Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (59)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Гробницата пазел все същият старец, със същия невероятен халат, ушит сякаш от парцалчета и панделки, донесени от почитателите на светеца, Той от пръв поглед познал дошлите.

— Как стигнахте дотук — няма ли пусии по пътищата? Разправят, в града се ширел някакъв смут, свързан с името на Турахон.

— Комуто трябва — той ще дойде. Какви пусии могат да го спрат? — посочил Настрадин Ходжа свой спътник, проснат пред входа на гробницата.

Старецът се приближил и като се тресял от ситен вътрешен смях, прошепнал:

— Помниш ли какво ти казах, че тоя път фиданката непременно ще се хване, нали излязох прав?

Старецът сякаш се бил подмладил; гърбав, черен, стар, той светел с някаква вътрешна светлина през очите си — те били толкова прозрачни, сякаш никога не би могъл да скрие зад тях нито една черна мисъл.

— Стара лисицо! — рекъл Настрадин Ходжа. — Знам всичките ти хитрини и измами! Къде си намерил този прекрасен храст и как си се изхитрил да го пренесеш дотук, без да го повредиш?

— Бая зор видях. Но какво можех да направя със старото си сърце — щеше да се пукне от жал, ако този човек пак намереше фиданката си изсъхнала. Та реших да направя малко чудо.

— Ти си направил не малко, ами много голямо чудо, защото само на такива чудеса се крепи светът — отвърнал Настрадин Ходжа, Едноокият станал, влязъл в гробницата.

— Нека се помолят двамината — рекъл старецът. — Двамината ли? Не там има ли някой?

— Някаква жена, вдовица, според мен луда. Разправя, че дядо Турахон подарил на децата й три хиляди танга, отделно дребни неща, та дошла да му възнесе благодарствена молитва. Сънувала е сигур…

— Не кощунствувай, старче! Аз току-що идвам от града и мога тържествено да се закълна, че в нейните приказки няма нито дума лъжа. Научи се най-после да вярваш в чудеса — който ежедневно ги виждаш и дори сам ги правиш!

— Щом е така, вярвам! — измърморил старецът, но смутен от погледа на Настрадин Ходжа. — Може пък Турахон наистина да се разхожда нощем, когато аз спя? Може да е надзъртал и в моята колиба?

— Той е надзърнал по-дълбоко — в твоето сърце, и е оставил там завинаги благодатна следа.

Старецът се замислил и дълго мълчал, вгледан със замъглени очи някъде над гробницата, в меко изстиващата синевина над кубето, където копринено шумолели с криле и сновели насам-натам трудолюбиви гургулици, изпълнени е грижи за своите малки.

— Вдовицата от благодарност даде на Турахон обет: да вземе в къщата си четвърти син, някое сираче.

— Още едно чудо! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Сега виждаш с очите си как едно добро, направено в света, поражда друго, второто поражда трето и така нататък — без край. Голяма е силата на добрите дела и само на доброто е съдено да победи на земята!

— Точно така! — прошепнал старецът разчувствуван. — След нашата среща аз много мислих над твоите думи и признах безспорната им правота, Но не бързай да ме кориш за предишните ми заблуди — разбери, те са били родени от велика болка. Аллах ми е дал жалостиво сърце: като гледам чуждите страдания, аз самият страдам повече от всички. Й нийде не мога да се скрия от сълзите на нещастните и стоновете на обидените. На времето можах да се скрия за няколко години от безпощадното зло в живота в едно далечно село, където бях пазач на едно планинско езеро, чиито води поливаха околните нивя. Благословени години! Старото ми измъчено сърце може да си отдъхне. Но скоро злото ме стигна там: то се яви в образа на новия владетел на езерото, Агабег. Това чудовище, събрало в себе си свирепостта на дракона и безсърдечието на паяка, сякаш не бе родено от утробата на жена, а бе възникнало от мерзките глъбини на злото, като плесен, която излиза от дървесната влага…

— Чакай, старче, чакай! — сърцето на Настрадин Ходжа подскочило до гърлото и спряло дъха му. — Агабег ли рече? Владетел на планинско езеро? Оня същия, дето обложил жителите на селото с нечувани данъци за водата?

В тая минута той бил също като ловджия, който дълго време е търсил из клисурите пъстрия безшумен барс и когато вече се е отчаял да го намери, изведнъж на мокрия пясък до пенливия поток вижда следа — съвсем прясна диря, още не успяла да се заличи.

— Той, същият — съкрушено въздъхнал старецът. — Чул ли си вече за него?…

— Ами да знаеш от кого и как е получил, това езеро?

— Разправят, че го спечелил на зарове, Настрадин Ходжа намерил Агабег!

Ако продължим и нашето сравнение, ще кажем: ловецът видял барса. Той за миг мярнал безшумно плъзналата се в треволяка жълта сянка; и в преливащите на вятъра отблясъци на листата, в танца на слънчевите петна можал да види и други петна, които веднага изчезнали.

Настрадин Ходжа хванал стареца за ръка и го турил да седне до димящия огън.

— Седни, отче. Сядай и разказвай. Много неща трябва да науча от тебе, твърде много. Къде, в кои планини е това езеро? Как изглежда Агабег? На колко години е? Не се учудвай на моето вълнение, повярвай ми, зад него не се крие нищо любопитно. Откъде се взе тоя Агабег? Къде е живял и какво е правил преди това?

— Въпросите ти летят като пчели около кошер, мога ли да проследя всичките? — промълвил старецът. — Поспри коня на своето нетърпение, задавай въпросите по един, та да мога да отговарям, без да бързам, подробно и обмислено, както подобава на хората на моята възраст.

Едно време имало поверие, че когато зад гърба на някой човек се говорят лоши неща, го засърбява носа и той непрекъснато киха, колкото и далеко да се води разговорът. Агабег сигурно ще е кихнал най-малко петдесет пъти едно след друго, ако ще да е затворил плътно всички прозорци и врати на къщата си, уплашен от студения планински въздух.

Но презреният Агабег бъркал: вятърът, който бил опасен за него, вятърът на възмездието и разплатата не духал откъм планинските върхове. Духал откъм долината!

— Днес е щастлив ден! — радвал се Настрадин Ходжа, като свършил с въпросите. — Всички получиха подаръци от дядо Турахон: вдовицата, моят едноок Спътник и аз. Само ти остана без подарък, старче. Но така няма да я бъде — дръж!

Той смъкнал от раменете си върху коленете на стареца новия си халат, дето му го дали на излизане от тъмницата.

Старецът му благодарил и отказал. Настрадин Ходжа го накарал да вземе подаръка.

— Къде ще дяна сега излишния халат? — недоумявал старецът, като се пременил и гледал раирано-кърпената вехтория, която, свалена от раменете му, вече по нищо не приличала на човешка дреха. — Ще стане комай за постелка… Може и възглавка да стане…

— Направи го на дим — посъветвал го Настрадин Ходжа.

— На дим ли? — не го разбрал старецът.

— Ами да! Гледай как се прави.

Настрадин Ходжа взел от ръцете му вехторията и я хвърлил в огъня. Помагал и вятърът заизлизал черен пушек.

— Туйто! — рекъл Настрадин Ходжа, закашлял се и приседнал на земята. — Гледай какво великолепие, какъв цвят, каква лютивина; рядко се случва човек да види такъв пушек, още повече да го мирише!

Старецът охкал, пъшкал, съжалявал, но не могъл да направи нищо: вехторията изгоряла. Вятърът донесъл отдалеко детски гласове:

Тая песничка без име

е за дядото любим.

За подаръците свидни

от сърце благодарим!

 

Чул във утрото щастливо

на девицата гласа,

дядо Турахон заспива

и усмихва се насън.

…А първата звезда Настрадин Ходжа и едноокият крадец посрещнали далеч от Коканд. Пътят им бил на запад, към планините, които като смътна грамада се извисявали отпред и рязко отделяли с начупената линия на хребетите си земята от небето. Над света сякаш се бил разлял тих светлоносен океан, розово-синкав, леките облаци в него били като вълшебни острови, с плитчини, заливи и размити ивици; и самотната зелено-леденикава звезда, още съвсем млада, прозрачна, изглеждала като светлик на далечен кораб, плаващ сред бледа мъгла.

Стъмнявало се бързо: светлосиньото море със своите вълшебни острови изчезнало; изсипали се безчет звезди и първата, най-ранната, се загубила в тях. А след това на небосвода лумнал пожар: показал се месецът: огромен, червен, почнал вече да намалява, той изплувал зад планините и мъгливата му червеникава светлина пак очертала начупената линия на хребета.

Повяла свежест, настъпила нощта. Настрадин Ходжа, останал без халат, взел да се свива и все по-често да се надига на самара, да поглежда — няма ли да блесне напред по пътя светлината на уютна селска чайхана.

Така започнал новият поход, на тримата: магарето, едноокия крадец и Настрадин Ходжа. Но ако ги бяхме срещнали тая нощ на каменливия, мътно проблясващ път, щеше да ни се стори, че на далечен път заедно с тях незримо върви друг, четвърти — дядо Турахон.