Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (2)

ВТОРА ГЛАВА

Като се присъединил към един голям търговски керван, Настрадин Ходжа пресякъл бухарската граница и на осмия ден от пътуването си видял далече в прашната мъгла познатите минарета на великия славен град.

Дрезгаво заподвиквали измъчените от жажда и пек керванджии, камилите ускорили крачките си: слънцето вече захождало и трябвало да се бърза, за да влязат в Бухара, преди да се затворят градските порта. Настрадин яздел на опашката на кервана, обвита в гъст, тежък облак прах; това бил родният, свещен за него прах; струвало му се, че мирише по-хубаво от праха на другите далечни земи. Кихал, кашлял и говорел на магарето си:

— Ето ни най-сетне у дома. Кълна се в аллаха, тук ни очаква сполука и щастие.

Керванът приближил до градската стена тъкмо в минутата, когато стражата затваряла портите. „Почакайте, в името на аллаха!“ — извикал керванбашията и показал отдалече една жълтица. Но портите вече се затворили, паднали със звън резетата и часовите застанали на кулите до топовете. Полъхнал прохладен вятър, в мъгливото небе угаснал розовият светлик и ясно се откроил тънкият сърп на младата месечина, а в здрачната тишина от безбройните минарета се понесли, високите, провлечени и печални гласове на муезините, които призовавали мюсюлманите на вечерна молитва.

Търговците и керванджиите коленичили, а Настрадин Ходжа с магарето си тихичко се отбил настрана.

— Тия търговци има за какво да благодарят на аллаха; те днес обядваха и сега се канят да вечерят. А ние с тебе, вярно мое магаре, не сме обядвали и няма да вечеряме; ако аллах желае да получи нашата благодарност, нека прати на мене паница пилаф, а на тебе сноп детелина!

Завързал магарето на едно крайпътно дърво, а той легнал направо върху земята, като сложил под главата си един камък. Пред очите му в тъмнопрозрачното небе заискрили сияещи плетеници от звезди и всяко съзвездие му било познато: тъй често през тези години той бил виждал над себе си откритото небе! И винаги си мислел, че тия часове на безмълвно мъдро съзерцание го правят по-богат от най-богатите и макар богатият да яде от златни блюда, той пък винаги трябва да нощува под стряха и не може в полунощ, когато всичко утихне, да почувствува летежа на земята през синята прохладна звездна мъгла…

През това време в кервансараите и чайханите, долепени отвън до зъбчатата градска стена, пламнали огньове под големите казани и жаловито заблели овни, поведени да ги колят. Но опитният Настрадин Ходжа предвидливо се настанил да нощува откъм страната, дето духал вятърът, за да не го съблазнява и безпокои миризмата на яденето. Понеже знаел бухарските обичаи, той решил да спести последните си пари, за да заплати сутринта таксата за градската порта.

Дълго се въртял, но сънят не идел и причина за безсънието съвсем не бил гладът. Горчиви мисли терзаели Настрадин Ходжа, дори звездното небе днес не можело да го утеши.

Той обичал родината си, за този хитър веселяк с черна брадица на бакърено загорялото лице и лукави искри в ясните очи на света нямало по-голяма обич. Колкото по-далеч от Бухара се скитал със закърпения си халат, омазнената тюбетейка и скъсаните обуща, толкова по-силно обичал Бухара и тъгувал по нея. В изгнанието си никога не забравял тесните сокаци, където при минаване талигата окъртвала от двете страни глинените дувари; не забравял високите минарета с пъстри кахлени шапки, по които сутрин и вечер горял огненият отблясък на зарята, древните свещени карагачи с чернеещи в клоните огромни щъркови гнезда; спомнял си димните чайхани над аръците в сянката на джомолещите тополи, пушека на механите, пъстрата навалица на чаршиите; спомнял си планините и реките на родината си, нейните селища, нивя, пасбища и пустини и случело ли се в Багдад или Дамаск да срещне съотечественик, щом го познаел по шарките на тюбетейката или по особената кройка на халата, сърцето на Настрадин Ходжа замирало и дъхът му секвал.

Когато се върнал, той видял родината си още по-злочеста, отколкото през дните, когато я напуснал. Старият емир отдавна бил погребан. Новият за осем години успял напълно да разори Бухара. Настрадин видял разрушените мостове по пътищата, оскъдните посеви от ечемик и пшеница, сухите вади, чиито дъна се били напукали от жегата. Нивите подивявали, обрасвали в бурен и бодил, градините погивали от жажда, селяните нямали ни хляб, ни добитък, върволици от просяци седели край пътищата и просели милостиня от същите като тях просяци. Новият емир бил разположил във всички селища отреди от стражари и бил заповядал на жителите да ги хранят безплатно, бил започнал строителството на множество нови джамии, а на жителите било заповядано да ги доизградят — той, новият емир, бил много набожен и най-редовно два пъти в годината отивал да се поклони на праха на пресветия и несравним шейх Богаеддин, чиято гробница се издигала близо до Бухара. Освен предишните четири данъка, той въвел още три, установил нова такса за преминаване през всеки мост, повишил търговските и съдебните такси, насякъл фалшиви пари… Занаятите западали, замирала търговията: невесело посрещала Настрадин Ходжа любимата му родина.

…Рано сутринта от всички минарета отново запели муезините; портите се отворили и керванът, съпроводен от глухия звън на хлопатарите, бавно влязъл в града.

Зад портите керванът спрял: стражата преградила пътя му. Те били много — обути и боси, облечени и полуголи, неуспели още да забогатеят на емирска служба. Блъскали се, викали, препирали се — предварително си разпределяли печалбата. Най-сетне от чайханата излязъл бирникът — тлъст и сънлив, в копринен халат с омазнени ръкави, с чехли на бос крак, със следи от невъздържание и пороци по подпухналото лице. Като обгърнал с алчен поглед търговците, той рекъл:

— Приветствувам ви, търговци, желая ви сполука в търговските дела. И знайте, че има заповед на емира да бъде бит с пръчки до смърт всеки, който скрие и най-малка част от стоката.

Обзети от смут и страх, търговците мълчаливо поглаждали боядисаните си бради. Бирникът се обърнал към стражарите, които от нетърпение отдавна вече подскачали на едно място, и помръднал дебелите си пръсти. Това бил неговият знак. Стражарите с вик и вой се спуснали към камилите. В блъсканицата те припряно прерязвали със сабите си изплетените от косми въжета, звучно порели денковете, изхвърляли на пътя сърмата, коприната, кадифето, сандъците с чер пипер, чай и амбра, делвите със скъпоценно розово масло и тибетски церове.

Търговците онемели от ужас. След две минути прегледът свършил. Стражарите се строили зад началника си. Халатите им стърчали и се издували. Започнало събирането на таксите за стоката и влизането в града. Настрадин Ходжа нямал стока и трябвало да плати само за влизането.

— Откъде идеш и защо? — попитал бирникът. Писарят топнал в мастилницата гъшето перо и се приготвил да запише отговора на Настрадин Ходжа.

— Ида от Испахан, о, пресветли господарю. Тук, в Бухара, живеят роднините ми.

— Така — рекъл бирникът. — Дошъл си на гости на роднините си. Значи трябва да платиш такса за гостуване.

— Но аз съм дошъл при роднините си не на гости — възразил Настрадин Ходжа. — Дошъл съм по важна работа.

— По работа значи! — извикал, бирникът и очите му блеснали. — Значи идеш по работа и едновременно на гости! Плати тогава такса за гостуване, такса за работа и дай лепта за украсата на джамиите за слава на аллаха, който те е опазил от разбойници по пътя.

„По-добре да ме беше опазил сега, от разбойници все някак и сам щях да се овардя“ — помислил си Настрадин Ходжа, но премълчал — успял да пресметне, че в този разговор всяка дума му струва повече от десет танга. Развързал пояса си и под хищните втренчени погледи на стражарите взел да отброява таксата за влизане в града, таксата за гостуване, таксата за работа и лептата за украса на джамиите. Бирникът страховито изгледал стражарите, те се извърнали. Писарят, забил нос в книгата, бързо заскрибуцал с перото.

Настрадин Ходжа се разплатил, понечил да си тръгне, но бирникът забелязал, че в пояса му останали още няколко монети.

— Почакай — спрял той Настрадин Ходжа. — А кой ще плати такса за магарето ти? Щом ти отиваш на гости у роднини, значи и магарето ти ще гостува у роднини.

— Прав си, о, мъдри началнико — смирено отговорил Настрадин Ходжа, като отново развързал пояса си. — Магарето ми наистина има в Бухара много роднини, инак нашият емир с тия наредби отдавна да се е сгромолясал от трона си, а ти, о, почтени, отдавна да си набучен на кол за алчността си!

Преди бирникът да се опомни, Настрадин Ходжа се метнал на магарето си и като препуснал с все сила, изчезнал в близката уличка. „По-скоро, по-скоро! — нареждал той. — Ускори крачките си, мое вярно магаре, инак твоят стопанин ще заплати още една такса — собствената си глава!“

Магарето на Настрадин Ходжа било много умно; разбирало всичко: чувало с дългите си уши шума и бъркотията при градската порта, виковете на стражарите и без да избира пътя, препускало така, че Настрадин Ходжа, обхванал с две ръце врата му и повдигнал високо крака, едва се крепял на седлото. След него с пресипнал лай се носела цяла сюрия кучета; минувачите се притискали о дуварите и гледали подире му, като клатели глави.

През това време при градските порти стражарите претърсвали цялата тълпа, за да намерят дръзкия волнодумец. Търговците усмихнати си шепнели:

— Ето отговор, който би направил чест дори на самия Настрадин Ходжа!

По пладне целият град знаел този отговор; търговците на пазара го разправяли шепнешком на купувачите, а те го предавали по-нататък и всички казвали: „Ето думи, достойни за самия Настрадин Ходжа!“

И никой не знаел, че тези думи са на Настрадин Ходжа, че самият той, знаменитият и несравним Настрадин Ходжа, скита сега из града гладен, без грош в джоба и търси роднини или стари приятели, които биха го нахранили и подслонили на първо време.