Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (72)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

В Арабия има реки, на които само средното течение, е открито за човешките очи, а началото и краят са скрити в подземните дълбини. Животът на Настрадин Ходжа може да се сравни с такава река: всичко което знаехме за него, се отнасяше за средната му възраст, между двадесет и петдесет години; детските му години, както и старостта бяха скрити.

Осем гробници в различни краища на света носят неговото славно име; коя от тях е единствената? А може би изобщо я няма между тези осем; достойна гробница може да му е станало морето или някой мъглив планински пролом, а надгробно опяване да му е бил дивият рев на морския ураган или необятният, забавено-тежък тътен на снежна лавина…

Що се отнася до изворите на неговото битие — знае се, че е роден и раснал в Бухара, но какво е било детството му, какви могъщи ковачи са закалявали сърцето му, какви майстори са извайвали ума му, кой от мъдреците е открил природата на неговия неукротим дух — всичко това досега беше неизвестно.

Но казано е в книгите: „Скритото днес ще се разкрие утре.“ Като скитахме по местата, където Настрадин Ходжа е оставил следа, ние се убедихме в истинността на тия думи. Сред събраните от нас предания за него има няколко зрънца от самия извор на дните му. То не е достатъчно за една отделна книга, книга за неговото детство, но е напълно достатъчно и дори е много, за да не можем да го премълчим. Нека разказът за детските му години да намери място тук и да открие третата част на нашата книга.

Някои могат да ни упрекнат, че сме свърнали от правия път на нашето повествование — ще им отговорим с думите на поета: „Не е голям разумът на онзи човек, който умее да върви все направо и не събира златото, ако то е малко встрани.“ Други ще кажат, че неумело сме вплели тоя разказ в книгата, че би следвало да му намерим друго, по-подходящо място — няма да спорим, ще се опрем на пословицата: „Тангът не става динар, ако го преместим от левия джоб в десния.“

Сега да преминем към разказа за неговото детство.

Още в самото начало трябва да опровергаем разпространеното мнение, че уж Настрадин Ходжа се родил в семейството на бедния бухарски сарач Шир Мамед. Тук има две грешки: първо, Шир Мамед не е бил сарач, а грънчар; второ, Настрадин Ходжа не се е родил в неговата къща, а само е израснал в нея. Там е работата, че Шир Мамед, когото досега смятаха за истинския баща на Настрадин Ходжа, му е бил само побащим.

Това обстоятелство ние ще поставим в основата на нашия разказ.

Грънчарят Шир Мамед бил голям майстор, особено на големите, колкото човешки бой делви, дето им викат „кюпове“ и в които се държи вода. Честта и достойнството на майстора е в това, неговите кюпове да пазят водата винаги студена и прясна — колкото по-горещ е денят, толкова по-студена да е водата. Шир Мамед постигнал майсторлъка да смесва нужните количества глина, пясък, стрит камък и пепел от саксаулово дърво, постигнал майсторлъка на изпичането и след това на бавното изстиване: неговите кюпове излизали от пещта звънливи, шуплести и през горещите дни здравата се потели, сякаш се обвивали в сребристосива водна коприна. Делвите носели на Шир Мамед добри пари, той не живеел бедно дори на стари години се сдобил с що-годе стопанство: къща, бахча, лозе, два сандъка покъщнина. И все пак той се смятал за нещастен и жестоко белязан от съдбата: нямал си деца.

Молитви, всяка година дарове за джамията, знахари, баячки — всичко опитал Шир Мамед. Напразно — жена му все не зачевала. Така двамата стигнали до старост. В къщата им винаги царял безупречен ред и благочестива тишина: съдините на полиците и в долапите не се сменявали с години, защото не се чупела нито една паница, копринените юргани изглеждали като купени вчера. Но такъв ред е по сърце само на закоравял себелюбец, а Шир Мамед не бил от тях; как би се зарадвал само да можело всички тия съдове един ден да се изпотрошат, до последната купичка, от случайно, хвърлена топка, а копринените юргани да бъдат прогорени от въглен, изваден от огнището, за да бъдат изследвани всестранно свойствата му!

В началото те с жена си говорели за деца и скърбели заедно; на стари години, когато надеждата ги напуснала, престанали да споменават за това, защото се чувствували виновни един пред друг и всеки тъгувал сам, мълчаливо.

Един път, било в края на април, когато всичкият цвят на прасковите, кайсиите и ябълките в малката градина вече бил окапал и само ниската възлеста дюля още държала по клоните грубичката си розова красота, по икиндия, като се събудил от следобедния сън, Шир Мамед неочаквано нарушил мълчаливата уговорка: да не отварят дума за деца.

— Знаеш ли какво сънувах? — казал той. — Че ми се е родил син — едно здраво, врекливо момче!

Старицата цялата се сгърчила, навела се, погледнала го умолително, сякаш искала да му отговори: „Прости ми!“ Той въздъхнал и се обърнал: може би той трябвало да моли за прошка.

Цялата вечер минала в замислено мълчание.

Старицата взела да готви нещо за вечеря, а Шир Мамед излязъл да види шестте нови делви, наредени покрай оградата й приготвени за продан на другия ден. Тия делви били по-големи, отколкото обикновено. „Май няма да се съберат по три в кола, а само по две“ — пресмятал Шир Мамед в ума си и правел хесап колко ще му излезе превозът до чаршията.

След това вечеряли и си легнали.

През нощта Шир Мамед се събудил; гледа, бабичката застанала на колене пред отворения прозорец. Силен лунен поток я осветявал цялата, до последната бръчка на лицето. Молела се. Шир Мамед се вслушал в молитвата. Тя молела бога за дете — побъркана, на шейсет години!… Безумен бил и шепотът й, тя вече не била на себе си и се обръщала към бога с упреци. Цялата дългогодишна скръб, неутолената жажда за майчинство, самотата, мъката от излъганите надежди — в тоя шепот имало всичко! И все пак — имало и вяра, въпреки всичко, въпреки разума и очевидното! „Всемогъщи!…“ Тя заскубала своите побелели, безсилно увиснали коси; паднала по лице, непохватно изгърбила костеливия си кръст под бялата риза и глухо застенала — нямала повече думи, Горещ гърч сдавил гърдите на Шир Мамед; изпълнен с нетърпима жал и нежност към старицата, той замрял в постелята, захапал възглавницата, за да сдържи напиращите отвътре сълзи.

Старицата скоро си легнала до него. Шир Мамед не мърдал, тя също не помръдвала; и, двамата знаели, че другият е буден, но се щадели един друг, престрували се на заспали, престрували се взаимно, че вярват на тая проста хитрост. Нито една дума не си казали до съмване, но много неща били казани без думи, в мислите, и те си простили един на друг, разбирайки, че живеят един живот: той за старицата, тя — за него, и отдавна вече нямат никакъв отделен живот.

Тежка била тая нощ за Шир Мамед. Утрото той посрещнал с облекчение и с надежда зад далечните грижи да се скрие от скръбните мисли.

Било много рано, сутрешната светлина още не била изгубила синината си, едва се зазорявало — до тръгването за чаршията имало най-малко два часа: Шир Мамед пак започнал да оглежда и да почуква делвите. На леките удари с пръчицата те отговаряли с чист звън, без дрънчене и заглъхване, което означавало, че нямат пукнатини или някакъв друг кусур. Така огледал петте делви и стигнал до шестата, до последната.

И виж ти чудо! Шестата делва не отвърнала на удара със звън, ами с писък. Шир Мамед безкрайно се слисал, чукнал с пръчката още веднъж. И пак чул писък. Но сега било ясно, че пищи не делвата, а нещо друго, живо, отвътре.

Какво може да е влязло? Котенце? Кутре? Пиле? По какъв начин?… Но то било вътре. Пищяло.

Шир Мамед рекъл да погледне в делвата — тъмно като в рог. Рекъл да бръкне — дълбоко. Легнал отгоре, иначе не можел да стигне до дъното. Напипал нещо памучно, след това… Дръпнал се бързо, извадил ръката си и внимателно я огледал.

Следи от зъби? Оня, в гърнето, сгризал стареца за пръста. Той не само пищял, ами и хапел.

Вече станало ясно какво има в делвата, но Шир Мамед не можел да повярва. Изплашен и потресен, той донесъл длетото, дървения чук и взел да пробива делвата, за да го извади. Ръцете на стареца треперели, длетото се извъртало и се хлъзгало, ударите били несигурни. Оня в гърнето притихнал и не шавал. Но когато изчуканата от всички страни стена паднала и в гърнето свободно нахлули светлина и въздух, насреща им излетял пронизителен вик! Шир Мамед вдигнал живия парцален вързоп и го измъкнал — той ритал, извивал се в ръцете му и пищял, пищял, та се късал.

Разтревожена, уплашена, изскочила старицата.

— Какво е това? Отде го взе? Аллах милостиви, така ли се държи — дай го тука!

Тя измъкнала от ръцете на Шир Мамед парцаления вързоп и той като по вълшебен знак веднага млъкнал.

— Отде го взе? Що мълчиш? Отде?…

Пожълтелият Шир Мамед, изгубил от всичко това и ума и дума, мълчешката посочил делвата.

А през ниския плет вече надничал един комшия, разбуден от писъците. Втори комшия, който нощувал на покрива, с дрезгав от просъницата глас питал отгоре:

— Кво става там? Крадци ли? Пожар ли има?

Старицата хвърлила ревнив поглед наоколо, притиснала здраво намереното до изсъхналите си гърди и с бързи крачки се прибрала в къщи.

Натрупали се любопитни комшии; други двама надничали през плета от другата страна и също питали какво е станало.

— Абе, в кюпа го найдох — повтарял Шир Мамед. — В кюпа беше. Строших го…

Нищо повече не можел да добави, защото не го бивало да измисля. А събитието било толкова чудно, че искало незабавно тълкуване, предположения, догадки, с което дейно се захванали комшиите, изпълнили сутрешната тишина с възбудени гласове.

Не минала и една минута и други двама комшии дотърчали да видят, като изразявали своето нетърпение със силно тропане по портата. После още двама и още един…

Тясното дворче се напълнило с хора. Оглеждали делвата, земята, портата: дали няма някаква следа? Нищо!… Оня сякаш паднал нейде от небето и улучил точно делвата!

От къщи се чул гласът на старицата — викала Шир Мамед. За да се отърве от неуморимото любопитство на комшиите, той побързал да се прибере.

В къщи, върху сандъка, на копринен юрган, сред възглавници той го видял. И веднага, мигом го познал: това било момчето от съня.

— Виж — с разтапящ се глас рекла старицата, — виж, Шир Мамед: то има зъбки!

Шир Мамед се приближил до сандъка. Момченцето заритало с крачета насреща му, размахало ръчички, запищяло, ококорило очета, широко отворило уста и потресеният Шир Мамед видял в устата му два реда равни, ослепително бели здрави и остри зъби… Имало от какво да му се завие свят и да му се вземе акълът: пеленаче, пък със зъби! Шир Мамед усетил слабост в краката си, а сърцето му примряло, защото си спомнил, че и оня от съня също бил зъбат.

В къщата влязло чудо. Това било ясно на Шир Мамед, било ясно и на старицата. Тя се облегнала на рамото на мъжа си и му прошепнала през сълзи:

— Аз си знаех, че ще стане… Винаги съм знаела. Само дето не знаех кога и как.

Според тогавашния бухарски закон, намерено дете можело да се осинови не по-рано от три месеца, ако родителите му до тогава не се обадят.

Три месеца глашатаите чели на главния пазар фермана, който известявал всички жители в Бухара, всички пришълци и прочее, че в грънчарската махала, в къщата на грънчаря Шир Мамед, е намерено в делва отроче от мъжки пол, на около пет месеца, с отличителен белег — устата му пълна със зъби, които не са му според възрастта. Три пъти на ден глашатаите четели фермана: сутрин, на обед и вечер; наистина не всеки може да дойде на бял свят с такава гюрултия! Тая шумотевица около малкия Настрадин била сякаш предзнаменование за целия му сетнешен живот.

Не му било лесно на Шир Мамед през тия три месеца, а пък старицата хептен се намъчила. Тя посрещала всеки ден със страх: ще дойдат, ще го вземат! Хлопнела ли, скръцнела ли портата, треска я тресяла — настръхвала като вълчица, готова да брани до последен дъх своето малко. Комшийките я подучили да занесе златните си обици — своя сватбен подарък — на един писар на пазара, който да измисли клетвен въпросник, за да бъдат уличени в лъжа мошениците, които можело да дойдат да се представят за родители на малкия Настрадин. Старицата предварително ги намразила, без дори да помисли, че може и да не са мошеници. Писарят — един кльощав интригант, с жълто, изкълвано от шарка остро мише лице — се оказал майстор в работата си: съчинил осемдесет и шест въпроса и така коварно ги подредил, че задавани последователно на който и да било човек, те го превръщали в разбойник, извършител на безброй злодейства, сред които нощните обири по пътищата и убийствата на деца не били най-страшните.

Страховете излезли напразни. Минал деветдесетият ден, последният — никой не дошъл за намереното дете, а на деветдесет и първия ден моллата в присъствието на необходимия брой свидетели извършил в джамията обреда по осиновяването.

Ето при какви обстоятелства се появил Настрадин Ходжа в къщата на грънчаря Шир Мамед. По-нататък се знае, че са го кърмили поред всички жени от грънчарската махала, които имали бебета. Не знам колко братя и сестри е имал той по кръв, но млечните му били много. Тук отново може да се забележи предзнаменование: още от люлката той се изхитрил да се сроди с цялата грънчарска махала, както после се сродил с целия свят… Разправят, че макар в ранно детство много да го сърбели зъбите и да пъхал в устата си и да гризял каквото му падне, той нито веднъж не ухапал никоя от кърмачките.

Растял много бързо. Когато бил на три години, му давали пет, а по акъл — още повече. На три години той знаел много думи, усвоил законите на тяхното съчетаване и приказвал, та смайвал възрастните с правилната си реч. С удивителна проницателност се досещал за какво служат предметите около него — хурки, брадви, триони, клещи, градинарски ножици, свредели, ютии и прочее. На четири години за пръв път седнал на грънчарското колело и за неописуемо учудване на Шир Мамед веднага направил такова гърне — направо за продан! Всички вещи с пълна готовност му разкривали своите тайни — той сякаш не откривал света, ами го опознавал, сякаш не бил дошъл на земята, ами се връщал, както след дълго пътешествие човек се връща в къщи, където всичко му е познато, само че малко позабравено.

От другите особености на неговото детство разправят за странната замисленост, която го навестявала понякога вечер. Той се усамотявал и мълчал: в такива минути погледът му ставал прозрачен — сякаш не виждал нищо по-близко от съзвездието Седемте елмаза. С годините тази странност, необяснима за четиригодишно дете, постепенно се изгубила — може би за да се върне при него в старостта, на която е присъщо да устремява помислите си към звездите… Разправят и за необикновената му любов към слънцето, любов, която стигала до боготворене; още от пеленаче той можел да гледа слънцето, без да примижава, с открит поглед и без лъчите да го заслепяват, способност, която от всички земни създания притежава единствено орелът.

С малките на света, тоест с животните, птиците, разните бръмбари и буболечки, го свързвало голямо приятелство. Шир Мамед се чудел и маел, като гледал как малкият Настрадин спокойно хваща от клоните който и да било стършел и внимателно го разглежда, а дебелият мъхест стършел също така спокойно чака да го пуснат и дори не прави опит да се брани със страшното си жило. Птиците нямали никакъв страх от момчето: имало случай, когато той подпрял стълбата на стената и половин ден помагал на лястовичките да си правят гнездо под стрехата — и лястовичките с желание приемали помощта му. Само който знае колко ревниви са тия пъргави птички към своето гнездо, може истински да оцени тази чудна случка. Когато малките в гнездото пораснали и дошло време да се учат да летят, малкият Настрадин успешно помагал на хвъркатите родители да учат децата си, вдигал неопитните, които падали на земята, и ги хвърлял във въздуха. В дъното на градината, под корените на старата кайсия живеел неговият най-голям приятел — таралежът, на когото сутрин носел мляко в една паничка; имал също познати и сред мишките… Един път, като минавал с Шир Мамед през старите гробища, малкият Настрадин свърнал от пътеката в буренака и както бил бос, настъпил една змия; тя засъскала и моментално се увила около крака, му чак до коляното; Шир Мамед изстинал от ужас, а момчето спокойно вдигнало крак — змията развила хлъзгавите си пръстени и отпълзяла, без да го ухапе, макар че съскала много сърдито, защото все пак опашката й била доста смачкана. В също такъв сговор живеел той с всички останали четириноги, влечуги и хвъркати с изключение на комарите: тия гнусни същества, родени от гнилия дъх на блатните дяволи, не искали да го признаят за свой и го измъчвали безпощадно, до сълзи.

Той живеел, сроден с целия огромен свят наоколо, винаги се чувствувал неделим от него, сякаш съзнавал, че ефирът, от който се състои всичко на света, е един, непрекъснато се прелива и никоя негова частица не принадлежи някому постоянно: от слънцето преминава в стършела, от стършела в облака, от облака във водата и вятъра, от водата — в птиците, от птиците — в човека, а от него се устремява по-нататък, в своя вечен кръговрат. Ето защо на малкия Настрадин му било толкова лесно да разбира и стършела, и вятъра, и слънцето, и лястовичките: самият той бил по малко от всички тях. Онова велико благо на сливането със света, което се дава само на мъдреците, и то едва на стари години, като висш венец за труда и усилията им, на него, избрания син на Живота, му било дадено по рождение.

Що се отнася до неговите връстници, млечните му братя от грънчарската махала, то чувствата му към тях били неизменно доброжелателни, макар че много отрано започнал да вижда у хората несъвършенството на тяхната природа. Но Настрадин Ходжа умеел да бъде снизходителен, да не иска от човеците да бъдат ангели, защото знаел, че това е невъзможно. След много години, вече възрастен, той намерил в книгата на премъдрия Ибрахим ибн Хатаб следното разсъждение: „Самото несъвършенство на човешката природа е такова, че несъмнено свидетелствува за висшето място на човека сред всички други същества, понеже само нему — единствено измежду живите — е дадена възможността да се усъвършенствува. Самата дума «несъвършен», употребявана спрямо него, вече съдържа признание за човешките способности и възможности за възход…“ Като прочел това, Настрадин Ходжа възкликнал: „Самата истина, аз винаги съм мислил така!“

Но да побързаме да се върнем към разказа за неговото детство. Той бил много кадърен в търговията. На осем години сам продавал делви. Шир Мамед му имал пълно доверие и в горещите часове на чаршията спокойно си почивал в някоя чайхана. Търговията на Настрадин Ходжа вървяла: нямало случай старецът да съжалява за своето доверие.

Веднъж момчето останало само в дюкяна, дошъл някакъв мющерия и си избрал едно малко гърне, искал да са купи в него мед. Като видял огромните наредени делви, всяка от които била два пъти по-голяма от продавача, мющерията забелязал:

— Грънците големи, продавачът — дребосък!

Настрадин мигновено направил от тия думи първия ред на двустишие, а с отговора си завършил двустишието:

— Купувачът — едър, а купува малък съд.

Изумен и възхитен от летящото остроумие, търговецът, който през свободното време сам се опитвал да съчинява стихове и разбирал от тая работа, купил още пет гърнета и без да се пазари, платил на момчето скъпо.

Като изпращал купувача, Настрадин казал второто двустишие:

Макар не са сребро ей тия

гърненца, месени от глина,

каквото сипеш в тях, да ти е

като шербет и медовина

— и с това още повече изумил и възхитил търговеца. Той записал двете двустишия, благодарение на което те са стигнали до нас.

Настрадин бил истински син на чаршията. Гюрултията, навалицата и блъсканицата никога не го уморявали, той можел по цели дни да се къпе в този неспирен и шумен поток. Там станал участник в една случка, която много му послужила да опознае сърцето и ума си.

Един следобед той минавал през стария камиларски мегдан. Било по тихите часове: продавачи и купувачи изчаквали да мине жегата. Наоколо лежали камили, горещият неподвижен въздух бил наситен с тръпчивия мирис на потта им; малкият Настрадин, без да се страхува от камилите, прекосил мегдана, като току се губел между жълто-миризливите застинали вълни на камилските гърбици и пак изплувал зад тях с червения пампур на кадифената си тюбетейка. Сънният мегдан с нищо не можел да го зарадва; опитал се да подразни едно камилче, но и то, отмаляло от жегата, го изгледало равнодушно и се извърнало, без да го наплюе.

Малкият Настрадин помислил-помислил и тръгнал към Тамерлановия мост, където според слуховете се бали настанили странствуващи въжеиграчи. Като минавал покрай големия кервансарай, той се спрял, защото чул зад ъгъла викове, писък и смях. Сърцето му се изпълнило с ликуване и той, разбира се, забързал натам.

Видял една тайфа пазарски момчета на негова възраст, увлечени в жестока игра. До стената на кервансарай, на пътя, направо на припека, седяла една старица-просякиня — циганка от племето люли, най-долното от всички цигански племена. А дечурлигата е маймунджулуци и кикотене я дразнели, подвиквали й разни обидни прякори и я замеряли с бучки суха пръст.

Старицата била необикновено грозна и отвратителна: по непокритата й глава прозирали белезникави плешивини, в устата й, зад сините съсухрени устни, стърчали жълти конски зъби, сивият й нос бил като кука, клепките — болни, червени, без мигли, очите й — кръгли, зли; отгоре на всичко тя държала в скута си един отвратителен като нея чер котарак с окапала от старост козина, с една дума — същинска вещица, от ония, дето крадат малки деца да им пият кръвта.

Малкият Настрадин побързал да се включи в общата забава: крещял и викал, ръмжал и кляфкал като куче, надпреварвал се да скача заедно с другите на един крак и с изплезен език. Старицата ги ругаела, заканвала им се с жилест юмрук, котаракът фучал и се изгърбвал — всичко това било много смешно, момчетата се превивали от смях.

Най-сетне старицата им омръзнала, освен това на Тамерлановия мост ги чакали други развлечения. Те се спуснали в надпревара към моста, където пристигнали благополучно тъкмо преди да започне ходенето по въже. За старицата и за нейния котарак моментално забравили — а и как да не забравят, когато ушите им веднага се напълнили до спукване с пленителния грохот на големи и малки барабани, с пищенето на зурни и рева на тромби, а очите им — с блаженото съзерцание на въжеиграчите, които се разхождали със своите пръти в небето. Само веднъж в паметта на малкия Настрадин като смътна сянка се мярнала старицата, мярнала се и се изгубила, но някак си странно докачила сърцето му, сякаш го одраскала.

Блаженството продължило през целия ден; Настрадин се върнал в къщи по друг път и не срещнал старицата. Но когато разказвал на Шир Мамед как е прекарал деня, си спомнил за нея и се запънал.

— Какво? — попитал Шир Мамед.

— Ами… видях и една бабичка, люли, просякиня — отвърнал Настрадин. — Има черен котарак… Сетне ходихме на Тамерлановия мост…

Той не излъгал направо, но не казал и истината — това било полуистина, тоест най-лошата лъжа. И пак нещо го драснало по сърцето.

След това си легнал да спи. Уморен от тичане през деня, Настрадин заспал дълбоко. В полунощ се събудил от страшен сън: злобно озъбена, старицата от пазара искала да го хване и да го завлече в някаква яма, където фучал и се гърбел огромен черен котарак и святкал с огнените си очи. Тоя сън изпълнил момчето с мъка и болезнено терзание; вслушан в дишането и хъркането на Шир Мамед, то усещало непрекъснато засилващото се драскане отвътре — като че ли котаракът на старицата се бил вмъкнал в гърдите му и си точел ноктите о сърцето му.

Така за пръв път той чул гласа на съвестта, разбрал, че носи в себе си невидими тайнствени везни, на които непременно се претегля всяко зрънце зло, сторено от него, и накланянето на везните е мъчително.

За да се спаси от дращенето по сърцето, той се мъчел да мисли за игрите, за таралежа, за лястовичките. Напразно! Колкото повече не искал да мисли за старицата, толкова повече мислел само за нея.

И тогава с него станало нещо чудно: колкото повече се задълбочавал в мислите си за старицата, толкова по-малко оставал самият той и все повече се превръщал в старицата, като че се преливал в нея, така че на сутринта бил три четвърти тя и само една четвърт си останал предишният той. И когато се превърнал три четвърти в старицата, той се почувствувал нещастен и самотен като нея, а останалата му една четвърт била обзета от такава нетърпима жалост към нея, че се облял в горещи сълзи.

Разбрал всичко: нейната безкрайна самота, неизмеримата й горест — че няма на света нито една близка душа. Мигар тя е виновна, че се е родила в племето люли, мигар сама се е направила толкова грозна — защо тогава да носи цял живот това наказание? Многохилядният пазар наоколо за нея е пустиня… не, по-лошо, защото той е изпълнен с презрение и враждебност към нея. За какво? Тя е винаги свита и винаги се озърта, защото очаква да я ударят: с камшик, с дума или със смях — все едно! Освен черния котарак, тя си няма нийде никого; тъй си живеят двамата — и двамата стари, безсилни, вечно гладни, изоставени от всички, близки само един за друг в целия безкраен свят.

С какви очи, след като разбрал всичко това, погледнал себе си Настрадин — своето позорно кривене пред нещастната старица, своите позорни подвиквания и подскачането с изплезен език на един крак! Той се ужасил. Видял себе си толкова опозорен и отвратителен, че не можал да издържи, силно изохкал и забил глава дълбоко във възглавницата.

На сутринта бил тъжен, замислен: набързо изял питката, изпил си млякото и изтичал на чаршията. Носел в пояса си кесия, пълна с дребни медни пари — грошове и половинки грошове, общо две и половина танга. Някои ще си помислят: плод на неговата разумна спестовност? Не, късмет в играта! Настрадин бързал да иде при старицата. Колко съблазни му се изпречвали на пътя за пазара: айран, памукшекер, захарни петлета, халва. Но той мъжествено ги преодолявал и не развръзал кесията. Не спрял и в сокака, където момчетата в самозабрава играели на китайската игра, наречена „лянга“, като залагали по четвърт грош на човек. На тая игра никой не можел да му излезе и все пак ги подминал, обърнал глава настрани и забързал.

Намерил старицата на предишното място, до кервансарай. Котаракът лежал в скута й. Пръстената паничка за милостиня била празна, както и вчера. Старицата галела котето, говорела му нещо; то отвръщало с тихо жално мяукане — сигурно било гладно.

Малкият Настрадин се скрил в дупката на съборения дувар. Той изведнъж се смутил. Как да иде при старицата, какво да й каже? Хрумнало му: да й хвърли кесията и да избяга. Но това било несъвместимо с тържествеността на минутата.

Покрай старицата минавали различни хора, но никой не й давал нито грош, ни къшей суха питка. Настрадин гледал и се чудел: колко са несправедливи и коравосърдечни!

Учудването му постепенно преминавало в негодувание. Хората минавали и заминавали, а паничката на старицата си била все празна и празна. Лицето на малкия Настрадин пламнало от нахлулата кръв: защо те не разбират онова, което той с детския си ум така ясно разбрал. Днес той изобщо не забелязвал ни сивия нос, ни жълтите й зъби, защото с духовното си зрение се бил издигнал над тия случайни и маловажни признаци и виждал зад тях главното: беззащитност, самота, страдание.

Тласкан от гняв и жалост, той надмогнал своята плахост и с кесията в ръка тръгнал към старицата.

Колкото приближавал, толкова по-трудно му било да върви — сякаш краката му залепвали за земята.

Тя го познала — той видял това по боязливото напрежение в очите й, настръхнала, свила глава между раменете, очаквайки от него, както и вчера, камък или обидна дума.

— На, бабо, вземи! — с вдървен език смотолевил той и изсипал кесията право в скута й, като засипал е медни пари зафучалия котарак.

С това мъжеството му свършило, той надхвърлил границите на своя кураж. Врътнал се, хукнал да бяга и се спрял чак в железарската чаршия, далече от кервансарая.

Като извършил изкупителния си подвиг, той след това цял ден мислил. Усамотил се и мислел. Мислите му течали в два реда — за старицата и за жестокосърдечните хора, които не й помагали. Съжалявал старицата и негодувал срещу хората. Но той щял да се окаже недостоен за великото си бъдеще, ако би се ограничил само с жалост и негодувание. Трябвало да действува, но как?

И тогава за пръв път познал силата на своя разум. Първо отделил мислите от чувствата, да не би последните да накарат първите да бързат, след това разплел забърканото кълбо на мислите си в строен ред, като ги опростил докрай и ги подредил по старшинство, в тоя ред, в който се раждали. Бил се научил да мисли така, докато решавал на малката си шахматна дъска задачите, които често виждал в чайханите из чаршията. В шаха има принудени ходове, които са ти във вреда и не са ти по волята, но трябва да ги направиш, трябва да се подчиняваш на противника. Точно така решил да стори малкият Настрадин: щом жителите на Бухара не могат да бъдат милосърдни, трябва да ги накара да бъдат такива.

Като определил задачата, той едновременно определил и руслото на по-нататъшните си размисли. Те се въртели около намирането на такава игра, в която той да е по-силен от бухарците. И за да не се затруднява да мисли за многото хиляди жестокосърдечни жители на Бухара, сметнал за полезно да ги слее във въображението си всичките заедно в един Голям Бухарец.

Работата се опростила: да мисли за един Бухарец, макар и много голям, се оказало много по-лесно. Настрадин пристъпил към изучаване природата на този толкова жесток Голям Бухарец, за да му намери слабото място, за да намери дупка в оня щит, с който споменатият Бухарец прикрива разума и сърцето си от проникването на праведната жалост.

Вътрешната същност на Големия Бухарец се оказала доста плитка — за някакви си два или три часа размисъл момчето стигнало до дъното. И там намерил смрадливата тиня на алчността, мидите на скъперничеството, полуизгнилите водорасли на утробното самолюбие. Сега Големият Бухарец му бил толкова ясен, че дори външно се очертал пред умствения му взор, при това в непоносимо отвратителен вид. На бой бил колкото едно магаре, но много по-дебел — поясът едва му опасвал корема; той бил разплут и червендалест, дебелобузест, с малки, плувнали в лой очички, които гледали света тъпо и вяло; по лицето му сънно блуждаела самодоволна безсмислена усмивка, а когато отварял устните си, зад тях се виждал дебел, неповратлив, фъфлещ, език; той непрекъснато сумтял, пъшкал и пухтял — от излишната лой, натрупана във вътрешностите му; в ръката си държал огромна — КОЛКОТО коларско колело — питка, намазана с мед, и когато отхапвал от нея, пъшкал и ръмжал от сладостна изнемога, закривал лицето си с лакът и се озъртал — да не би някой да му вземе питката или да поиска парче от нея.

Малкият Настрадин бил ядосан на жителите на Бухара заради коравосърдечието им към старицата, затова Големият Бухарец му се сторил толкова отвратителен. Но гневът е лош съветник на безпристрастието; тази представа, разбира се, не била много справедлива, защото повечето от истинските бухарци били добри, свестни хора. Те не помагали на старицата не от утробно себелюбие, а по-скоро защото не можели да видят зад външната й грозота цялата дълбочина на нейното страдание; да би го видели, биха й помогнали сами, без да ги принуждава някой; на тях просто не им достигало дълбокомислие. Но момчето нямало кога да мисли за това: то се готвело за схватка с Големия Бухарец, следователно, както при всяка борба, предварително го намразил и се изпълнил с презрение и гняв към него.

Като изследвал щита на Големия Бухарец, малкият Настрадин много бързо намерил слабото му място. Големият Бухарец, освен всичко друго, бил суетно любопитен и много си падал по всякакви чуждестранни чудновати неща. Към него, към това слабо място трябвало да се насочи ударът.

На другата сутрин малкият Настрадин пак отишъл при кервансарая. Възбуден от хитрата си мисъл, той твърде много подранил: старицата още я нямало. Наложило се да я чака близо половин час. Момчето се уморило да тича около кервансарая и да гледа откъде, по кой от четирите пътища, които се събирали тук, ще се зададе старицата. Ранното слънце не прижуряло, въздухът бил ясен и лек, сенчестите места още пазели дъхавата свежест на нощта, обилнонапоената от поливачите земя едва започвала да диша топла пара. Но кахлените шапки на минаретата вече блестели нетърпимо в очите, като че се разтапяли, прозрачната синева над тях започнала да се къдри и да трепти от маранята, предвещавайки ден, пълен с тежък зной. И от минута на минута хрипкавият клокочещ тътен на пазара наоколо се засилвал, изпълвал града открай-докрай, вдигал се нагоре заедно с праха, разтърсвал чертозите на аллаха, заглушавал небесните ангелски хорове. Това бил гласът на Големия Бухарец, неговото ръмжене над медената питка.

Скоро дошла и старицата. С нея бил и черният котарак. Момчето съжалило, че не се е сетило да вземе от къщи едно парче черен дроб: този проскубан отвратителен котарак сега бил най-близкият му съюзник срещу Големия Бухарец.

Без да губи време, малкият Настрадин смело застанал пред старицата:

— Добро утро, бабо! Спокойно ли прекарахте нощта?

— Добрутро, добрутро! — отвърнала старицата, като присвивала сълзливи очи. — То нощта мина спокойно, ама гледам, денят започва неспокойно.

Настрадин много добре разбирал по чия градина са тия камъчета, но се направил, че не се досеща.

Трябвало да продължи разговора. Той се поклонил още веднъж и попитал:

— Ами спокойна ли беше нощта за вашия уважаван котарак?

— Ловеше мишки, та не си е отспал — отвърнала старицата, като гледала момчето.

Той Се смутил от погледа й, неловко пристъпил от крак на крак; цялата му смелост изведнъж се изпарила, заедно с нея от езика му се изпарили предварително приготвените думи.

Настъпило мълчание. Настрадин пресекливо въздъхнал, усетил, че му става топло не само на лицето, но и в корема. Най-сетне, с усилие, кажи-речи шепнешком, промълвил:

— Аз съм онуй момче. Дето вчера… Й оня ден…

Старицата мълчала, без да откъсва поглед от лицето му. Като събрал последни сили, той добавил — вече съвсем тихо:

— Дето ви ядосваше… Помните ли? Мълчанието на старицата го тикало да се обърне и да хукне както вчера.

Но този път тя заговорила:

— Как да не те помня! Ти така се мъчеше да се оплезиш, че ти се чудех отде имаш толкова дълъг език!

Тия думи можели да изгорят момчето, да го превърнат на пепел, ако не била усмивката на старицата, която огряла като слънчев лъч нейното лице.

— Ела по-близо — казала тя. — Ти си добро момче, с добро сърце, но като гледам, си голям пакостник. Сега си признай направо и без да усукваш — защо си дошъл, какво ти трябва? И ти казвам предварително: ако ми носиш пак като вчера две танга, по-добре си върви. Да се помага на бедните е добро нещо, благочестиво, но е лошо, когато някои момчета бъркат за тая работа в татковите си кесии. Защото как иначе можеш да печелиш всеки ден по две танга?

Малкият Настрадин почервенял от обида, но се сетил, че тя е люли, циганка, затова мисли за него като за момчетата от своето племе.

— А, не! — рекъл той. — Днес не ти нося пари. Аз никога не бъркам в татковата кесия. Той често ме оставя да продавам самичък в нашия дюкян грънци и аз винаги му давам цялата печалба.

— Това е хубаво — похвалила го старицата.

— По празниците той винаги ми дава четвърт танга и даже половин.

— Толкоз можеш да вземеш — отвърнала старицата. — Не е грехота. Радвам се, че съм сбъркала.

Нататък разговорът тръгнал естествено: думите се скачвали една за друга като зъбците на зъбни колела — мелницата се завъртяла. Малкият Настрадин седнал до старицата и погалил котето, послушал го как мърка и похвалил мъркането му.

— Обича ли мляко и чер дроб?

— Отде да знам, никога не съм му давала нито мляко, нито чер дроб — засмяла се старицата. — Че то и аз вече колко години не съм ги виждала.

Това тъжно признание станало за момчето мост към най-важното в разговора. Развълнувано и със запъване то разкрило пред старицата своя замисъл срещу Големия Бухарец.

Тя слушала отначало с любопитство, после с доверие, а накрая заплакала от умиление.

— Самият аллах те е пратил да утешиш бездомната ми старост! По ум ти си нечуван мошеник: ако се беше родил в нашето племе, непременно щеше да станеш върховен вожд. А по сърце си чист праведник; дай боже и занапред умът ти да се покорява на сърцето.

Замисълът на малкия Настрадин изисквал предварителен харчлък — към петнайсет танга, дори малко повече. Старицата дотолкова повярвала на момчето, че без колебание му дала парите, които измъкнала от най-съкровените дипли на мръсните си парцаливи дрехи.

— Последните ми са — рекла тя. Ръката й треперела.

— Не се тревожи, бабо, ще се върнат при тебе, и то с печалба — отвърнал малкият Настрадин.

Първо се запътил към Китайския мегдан, на битпазара: там на сметка — за половин танга — купил вехт счупен кафез, бая голям, от ония, в които чайханджиите държат кеклици — планински патици, ценени заради кудкудякането им, защото то прилича на звън на стъкло. След това момчето отишло в дърводелската чаршия, намерило майстор да му поправи кафеза — и там отишла половин танга. Третата половин танга платило на бояджията, който нашарил кафеза с всичките бои, каквито имал в дюкяна — зелена, синя, червена, жълта и бяла. Накрая щедрият бояджия извън пазарлъка опасал кафеза с една широка черта от варак и рекъл:

— Сега, момче, ти остава само да хванеш Жар-птицата с елмазено перо в опашката!

— Вече съм я хванал — отвърнал Настрадин. — Такава Жар-птица, каквато още не е виждана в Бухара: с четири лапи и с черна козина.

Малкият Настрадин дал кафеза на старицата (тя плеснала с ръце при това великолепие) и пак тръгнал към пазара.

Този път момчето се върнало чак към обед.

— Хайде, бабо, всичко е готово.

Старицата станала с пъшкане, взела сънения котарак, който вяло отворил жълтите си очи, момчето взело кафеза и тръгнали.

Спрели близо до Китайския мегдан, дето се кръстосвали три пътя. Тук започвали трите най-многолюдни градски чаршии: тъкаческата, обущарската и железарската. Недалеч, встрани от кръстовището старицата видяла малка шатра — камъшови рогозки, подпрени с четири пръта. Двата входа — един срещу друг — били закрити с грубо неизбелено платно. До шатрата седял нейният майстор — един от постоянните старци по пазарищата; той получил от Настрадин два танга и с благодарност се оттеглил.

Момчето завело старицата в шатрата. В средата имало вкопан дирек със закована отгоре широка дъска — полица за кафеза. Нищо друго нямало вътре. Светлината прозирала отгоре, през дупката в покрива.

— Стой тука, бабо — рекъл Настрадин. — Имам още една малка работа — последната.

Оставил старицата и се запътил към обущарската чаршия, след това по една пресечка свърнал към яза Ески Хауз, където в ония времена седели пазарните писари, съчинители на различни прошения и жалби, а най-вече на доноси.

Това било най-кавгаджийското, най-клюкарското и най-долното място на пазара: тук вик аги имало дрязги, свади, раздори, ежби, хвалби и нечувани безмерни лъжи, от които на човек свят му се завивал. От събраните тук писари нямало нито един, който преди това да е заемал длъжност, по-ниска от управител на дворцова служба нейде в Стамбул, Техеран или в Хорезм, нямало нито един, който да не е давал на времето спасителен съвет на някой цар, и то точно в минутата, когато всички велможи и сановници били безмълвни и объркани, нямало нито един, който в миналото да е получавал награда, по-ниска от знака на Големия лъв…

Обикновено доверителите започвали да се стичат към яза следобед й тогава гюрултията тук малко утихвала, понеже писарите се улисвали в работа. Но малкият Настрадин дошъл предиобед, тоест в часовете на най-големите крамоли. Всичко вряло и кипяло: кой с кого спори, кой кого ругае — не можело да се разбере: всеки псувал всички и всички — всекиго: носела се такава невъобразима олелия, че било чудно как водата в Ески Хауз остава спокойна при тоя ураган от злобни ругатни и всякакви клевети.

— Той е син на крастава хиена! — крещял за съседа си някакъв хилав старец, кльощав и сгърчен като буквата „мим“. — Тоя презрян невежа не може да напише, дори „алиф“ както трябва! Не помните ли какво прошение написа миналата година за пред съда! Вместо „факел на началствуването и благочестието“ написа „факал-плакал на кол — шествуването“; „факал — на кол — плакал“ — това написа!

— Кой е писал „факал — на кол“? Аз ли съм писал „факал-плакал“ — задъхвал се от ярост съседът му, който приличал на буквата… Дори не може да се каже на коя буква приличал — по-скоро на цялата арабска азбука едновременно, защото през цялото време менял своите очертания, като всяка част на тялото му треперела ситно и отделно от другите — главата, краката, ръцете, пръстите и гърбът; изглеждало като че и вътрешностите му се движат и се преместват в корема му. — По-добре си спомни как миналата година едва не си погуби доверителя, щото в прошението до емира наместо „ваше величество“ написа „ваше яичество“! Спомни си де!

Наоколо им се кискали, хихикали, кикотели се, грухтели на различни гласове. Сгърченият като буквата „мим“ писар целият се изкривил и заскърцал със зъби, готвейки се да отвърне достойно.

Малкият Настрадин не дочакал неговия отговор, подминал.

Сред това злобно сборище трудно намерил един възрастен писар, който не вземал участие в общата кавга, при това не от благоразумие или ат кротост, а по една друга, Много тънка причина. Той слушал. Източил дългия си врат, лъснал на слънцето огромния си гол череп, който сякаш бил смачкал под тежестта си сплесканото му кокалесто лице, той слухтял и ловял всяка дума, изтървана невнимателно в горещата препирня, та после да направи донос. И веднага тайно я записвал е чуждоземни букви, да не би случайно смисълът й да се открие пред останалите писари. Когато малкият Настрадин стигнал до него, оня точно записвал. „Яичество“ — шепнел си и скърцал с тръстиковото перо и такава съскаща, такава тиха, змийска, зловещо-радостна усмивка била залепена като пиявица на устните му, че по нея безпогрешно можело да се определи предварително вкусът на ония яйца, които той имал намерение в най-скоро време да забърка за някого от това „яичество“.

Той вдигнал очи към малкия Настрадин и попитал:

— Какво ти трябва, момче?

— Трябва ми един малък надпис — с туш, на китайска хартия. Съвсем къс.

— Къс надпис ли? — възкликнал писарят, зарадван, че си има доверител, при това такъв, пред когото — поради неговата неопитност и младолетие — можел да разпери цялата паунова опашка на лъжите си. — Благодари се, момче, на съдбата, дето те е довела при мене, защото никой друг в цяла Бухара не пише точно с четчица, точно с туш и точно на китайска хартия! Когато бях управител на канцеларията на Големия диван в Багдад и носех на сърмения си халат знака на Големия лъв — златен знак, обсипан с елмази, който лично халифът ми подари…

Наложило се малкият Настрадин да изслуша бръщолевенията му докрай, но няма нужда ние да правим това, още повече че всеки многократно е слушал нещо подобно. Такива хвалби за минало величие има винаги сред хората, захвърлени на дъното на живота, те съпровождат всички поколения, като по същество остават едни и същи за всички поколения. Писарят се отплеснал да разказва за превратностите на съдбата, за коварството на враговете и като свършил, попитал:

— Какъв надпис ти трябва, момче? Кажи — и аз ще те ощастливя.

— Само три думи — рекъл малкият Настрадин. — С големи букви: „Звяр, наречен котарак“.

— Как? Повтори… „Звяр, наречен котарак“ ли? Хм…

Писарят присвил устни и устремил към момчето пронизващия поглед на острите си тесни очички:

— Кажи ми, а защо ти е дотрябвал такъв надпис?

— Който плаща, той знае за какво плаща — уклончиво отвърнал Настрадин. — Каква е цената?

— Танг и половина — последвал отговор.

— Толкова скъпо? Само за три думи!

— Да, ама какви думи! — отзовал се писарят. — Звяр!… — Той направил тайнствено-зловещо лице. — Наречен!… — Той прошепнал тая дума, като й придал някакъв престъпно-заговорнически оттенък. — Котарак!… — Той потръпнал и отметнал цялото си тяло, сякаш докоснал змия. — Кой ще ти вземе за такава работа по-евтино?

Малкият Настрадин трябвало да се съгласи с цената, макар че така и не разбрал в какво се състои опасната дълбочина на неговия надпис.

Писарят измъкнал изпод килимчето си парче жълтеникава китайска хартия, изрязал я с ножа, взел четчицата и се заел с работа, съжалявайки в душата си, че от трите думи, които му били поръчани, при цялата си ловкост не може да скалъпи поне един донос.

На връщане малкият Настрадин се отбил през обущарската чаршия, където с кундуржийско лепило залепил надписа на гладка дъсчица.

Закачена пред входа на шатрата, тя имала много примамлив вид.

— Сега, бабо, обирай парсата — рекъл малкият Настрадин.

Затвореният в кафез котарак вече бил внесен в шатрата и протяжно-досадно мяукал там от скука и самота.

Старицата седнала с паничката пред входа, а малкият Настрадин застанал на три крачки от нея, откъм пътя, напълнил гърдите си с въздух и завикал толкова силно, толкова пронизително, че чак ушите я засърбели.

— Звяр, наречен котарак! — завикал Настрадин и чак приклякал от напъване, целият почервенял. — Затворен в кафез! С четири лапи! Четири лапи с нокти, остри като игли! Има дълга опашка, която свободно се върти надясно и наляво, надолу и нагоре и може да заема всякакво положение — може да става на кука и даже на колело! Звяр, наречен котарак! Извива си гърба и си мърда мустаците! Покрит е с черна козина! Има жълти очи, които светят в тъмното като живи въглени! Издава звуци — противни, когато е гладен, и приятни, когато е сит! Звяр, наречен котарак! Затворен в кафез, в здрав и сигурен кафез! Всеки може да го разглежда за два гроша без никаква опасност за себе си! В здрав и сигурен кафез! Звяр, наречен котарак!

Не минали и три минути и усърдието му било възнаградено. Някакъв сеирджия по пазара излязъл от железарската чаршия, спрял се, ослушал се и свил към шатрата. На вид той бил истински двойник на Големия Бухарец, само бил по-малък на ръст — негов по-малък брат, също толкова дебел и румен, със също такъв безизразен и сънен поглед. Той се приближил плътно, до Настрадин, турил ръце на кръста си и замрял. Тлъстото му лице започнало бавно да се разплува в дълга безсмислено-блажена усмивка, очите му спрели и станали стъклени.

— Звяр, наречен котарак! — дерял се право в лицето му Настрадин колкото му глас държи. — Затворен в кафез! Два гроша за разглеждане!

Малкият Бухарец дълго стоял, слушал с тихо и безсмислено упоение тези викове, после се приближил до старицата, бръкнал с дебелите си пръсти дълбоко в пояса и хвърлил в паничката два гроша.

Те звъннали. Гласът на малкия Настрадин секнал от вълнение. Победа!

Малкият Бухарец отметнал завесата, влязъл в шатрата.

Настрадин притихнал и със замряло сърце зачакал да се появи обратно.

Малкият Бухарец стоял в палатката много дълго. Какво правил — не е известно; сигурно е съзерцавал. Когато излязъл, на лицето му било изписано объркване, обида и недоумение — като че ли в шатрата му обували ботуш на главата или му дали да яде сапун. Пак отишъл до малкия Настрадин, който подновил виковете си, пак турил ръце на кръста, пак замрял, само че сега лицето му вместо блажена усмивка, изразявало някаква смътна умствена тревога. Той се досещал, че са го изиграли, но как — не можел да проумее.

Малкият Бухарец така си и тръгнал. А край шатрата вече се спрели нови трима и на висок глас се препирали — кой пръв да влезе да види звяра.

Тия се оказали по-досетливи — като излизал от шатрата, последният се превивал от смях. Но тъй като всеки изигран иска всички останали да не излязат по-тарикати, тия тримата не казвали нито дума на следващите двама, които вече чакали на входа.

Разглеждането на звяра продължило цял ден. Разглеждали го търговци, занаятчии, пришълци-чифчии, дори много учени мъже на исляма с бели чалми с подгънати краища. Съзерцавали го преди храненето, когато издавал противни звуци, съзерцавали го и като се наял с черен дроб, когато вече не издавал звуци, а се облизвал и си пощел бълхите из козината.

Затворили шатрата чак като ударили барабаните. Старицата преброила печалбата. Деветнайсет танга! Още първият ден върнал целия масраф с лихва, а утрешният обещавал чиста печалба.

Животът на старицата вълшебно се преобразил. Сега тя си имала дори покрив над главата, понеже шатрата била безспорно нейна собственост. Останала да спи в нея. Котаракът, пуснат от кафеза, обикалял е вирната опашка по ъглите и душел новото си жилище.

Малкият Настрадин викал пред шатрата още три дена, след това казал на старицата, че трябва да наеме някой да го смени, защото той си има друга, къщна работа. Цанили един старец за три танга на ден, бивш мюезин. Той викал силно, но много проточено, извивал го като на молитва; наложило се да му купят барабан, та с него да смесва викането за примамка.

Момчето не забравяло старицата: всяка седмица я навестявало. Срещата винаги била радостна и за двамата. Старицата разказвала на момчето за нарастването на своето богатство и винаги му предлагала половината. А той винаги отказвал — вземал по една танга за сладкиши, колкото да не я обиди.

Преди да си тръгне, момчето влизало в шатрата да погледа. Понеже всеки ден го хранели с черен дроб, котаракът станал неузнаваемо дебел, станал хептен мързелив и винаги спял на възглавничката, купена за него. Момчето отваряло кафеза, галело котарака и се чудело на копринената му козина; а той едва-едва отварял едното си око, леко помръдвал с опашка и пак потъвал в сън.

Наесен момчето и старицата се разделили: тя се преселвала в Наманган при някакви свои цигански роднини. Заминала с покрита талига — толкова богата станала. Как плакала тя, прегръщайки на сбогуване малкия Настрадин! Момчето за последен път се нагледало на звяра, който спял на възглавничката в кафеза, и каруцата потеглила…

След години, когато веднъж попаднал в Шираз, родината на великия Саади, Настрадин Ходжа (по това време вече Настрадин Ходжа) изведнъж чул на пазара гръмливия глас на един глашатай: „Звяр, наречен котарак! Звяр, затворен в кафез!“ С разтуптяно сърце той забързал натам и видял на площада шатра. Пред входа седяла една млада циганка — весела, красива, с гердан и обици; пред нея блестяла лъскава бакърена тава за пари. А отсреща до входа дремела старицата, вече съвсем-съвсем грохнала, преминала оная черта на земното битие, зад която сънят и явното неразделно се сливат… Настрадин Ходжа хвърлил, върху подноса голяма сребърна рупия — нарочно, за да се задържи по-дълго пред младата хубава циганка, докато му връща рестото. Тя, разбира се, се досетила за това и му връщала рестото, без да бърза, в дребни медни пари, скромно засенчила с кадифени ресници очите си, но издавайки се с усмивката, която проблясвала на розовите й свежи устни. Настрадин Ходжа влязъл в шатрата и видял котарака — чудно! — същия онзи котарак, грохнал, както и старицата. Настрадин Ходжа го повикал — той не чул: сигурно бил оглушал от старост.

Като излязъл от другата страна на шатрата, Настрадин Ходжа пак се върнал пред входа. Младата циганка помислила, че я заглежда и откровено се засмяла, зъбите й блеснали. Но за нейна голяма досада, недоумение и даже негодувание Настрадин Ходжа предпочел да поприказва със старицата. Навел се и тихо й прошепнал:

— Здравей, бабо; помниш ли Бухара, помниш ли онова момче на пазара, Настрадин?…

Старицата се стреснала, по лицето й просветнала мигновена светлина, тя се задъхала, тихичко извикала и цялата се наклонила напред, взела да гребе е треперещи ръце въздуха. Но Настрадин Ходжа вече се отдалечавал, мислейки си: „Нека това да й бъде летящ отзвук от миналото, мимолетен лек сън — преди оня вечен сън, който скоро ще склопи очите й…“ Погледнал назад: старицата още не била дошла на себе си и все ловяла въздуха, а младата, безкрайно учудена и разтревожена, мятала бързи погледи ту към старицата, ту към тълпата, в която изчезнал странният посетител.

Той не се върнал повече — и пазарът го погълнал в пъстрия си шумен кипеж…

И още нещо се случило с него в детството на бухарския пазар.

Шляел се по чаршията. Нетърпимата жега го подгонила към яза. Подире му тръгнала някаква жена, цялата загърната с фередже. Той чул стъпки след себе си, обърнал се.

— Почакай! — рекла жената със странен глас, приближила се, отметнала фереджето, навела се. Турила сухите си горещи длани на бузите му, приближила скръбното си изпито лице към неговото, вперила очи в неговите, като че ли искала да прелее душата си в неговата, или обратно — да изпие неговата душа. Той се смутил — какво иска? Очите й били черни, големи, влажни от сълзи.

— Върви! — прошепнала тя и лекичко го побутнала. — Дано всемогъщият аллах те закриля всякога и навсякъде. Върви!…

Тя спуснала фереджето и с бързи крачки, сякаш някой я преследвал, свила в пресечката. Той с недоумение гледал подире й, без да разбира нищо. След час, в пъстрата навалица на пазара, той вече забравил за тая жена. И никога повече не си спомнил за нея.

След много години, когато вече бил голям, някъде на половината път между Бейрут и Басра, като нощувал в един кервансарай, жената му се присънила — познал лицето, очите, гласа й. „Дано всемогъщият аллах те закриля всякога и навсякъде!…“

Той се събудил с изстинало сърце, целият разтреперан: разбрал, че това е неговата рождена майка. Това не било някаква случайна догадка, а твърдо убеждение, ясно и категорично, долетяло при него незнайно откъде. Той си помислил, че никога не й е казал поне една дума; обзет от неизмерима жалост и от неизмерима любов към нея, той заплакал, повтаряйки безкрай думи на нежност и любов, каквито децата говорят на майките си. Сякаш се отворила врата към миналото му, към най-ранното му детство: тия думи идвали сами, той ги повтарял и целувал тъмния нощен въздух, сигурен, че тя го чува и с цялото си майчино сърце — измъчено, но живо — му отговаря…

Така той се срещнал с майка си насън, но никога не научил нейното име и никога по-късно не можал да иде на нейния гроб; че и къде да намери безименния й гроб, пък и защо, когато тя завинаги останала за него неоспоримо жива!

Свърши разказът за детството на Настрадин Ходжа. Разбира се, нашият разказ не е пъден, и е откъслечен: няколкото зрънца, намерени от нас, не стигнаха за повече. Но подир нас идват други, всеки ще намира нови зрънца, ще ги внася в общата съкровищница и в края на краищата е общи усилия от всичко събрано ще се роди нова книга за Настрадин Ходжа — книга за неговото детство. Нашият принос в нея ще бъде малък, но затоза пък — в основата; онзи, може би още нероден майстор, комуто е съдено да напише тая книга и да остави върху нея своя знак, няма да отмине с мълчание нашия труд — това е нашата награда, надежда и утеха.