Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (53)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Цял ден той чувал крадливите им стъпки зад себе си, Шпионите го следили до гостилницата, от гостилницата — до чайханата. Полегнал да си почине; четиримата шпиони насядали наоколо, двама от едната страна, двама от другата и като си говорели през него, започнали унило да се оплакват от малката си заплата и от мъките на своя занаят. Той заспал под тия тъжни речи, а като се събудил, видял над себе си вече други шпиони, нощни, облечени с бозави халати-невидимки. Но и разговорът на нощните бил същият: пак за мъките на занаята, за скъперничеството и дребнавостта на началството.

Мръквало, зарята гаснела, в небето висял тънкият месец и мюезините от всички минарета вдигали към него своите протяжни, звънливо-печални гласове. Настрадин Ходжа взел да се приготвя за нощното гладене: отворил кратунката, налял в една чинийка от вълшебната вода, натопил пръстите си, пръснал към кандилцето, след това го запалил. Ъгълът на чайханата се озарил от треперлива, слаба светлина, сивите халати на шпионите се стопили в нея. Затова пък още по-ясно се очертали унилите им мутри, които се надвесили съвсем ниско, за да виждат по-добре; особено отегчителен бил най-старият и огрухан шпионин, който досадно подсмърчал над самото му ухо в лепкавото си старание да погледне през рамото на преследвания.

Настрадин Ходжа се помолил, за да не го обвинят в греховни връзки с дявола, отворил китайската книга и се замислил над нея. Шпионите така го запомнили: чете книга. В същност той просто печелел време, а книгата дори не поглеждал. „Ще бъда честен — мислел той. — Ще върна на търговеца конете без клинците и без конците; а колкото до гнева на сиятелния велможа, ще се помъча да изчезна след гледането колкото може по-скоро.“ Старият шпионин едва ли не му се качил на гърба и отвратително гъделичкал ухото му със смрадливия си дъх. Настрадин Ходжа замахнал и с края на дланта си пернал шпионина по върха на носа — чуло се мокро сумтене и подсмърчането се отдалечило. На пътя пред чайханата се появил едноокият крадец. Като видял шпионите, веднага се сетил: подминал и даже не погледнал към Настрадин Ходжа.

След една минута под дюшемето на чайханата се чуло леко почукване:

— Чувам! — мрачно и задгробно рекъл Настрадин Ходжа, обръщайки се сякаш към невидим дух, изникнал пред него. — Виждам! — Той се надвесил над вълшебната вода: шпионите пак се скупчили над него и засумтели. — Виждам конете — белия и черния, виждам гривите, виждам подковите от чисто желязо без никаква примес, виждам могъщите им опашки, сресани с гребен! Нека се явят утре такива, каквито ги е създала природата, която не смесва желязото с други вещества и конския косъм с други неща!… „Ваз он ру ки пайдову пинхон туйи, ба хар чуфтад чашми дил он туйи!“^[1]

С тия стихове той завършил своето врачуване и мислено паднал на колене пред великия Джами — задето се е осмелил да срещне неговия знаменит божествен бейт^[2] с мръсния слух на шпионите, достоен да чува само виенето на чакалите и кресливия смях на хиените. Впрочем шпионите естествено никога не били вкусвали от плодовете на Джами, те сметнали неговите стихове за вълшебно заклинание следователно името на поета не било осквернено в отражението на шпионските умове.

По дюшемето се чуло тихо дращене с нокти — знак, че думите на Настрадин Ходжа са чути и разбрани; заключителният бейт, според уговорката, бил призив за незабавно действие.

Врачуването свършило: Настрадин Ходжа затворил книгата, прелял вълшебната вода обратно в кратунката.

Старият огрухан шпионин станал и излязъл — изглежда, да донася. Тримата останали.

Малък бил гнусният им лов, малко успели да видят: пи чай, пуши чибук, след това легна и спа до сутринта.

Минала нощта.

Никога на Моста на отсечените глави не било се струпвало толкова народ, както в това ясно майско утро.

Днес щели да се намерят конете! Целият град се юрнал на моста. Тълпата задръстила двата бряга на Сай, покривите наоколо шаренеели от кърпите на жените.

Велможата и търговецът вече отдавна били на моста.

— Е, къде са ми конете, вражалецо? — завикал търговецът срещу Настрадин Ходжа, като се задал по улицата, съпроводен от шпионите.

— А къде са ми парите?

— Ето ги. — Търговецът измъкнал от пояса си една кесия. — Златни, точно десет хиляди, можеш да не ги проверяваш, три пъти са броени.

Без да бърза, Настрадин Ходжа развързал вулията, извадил китайската книга, седнал на килимчето.

Велможата гледал отдалече с притискащ внимателен поглед.

Търговецът треперел от нетърпеливо, вълнение.

— По-скоро — стенел той от изнемога. — Какво се туткаш, вражалецо!

Настрадин Ходжа не му отговорил, задълбочен в книгата. А в действителност той гледал как по книгата суетливо лази една калинка с червено гръбче на бели точици. „Ще му кажа, като хвръкне…“ А калинката нямала намерение да хвърка, все си пълзяла от странница на страница, после се пъхнала под гърба на книгата и, изглежда, сметнала, че ще й бъде полезно да си дремне в уютната тъмнина.

Търговецът се хващал за сърцето, стенел, треперел, бузите му хлътвали просто пред очите на хората.

Настрадин Ходжа неумолима мълчал.

Най-после калинката изпълзяла, размърдала пъстрите черупчици на гърба си, освободила нагънатите си тъмни крилца; разперила ги — и литнала.

Едва тогава Настрадин Ходжа тържествено провъзгласил:

— Книгата казва, о, търговецо, че конете ще се върнат при тебе в такъв вид, какъвто природата им е дала…

Търговецът заликувал.

— Конете ти, о, търговецо, са в една стара каменоломна край махалата Чомак. Трябва да се влезе в каменоломната от източната страна, да се минат двайсет крачки и там, в пещерата отдясно.

Той още не се доизказал, а конярите на сарафина от едната страна на моста и стражниците от другата със свиркане и дюдюкане се понесли в надпревара по пътя.

Тълпата се разтворила пред тях, пропуснала ги — и отново се затворила.

Конниците се скрили.

Прахът, който вдигнали конете, отплувал с вятъра. Утихнало.

Велможата и търговецът стоели един до друг, но гледали на различни страни, всеки обзет от свои надежди.

Многохилядната тълпа мълчала. Настрадин Ходжа ясно чувал в тишината как под моста пляска и шурти бурливата вода, а над моста — пронизителните крясъци на ястреб, който с разперени криле самотно висял в Синьото небе, сякаш кацнал на въздушен стълб.

От моста до махалата Чомак било малко повече ох осем хвърлея на стрела.

Минало половин час. Време било конниците да се връщат.

В тълпата малко по малко започнало раздвижване, приказки, смях, майтапи.

Сарафинът съвсем се измъчил, стряскал се при всеки звук.

Велможата, напротив, запазвал надменна невъзмутимост, само отвреме-навреме потропвал с високите токове но каменните плочи.

От високия чинар, които хвърлял сянка върху половината мост, се чул пронизителен детски глас:

— Идат!

И всичко наоколо замряло; тълпата направила широк проход и Настрадин Ходжа видял от другия край връщащите се конници.

Но арабските коне — ни белия, ни черния — ги нямало.

Настрадин Ходжа дори не можал да се учуди както трябва — заптиите го грабнали и го понесли.

— Чакайте, чакайте бе, в името на аллаха! — дерял се сарафинът. — Конете са били в пещерата, ето ми юздата, там са я намерили. Пуснете вражалеца, той е близо до истината!

Вражалецът наистина бил близо до истината — даже прекалено близо, според сиятелния велможа.

Напразно търговецът викал и крещял — стражниците не спрели своя затворнически галоп. В техните ръце Настрадин Ходжа веднага се смалил, станал жалък и добил вид на престъпна виновност, както е впрочем с всеки, когато го помъкнат към затвора. Последното, което можал да види на моста, било: велможата, надменно вирнал глава, търговецът, който се късал да крещи пред него, и малко встрани — главният коняр на търговеца с посребрената юзда в ръка.