Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (62)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

В това време Настрадин Ходжа тъкмо минавал с магарето си през чоракските градини и влизал в селото. Той не влязъл по големия път, а по някакъв страничен сокак — така го насочила една тясна пътечка през градините, по която той свърнал, за да се скрие от големия пек. Мигар можел да помисли, че неволно избира единствения път, по който трябвало да влезе в Чорак, за да възпре навреме един страшен замисъл, както й да направи една неочаквана среща, важна за всичко следващо по-нататък.

Като минавал покрай един порутен дувар, той зърнал през събореното малка запустяла градинка. Вътре, до стар дънер, видял коленичил левент момък, гол до кръста, който се молел на глас. А отзад, пъхнат в цепнатината на дънера, с острото нагоре стърчал дълъг овчарски нож. Слънчевите лъчи се отразявали в широкото острие и се пръскали на ослепителни искри.

— О, всемогъщи и всемилостиви аллах, дай ми, на мене, нищожния, опрощение за тази самоволна смърт! — изреждал момъкът. — Нека бъда прах върху твоята плащеница в рая. На земята ли да остана? Твърде голяма е моята мъка и необятно — моето страдание. О, мой небесни отче, не ме наказвай много строго; никога не съм бил гален и глезен, а сега ми отнемат единствената и последната радост.

Като съобразил каква е работата, Настрадин Ходжа спрял магарето, слязъл, минал тихичко зад гърба на момъка, извадил от цепката заклещения нож, хвърлил го на тревата, седнал на дънера и зачакал.

Момъкът довършил молитвата, изправил се, стиснал очи, поел си дълбоко въздух, сякаш щял да се гмурка във вода, обърнал се, замахнал с ръце и се хвърлил върху дънера.

Бил пресметнал правилно: разгеле, че бил Настрадин Ходжа, инак смъртоносното острие щяло да го промуши точно в сърцето.

Но улучил с главата си Настрадин Ходжа право в корема — и замрял, сметнал, че е издъхнал; ръцете му увиснали, пръстите му опрели земята. Минала една минута, втора…

— Дълго ли смяташ да лежиш така? — заинтересувал се Настрадин Ходжа.

Човешката реч изумила момъка: той се бил приготвил от днес да чува само ангелски гласове. Сепнал се, погледнал: изумил се още повече, като видял над себе си лице, което хич не приличало на ангелско — мургаво, прашно, с черна брада и весели ясни очи.

— Къде съм и кой си ти? — със слаб глас попитал момъкът.

— Къде ли? На оня свят, разбира се, накъдето беше тръгнал. Пък аз съм баш джелатинът, комуто предават всички таквиз като тебе безумни младоци, за да ги оправям.

Момъкът разбрал всичко: вместо благодарност, Настрадин Ходжа чул горчиви упреци:

— Защо, защо ме спаси от смъртта! За мен няма място на земята, няма нито една дори най-малка трошица щастие — само теглила, само страдания, само загуби!

— Че откъде знаеш какво ти е приготвила за в бъдеще земята? — спрял го Настрадин Ходжа. — Аз гоня четирийсет и петата година и пак нищо не знам. А на твоята възраст да нападаш живота — това е чисто кощунство! Какво има, кажи какво се е случило, може пък аз да ти помогна?

— На мене никой не може да ми помогне.

— Не е истина; на човека, дорде е жив, винаги може да му се помогне. Довери ми се, кажи.

— Да не си Харун ал Рашид, да не ми подариш четири хиляди танга, без които не мога да спася своето щастие?

— На комар ли загуби?

— Недей да чоплиш раната ми с тия подигравки, чужденецо!

— Аз да ти се подигравам? О, не, случвало ми се е да се подиграя над собствената си мъка, но над чуждата — никога! Аз просто недоумявам: за какво са ти четири хиляди тайга?

— Аз обичам едно момиче…

— Разбрах, всичко разбрах! Тя е от богато семейство, нейният жесток баща ти иска откуп.

— Баща й нищо не ми иска и от сърце желае общото ни щастие. Но в тая работа се намеси Агабег, стопанинът на езерото.

— Агабег ли се намеси? — възкликнал Настрадин Ходжа с гръмовен глас, който накарал момъка да потръпне. — Намеси се Агабег ли казваш? Благодари се на аллаха, момко, за тая наша среща, тя е спасителна за тебе. Разправяй!

Той бил обзет от боен порив, от жажда за битка; без да е видял Агабег, целият пламвал от радост само като чуел неговото име! И с възторг усетил своите четирийсет й пет години само като думи, а сребърните нишки в брадата и по слепоочията — като призрак.

Когато изслушал разказа на Саид за събитията, за които ние вече знаем, Настрадин Ходжа нетърпеливо попитал:

— Колко дена има до поливането?

— Десет дена.

— Има време. Успокой се, твоята ненагледна изгора няма да иде при Агабег. Щом той се е намесил в тая работа, ще се намеся и аз!

Саид все повече се чудел на странния чужденец и в същото време не можел да не му вярва.

— Прощавай, че ти дотягам с моите съмнения, но нали след това поливане идат все нови и нови. Агабег пак ще поиска я моята невеста, я четири хиляди, а може и повече.

— Да не мислиш, че идвам при вас, за да давам на Агабег за всяко поливане четири хиляди и кусур! Няма го майстора — дошъл съм с по-други цели, съвсем други, точно обратни. Но за това има време, а сега дай да се разберем. Първото условие е: няма да казваш никому за нашата среща и какво сме си приказвали. Впрочем на своята несравнима и ослепителна Саадат или Фатима — не знам как й е името.

— Зулфия — прошепнал момъкът.

— На своята прекрасна Зулфия ти сигурно ще кажеш: предупреди я, че това не е шега работа, нека си стиска езичето зад зъбите — розово и бая длъжко, както предварително съм сигурен. Второто условие…

Но в тоя момент видял през дупката на дувара едноокия си спътник да му прави тайни знаци зад гърба на Саид.

— Второто условие ще ти кажа след малко, а сега стой така и не се обръщай.

Момъкът изпълнил заповедта точно: не се обърнал нито веднъж, макар че любопитството нетърпимо го глождело. „За какво и с кого ли се сговаря тоя тайнствен чужденец?“ — мислел той, обзет от вътрешен трепет, който се състоял от надежда и съмнения, от страх и радост, но колкото и да се вслушвал в неясно шушукащите зад гърба му гласове, не можал да разбере нищо.

 

 

А Настрадин Ходжа и едноокият се стоварили за парите, които потрябвали толкова неочаквано. — Четири хиляди! — възкликнал крадецът. — Че в тоя джендем няма къде да намериш и четирийсет танга, ако щеш го ошушкай от горе до долу!

— Ще се наложи да идеш до Коканд.

— Яка ми душица!

— Ще намериш в Коканд нужните четири хиляди и ще се върнеш. Имаш шест дена път — три натам и три насам, и три дена в Коканд — значи на деветия ден, броено от днес, прави-струвай да си тук.

— И днеска ли се брои? Значи трябва да тръгвам обратно веднага, без да си почина и един час!

— Да, веднага, още сега.

— О, пророк Мохамеде! Освен това: нали ако намеря парите, както си знам, пак ще вляза в, грях и ще се отклоня от пътя на добродетелта и благочестието!

— Направи така, че парите, които ще намериш, да бъдат праведни.

— Праведни пари? Четири хиляди!… О, Кааба, о, Мека, о, прибежище на вярата! Че аз дори не знам как изглеждат праведните пари — да взема да прося пред някоя джамия ли, какво?…

— Аз казах, а ти чу. В Коканд те очаква подвиг в прослава на милосърдния Турахон. На добър час!

— Добра почивка — унило отвърнал едноокият, който вече предвкусвал хладнината на чайханата и спокойните беседи с Настрадин Ходжа за добродетелта; обърнал се и закрачил обратно по пътя.

Той бил много ядосан и сърдит, но мисълта да не се върне в Чорак и да излъже Настрадин Ходжа дори не му минала през главата; безкрайно грешен в дребното, той заслужавал доверие в големите неща — не като някои непорочни, които се пишат приятели на хората, а после от долен страх ги предават на първия, който се сети да им кресне по-строго. Настрадин Ходжа се върнал при Саид.

— Чуй второто ми условие: никога няма да ме питаш кой съм и за какво съм дошъл при вас, какво съм правил по-рано и какво мисля да правя занапред.

Момъкът си прехапал езика: този странен чужденец познал точно въпросите, които вече били готови да литнат от устата му с комаровите крилца на любопитството.

— Сега аз отивам в чайханата — завършил Настрадин Ходжа. — Довечера ще поприказваме на спокойствие. Скрий тоя нож някъде по-далечко, изхвърли отчаянието от сърцето си и запомни: на твоите години хората нищо не губят, а само намират, докато ходят по земята.

Те се разделили. Момъкът изпратил своя спасител с продължителен и премрежен поглед, след това приседнал на дънера и се замислил. Лъчите на ниското слънце отстрани осветявали лицето му с високо чисто чело, прав нос, твърди очертания на устните и брадичката; той тихо се усмихвал на мислите си: отчаянието напуснало душата му, той принадлежал на живота, върху пламенното му сърце се отпечатал — и сега вече завинаги — благородният образ на Настрадин Ходжа.

През нощта в малката чайхана, пред гаснещото огнище, те продължили разговора, си. Сафар, вторият баща на Саид (по-справедливо ще е Да го считаме за първи, защото той му станал баща от добро сърце, а не по сляп природен закон), мирно хъркал под одеялото, почивал си след трудовия ден; в чайханата нямало никого друг — говорели свободно. Дълбоко в огнището още дишала жива златиста жарава, преливала цялата в летящи искрици, а въглените по краищата вече били хванали пепел и изстивайки, тихо попуквали. Късната луна току-що била изгряла, след нея полъхнал вятър, от него по стройната топола от ниското чак до върха се издигала потрепваща мътносребриста струя. На далечния хълм горял самотен овчарски огън и трептял като голяма червена искра, като паднала звезда, която догаря на земята.

— Който загуби мъжество — губи живота си. Човек трябва да вярва в късмета си, момко. Покойният Настрадин Ходжа често казваше…

— Мигар той е умрял?

— За жалост — умрял. Багдадският халиф ли му одрал кожата, бухарският емир ли го удавил — така чух в Коканд.

— Може пък да не е вярно?

— Знам ли! Може и да не е… Та в ония години, когато се срещах с него, той обичаше да повтаря: „След мразовитата зима винаги идва слънчева Пролет: само този закон трябва да се помни в живота, а обратният — по-добре да се забрави.“ Но, изглежда, аз си приказвам за тоя, що духа — Настрадин Ходжа проницателно изгледал Саид. — Ти се въртиш, сякаш някой те боде с шило отдолу! Късна нощ е, за къде си се разбързал?

Отговорът бил толкова тих, че Настрадин Ходжа можал да разбере по устните само една дума — Зулфия.

— Прости ми, благородни момко! — възкликнал той. — Аз наистина съм остарял и изкуфял, та ти дотягам с глупашката си мъдрост. Зулфия — ето ти най-висшата мъдрост! Тичай по-скоро! Повярвай ми: всички учени книги на света не струват и една-едничка дума от ония, които ще чуеш нощес в лунната градина!

Всяка възраст си има своята мъдрост, за четирийсет и пет годишния тя се заключава и в това да не си ляга с празен стомах. Като изпратил Саид, Настрадин Ходжа хапнал набързо от сухото сиренце и от коравата питка, които носел за из път, и взел да се приготвя за лягане. Когато вече заспивал, той пак се сетил за двамата влюбени и от все сърце им пожелал щастлива среща в градината.

 

 

— Да бягаме, Саид! Татко каза, че ще ме даде на Агабег!

— Успокой се, няма да те даде, моя гълъбице!

— Ще ти пристана, да бягаме! Някъде в планината, при циганите или при киргизите. Приготвила съм една бохча за из път — питки, сирене и сушен пъпеш.

— Чакай малко, може и да не се наложи да бягаме.

— О, Саид, и тебе ли те склониха като татко?

— Не плачи, не мисля да те давам никому; слушай — ние си имаме приятел и защитник.

— Приятел и защитник ли? Ние?… Кой?

— Не мога да ти кажа кой е, пък, да си призная, и аз не знам името му. Знам само, че той ще ни спаси.

— Кога го срещна?

— Днес.

— И вече успя да му повярваш?

— О, Зулфия, да беше видяла погледа му, да беше чула гласа му, и ти щеше да повярваш! Той излъчва могъща сила, която укрепва сърцето.

Звънели нощните гущери, звънели сребърните пендари на шията на Зулфия, звъняло и още нещо — цялата нощ била пълна с неясни звуци. На Зулфия не й се искало да съмва: да можело земята да остане завинаги в тази дъхава и синкава мъгла на сладка изнемога. Но на изток светлината започнала вече плахо да се пробужда, в тъмнината планините смътно очертали върховете си — наближавал денят.