.

— И ето че днес — продължил Настрадин Ходжа — шпионите донесоха, на емира, че си пристигнал, и той заповяда да те хванат. Заптиите се втурнаха към пазара, започнаха да те дирят навсякъде, да претърсват дюкяните и търговията се разстрои, и спокойствието се смути; по погрешка заптиите хванаха един човек, който приличаше на тебе, и набързо му отсякоха главата, а се оказа, че бил молла, известен с благочестието и добродетелите си, паството от джамията му възнегодува и виж сега какво става в Бухара все заради тебе!

— О, нещастен аз! — възкликнал мъдрецът, ужасен и отчаян.

Той почнал тъжно да възклицава, да стене и да се вайка, от което Настрадин Ходжа заключил, че е постигнал пълен успех в намерението си.

Воят през това време се преместил към портите на двореца, където един след друг се скривали пребитите и премазани заптии, изпогубили оръжието си. Пазарът шумял, вълнувал се, но вече по-тихо от преди.

— В Багдад! — възклицавал със стон мъдрецът. — Обратно в Багдад!

— Но тебе ще те заловят на градските порти — възразил Настрадин Ходжа.

— О, нещастие! О, страшна беда! Аллах вижда, че съм невинен; никога и никому не съм давал такава дръзка, такава нечестива клетва! Враговете са ме наклеветили пред емира! Помогни ми, добри мюсюлманино!

Настрадин Ходжа това и чакал, защото не искал пръв да, предлага на мъдреца своята помощ, за да не събуди у него подозрения.

— Да ти помогна ли? — рекъл той. — С какво мога да ти помогна, да не говорим пък че и аз, като предан и верен роб на моя господар, съм длъжен незабавно да те предам в ръцете на стражата.

Хълцайки и треперейки, мъдрецът устремил умолителен поглед към Настрадин Ходжа.

— Но ти казваш, че са те наклеветили лоши хора — побързал да го успокои Настрадин Ходжа. — Вярвам ти, защото си на такава преклонна възраст, когато няма какво да правиш в харема.

— Така е! — възкликнал старецът. — Но съществува ли за мене път към спасението?

— Съществува — отговорил Настрадин Ходжа, завел стареца в тъмната задна одая на чайханата и там му дал вързопа с женски дрехи. — Аз купих това днес за жена ми и ако искаш, мога да ти го дам срещу твоя халат и чалмата ти. Под женското покривало ще се скриеш от шпионите и стражарите.

Старецът с възторг и благодарност грабнал женските дрехи и ги навлякъл. Настрадин Ходжа надянал неговия бял халат, турил на главата си чалмата му с подвит край, препасал се с широкия му пояс, обсипан с изображения на звезди. Старецът предлагал да размени и камилата си срещу магарето, но Настрадин Ходжа не пожелал да се раздели с верния си приятел.

Накрая той помогнал на стареца да се качи на камилата:

— Да те пази аллах, о, мъдрецо! Само не забравяй, че с всички трябва да говориш с тънък глас като жена.

Старецът подкарал камилата в едър тръс.

Очите на Настрадин Ходжа сияели: Пътят към двореца бил отворен!…