Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В това време наблизо минал лихварят Джафар, чантата му тегнела от златните и сребърните накити, купени от златарската чаршия за Гюлджан.

Макар часът на отсрочката вече да свършвал, макар лихварят да бързал, обзет от сластно нетърпение, алчността в него надвила всички други чувства, когато чул гласа на Настрадин Ходжа, който обявявал евтината разпродажба.

Лихварят се приближил, забелязали го и тълпата бързо почнала да оредява, защото всеки трети от събралите се му бил длъжник.

Лихварят познал Настрадин Ходжа:

— Изглежда, ти търгуваш тук, човече, който ме измъкна вчера от водата? Но откъде имаш толкова стока?

— Нали ти самият, о, почтени Джафар, вчера ми даде половин танга — отговорил Настрадин Ходжа. — Аз пуснах в обращение тези пари и сполуката ме съпътствуваше в търговията ми.

— Ти си успял да натъргуваш такова количество стока за една сутрин? — възкликнал учудено лихварят. — Помогнали са ти моите пари. Колко искаш за цялата тая купчина?

— Шестстотин танга.

— Ти си полудял! И не те е срам да искаш такава цена от благодетеля си! Мигар не си ми задължен за своето благополучие? Двеста танга — ето колко давам.

— Петстотин — отговорил Настрадин Ходжа. — От уважение към тебе, почтени Джафар, петстотин танга.

— Неблагодарнико! Мигар, повтарям, не дължиш на мене благополучието си?

— А мигар ти не дължиш на мене живота си, лихварю? — отговорил Настрадин Ходжа, изгубил търпение. — Наистина ти ми даде за спасението на живота ти само половин танга, но твоят живот не струва повече, аз не съм ощетен! Ако искаш да купиш, кажи една истинска цена!

— Триста!

Настрадин Ходжа мълчал. Лихварят дълго се ровил, като преценявал с опитно око стоката, и когато се убедил, че за всичките тези халати, чехли и тюбетейки може да получи най-малко седемстотин танга, решил да наддаде:

— Триста и петдесет… Четиристотин.

— Триста седемдесет и пет.

— Четиристотин…

Настрадин Ходжа бил непоколебим. Лихварят си тръгвал и пак се връщал, като наддавал по една танга, най-сетне се съгласил. Те ударили ръце. Лихварят с вайкания и стонове взел да брои парите.

— Кълна се в аллаха, платих двойно тази стока. Но такъв ми е нравът, винаги търпя големи загуби поради добротата си.

— Фалшива — пресякъл го Настрадин Ходжа и му върнал една монета. — И тук не са четиристотин танга. Тук са триста и осемдесет, ти не виждаш добре, почтени Джафар.

Лихварят бил принуден да добави двайсет танга и да замени фалшивата монета. После за четвърт танга наел хамалин и като го натоварил, заповядал да върви подире му. Клетият хамалин се превил одве и едва не паднал под тежестта на товара.

— И аз съм по същия път — рекъл Настрадин Ходжа.

Той горял от нетърпение по-скоро да види Гюлджан и през цялото време ускорявал крачките си. Лихварят с куция си крак изоставал и вървял най-отзад.

— Къде така бързаш? — попитал лихварят, като бършел потта си с ръкава на халата.

— Отивам там, където и ти — отговорил Настрадин Ходжа, в черните му очи блеснали лукави искрици. — Ние с тебе, почтени Джафар, отиваме на едно и също място и по една и съща работа.

— Но ти не знаеш моята работа — рекъл лихварят. — Ако знаеше, би ми завидял.

На Настрадин Ходжа бил ясен скритият смисъл на тези думи и той отговорил с весел смях:

— Но ако ти, лихварю, знаеше моята работа, би ми завидял десеторно повече.

Лихварят се навъсил: той доловил дързост в отговора на Настрадин Ходжа.

— Ти си невъздържан в езика: човек като тебе трябва да трепери, когато разговаря с човек като мене. Няма да се намерят много хора в Бухара, на които бих завиждал. Аз съм богат и няма преграда за желанията ми. Аз пожелах най-красивата девойка в Бухара и днес тя ще бъде моя.

В това време насреща им се изпречил един продавач на вишни с плоска кошница на главата. Настрадин Ходжа пътем си взел от кошницата една вишна с дълга дръжчица и я показал на лихваря:

— Изслушай ме, почтени Джафар. Разправят, веднъж един чакал видял високо на едно дърво вишна. И си казал: „Каквото ще да става, ще изям тази вишна.“ И се покатерил на дървото, катерил се по него два часа и целият се изподрал от клоните. И когато вече се наканил да я лапне и широко разтворил уста, отнейде изведнъж налетял сокол, грабнал вишната и я отнесъл. И после чакалът слизал от дървото пак два часа, изподрал се още повече и обливайки се в горчиви сълзи, рекъл: „Защо ми трябваше да се катеря на тази вишна, когато отдавна на всички е известно, че вишните растат на дърветата и не са за чакалите.“

— Ти си глупав — високомерно рекъл лихварят. — Не виждам смисъл в твоята приказка.

— Дълбокият смисъл не се познава отведнъж — отговорил му Настрадин Ходжа.

Вишната висяла зад ухото му, дръжчицата й била втикната под тюбетейката.

Пътят свърнал встрани. Зад завоя седели на два камъка грънчарят и дъщеря му.

Грънчарят станал: очите му, в които все още светела надежда, угаснали. Той решил, че чужденецът не е успял да намери пари. Гюлджан се извърнала с кратък стон.

— Татко, загубени сме! — рекла тя и в гласа й имало толкова страдание, че дори камъкът би отронил сълза, но сърцето на лихваря било по-кораво от кой да е камък. Нищо освен злобно тържество и сластолюбие не изразявало лицето му, когато рекъл:

— Грънчарю, времето изтече. Отсега ти си мой роб, а дъщеря ти — робиня и наложница.

Искало му се да ужили и унижи и Настрадин Ходжа, затова властно, по господарски открил лицето на девойката.

— Погледни, не е ли прекрасна? Днес ще спя с нея. Кажи сега кой кому трябва да завижда?

— Тя наистина е прекрасна — рекъл Настрадин Ходжа. — Но имаш ли ти разписка от грънчаря?

— Разбира се. Та могат ли да се водят парични дела без разписки: нали всички хора са мошеници и крадци. Ето разписката, тук е означен и дългът, и срокът на изплащането. Грънчарят отпечата отдолу пръста си.

Той подал разписката на Настрадин Ходжа.

— Разписката е редовна — потвърдил Настрадин Ходжа. — Тогава вземи си парите по тази разписка. Спрете за една минута, почтени! Бъдете свидетели — добавил той, като се обърнал към хората, които минавали покрай тях по пътя.

Той скъсал разписката на две, после още на четири, на две и хвърлил парчетата по вятъра. След това развързал пояса си и върнал на лихваря всички пари, които току-що получил от него.

Грънчарят и дъщеря му се вкаменили от изненада и щастие, а лихварят — от злоба. Свидетелите си намигали, радвали се на позора на омразния лихвар.

Настрадин Ходжа взел вишната, пуснал я в устата си и като смигнал на лихваря, шумно мляснал с устни.

По уродливото тяло на лихваря преминала бавна тръпка, ръцете му се сгърчили, едничкото му око се въртяло злобно, гърбицата му затреперила.

Грънчарят и Гюлджан замолили Настрадин Ходжа:

— О, минувачо, кажи ни името си, за да знаем за кого да се молим!

— Да! — пригласял им лихварят, като пръскал слюнка. — Кажи името си, за да знам кого да проклинам!…

Лицето на Настрадин Ходжа светело, той отговорил със звънлив и твърд глас:

— В Багдад и Техеран, в Стамбул и Бухара — навсякъде ме наричат само с едно име: Настрадин Ходжа!

Лихварят отскочил, побелял от ярост:

— Настрадин Ходжа!

И ужасен побягнал, като бутал в гърба своя хамалин. Всички останали поздравявали виком:

— Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!

Очите на Гюлджан сияели под яшмака, грънчарят все още не можел да дойде на себе си й да повярва в спасението — той бъбрел нещо, смутена разперил ръце.