Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (35)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Когато стражарите извели Настрадин Ходжа от подземието, той рекъл:

— Значи ще ме помъкнете на собствените си гърбове? Съжалявам, че тук го няма магарето ми, то би се пукнало от смях.

— Мълчи! Скоро ще заплачеш! — злобно отговорили стражарите. Те не можели да простят на Настрадин Ходжа, че се предал на емира без участието на стражата.

Като разтегнали тесния чувал, те почнали да пъхат в него Настрадин Ходжа.

— О, слуги на шейтана! — викал Настрадин Ходжа, сгънат на три. — Не можахте ли да изберете по-широк чувал!

— Нищо! — отвърнали стражарите, като пухтели и се обливали в пот. — Няма да търпиш дълго. Не се разкрачвай, о, сине на греха, инак ще ти забием коленете в корема!

Вдигнала се врява, стекли се дворцовите слуги. Най-сетне с дълги усилия стражарите напъхали Настрадин Ходжа в чувала и го завързали с въже. В чувала било тясно, тъмно и воняло. Душата на Настрадин Ходжа се обвила с черна мъгла; сега вече май нямало спасение за него. Той призовавал на помощ съдбата и всемогъщия случай. „О, ти, съдба, станала за мене майка, о, ти, всемогъщи случай, който си ме пазил досега като баща, къде сте сега, защо не побързате на помощ на Настрадин Ходжа? О, съдба, о, всемогъщи случай!“

А стражарите вече били минали половината път; те носели чувала, като се сменяли на всеки двеста крачки; по тези къси спирания Настрадин Ходжа водел печална сметка — колко е изминато и колко остава.

Той разбирал, че съдбата и случаят никога не отиват на помощ на оня, който заменя делото с поплаци и повици. Пътят ще бъде надвит само от оня, който върви; нека от пътя отслабнат и се подгънат краката му — той трябва да пълзи по ръце и колене и тогава бездруго през нощта ще види далеч ярък пламък от огньове и когато се приближи, ще види търговски керван, който се е спрял на отдих, и този керван бездруго ще се окаже, че върви по неговия път и ще се намери свободна камила, на която пътникът ще стигне там, където трябва… Оня, който седи на пътя предал се и отчаян, колкото и да плаче и се вайка, няма да събуди Съчувствие в бездушните камъни; той ще умре от жажда в пустинята, трупът му ще стане плячка на смрадливите хиени, горещият пясък ще засипе костите му. Колко хора са умрели без време само защото недостатъчно силно са искали да живеят! Настрадин Ходжа смятал такава смърт позорна за човека.

„Не! — рекъл си той и стиснал зъби, яростно повторил: Не! Няма да умра днес! Не искам да умра!“

Но какво можел да направи, сгънат на три и намушкан в тесния чувал, дето не можел дори да се помръдне: коленете и лактите му сякаш се били прилепили към тялото. Свободен оставал само езикът му.

— О, доблестни воини — рекъл той от чувала. — Спрете за минутка, искам да прочета преди смъртта си молитва, та всемилостивият аллах да приеме душата ми в светлите си селения.

Стражарите пуснали чувала на земята.

— Чети! Но от чувала няма да те пуснем. Чети молитвата си в чувала.

— А къде се намираме? — попитал Настрадин Ходжа. — Аз питам, за да ме обърнете с лице към най-близката джамия.

— Намираме се до Каршинските порти. Тук на която и страна да те обърнем, наоколо има джамии. Чети по-скоро молитвата си. Ние не можем да се бавим дълго.

— Благодаря, о, благочестиви воини — с печален глас отговорил от чувала Настрадин Ходжа.

На какво разчитал? Сам не знаел. „Ще спечеля няколко минути. А после ще видим. Може би ще излезе някоя слука…“

Той почнал високо да се моли, като същевременно се вслушвал в разговорите на стражарите.

— И как ли не се сетихме отведнъж, че новият звездоброец е тъкмо Настрадин Ходжа? — вайкали се стражарите. — Ако го бяхме познали и заловили, щяхме да получим от емира голяма награда!

Мислите на стражарите течали в обичайната посока, защото алчността била същност на живота им.

Тъкмо от това се възползувал Настрадин. Ходжа. „Ще се опитам да направя така, че те да се отдалечат нанякъде от чувала, па макар и за съвсем кратко време… Може би ще смогна да скъсам въжето, може би някой ще мине по пътя и ще ме освободи.“

— По-скоро свършвай молитвата си! — казали стражарите, като сритали чувала. — Чуваш ли! Нямаме време за чакане!

— Една минута, доблестни воини! Остана ми една последна молба към аллаха. О, всемогъщи, всемилостиви аллах, стори така, че оня човек, който намери закопаните от мен десет хиляди танга, да отдели от тях една хиляда и да я даде на моллата, като му поръча да се моли за мене в продължение на цяла година…

Като чули за десетте хиляди танга, стражарите притихнали. Макар Настрадин Ходжа да не виждал нищо от своя чувал, той знаел точно какви са сега лицата на стражарите, как се споглеждат и побутват с лакът.

— Носете ме по-нататък — рекъл той кротко. — Предавам духа си в ръцете на аллаха.

Стражарите се бавели.

— Ние ще си починем още малко — угоднически рекъл един от тях. — О, Настрадин Ходжа, не мисли, че ние сме безсърдечни, лоши хора. Само службата ни кара да постъпваме с тебе толкова жестоко; ако можехме да преживеем със семействата си без заплатата на емира, тогава, разбира се, веднага щяхме да те пуснем на свобода…

— Какво приказваш? — уплашено пошепнал друг. — Ако го пуснем, емирът ще ни вземе главите.

— Мълчи! — засъскал първият. — Само да получим парите.

Настрадин Ходжа не чувал шепота, но знаел, че стражарите си шепнат и какво си шепнат.

— Аз не изпитвам омраза към вас, о, воини — рекъл той с благодарна въздишка. — Самият аз съм прекалено грешен, за да осъждам другите. Ако аллах ми дари прошка на оня свят, обещавам ви да се помоля за вас пред престола му. Вие казахте, че ако не била заплатата на емира, Щели сте да ме пуснете? Помислете над думите си! Та с това вие бихте нарушили волята на емира! Следователно бихте извършили тежък грях. Не! Не искам заради мене да обременявате с грях душите си; вдигнете чувала и ме носете към езерото, нека се изпълни волята на емира и волята на аллаха!

Стражарите се спогледали смутено, като проклинали благочестивото разкаяние, което изведнъж — и според тях съвсем ненавреме — споходило Настрадин Ходжа.

В разговора се намесил третият стражар; досега той бил мълчалив, защото измислял една хитрост.

— Колко тежко е да виждаш човек, който едва пред смъртта си е почнал да се разкайва за греховете и заблудите си — рекъл той, като намигал на другарите си. — Не, аз не съм такъв! Отдавна вече съм се разкаял и водя благочестив живот. Но благочестието на думи, несъпроводено от угодни на аллаха дела, е мъртво — продължавал стражарят, докато другарите му си затискали устата с длани, за да не се разсмеят, защото той бил известен като непоправим играч на зарове и блудник. — Ето аз например съпровождам благочестивия си живот с праведно и благочестиво дело, а именно: строя в родното си село голяма джамия и заради това лишавам себе си и семейството си дори от храна.

Единият от стражарите не издържал и задавен от смях, се отдалечил в тъмнината.

— Аз отделям всеки грош — продължил благочестивият стражар — и все пак джамията се издига твърде бавно, което преизпълва сърцето ми със скръб. Тия дни продадох кравата си. Ако потрябва, ще продам и последните си обуща — съгласен съм да ходя бос, само да завърша започнатото.

Настрадин Ходжа изхлипал в чувала. Стражарите се спогледали. Работата им се нареждала. Те подканяли с лакти своя досетлив другар.

— О, ако срещнех такъв човек, който би се съгласил да пожертвува осем или десет хиляди танга за завършването на тази джамия! — възкликнал той. — Бих се заклел пред него, че в продължение на пет и дори на десет години името му всеки ден ще се възнася, обвито от благоуханния дим на молитвата, под сводовете на тази джамия към престола на аллаха!

Първият стражар рекъл:

— О, мой благочестиви другарю! Аз нямам десет хиляди танга, но може би ще се съгласиш да вземеш последните ми спестявания — петстотин танга. Не отхвърляй скромния ми дар, и аз искам да взема участие в това праведно дело.

— И аз — рекъл вторият, като се запъвал и треперел от вътрешен смях. — Аз имам триста танга…

— О, праведнико, о, благочестивецо! — възкликнал Настрадин Ходжа, хлипайки. — Как съжалявам, че не мога да целуна края на твоя халат! Аз съм велик грешник, но бъди милостив към мене и не отхвърляй моя дар. Аз имам десет хиляди танга. Когато, извършил богохулна измама, бях приближен на емира, често получавах от него кесии със злато и сребро; като натрупах десет хиляди танга, реших да ги скрия, за да ги взема, когато избягам. А тъй като реших да бягам през Каршинските порти, закопах тия пари в Каршинското гробище под една от старите надгробни плочи.

— На Каршинското гробище? — възкликнали стражарите. — Значи те са нейде тук, наблизо!

— Да! Сега ние се намираме на северния край на гробището и ако се мине…

— Ние се намираме на източния край! Къде, къде са скрити парите ти?

— Те са скрити на западния край на гробището — рекъл Настрадин Ходжа. — Но отначало закълни ми се, о, благочестиви стражарю, че името ми наистина ще се споменава в джамията всеки ден в продължение на десет години.

— Кълна се! — рекъл стражарят, треперейки от нетърпение. — Кълна ти се в името на аллаха и неговия пророк Мохамед! Хайде, кажи по-скоро къде са закопани парите ти?

Настрадин Ходжа се бавел. „Ами ако решат да ме отнесат отначало на езерото и оставят за утре търсенето на парите? — мислел той. — Не, няма да стане така. Първо, те са обзети от алчност и нетърпение, второ, ще се страхуват, че някой може да ги изпревари, трето, не си вярват един другиму. Какво ли място да им посоча, та да тършуват по-дълго?“

Стражарите чакали, наведени над чувала. Настрадин Ходжа чувал тежкото им дишане, като че току-що били дотичали някъде отдалече.

— На западния край на гробището има три стари надгробни плочи, разположени в триъгълник — рекъл Настрадин Ходжа. — Под всяка от тях съм заровил по три хиляди триста трийсет и три танга и една трета…

Те се сговорили двама да отидат да търсят парите, а третият да остане да пази. Това би могло да хвърли Настрадин Ходжа в отчаяние, ако той не притежавал способността да отгатва отнапред човешките постъпки: знаел със сигурност, че третият стражар няма да остане дълго при чувала. Предвижданията му се оправдали: останал сам, стражарят почнал неспокойно да въздиша, да кашля, да ходи назад-напред по пътя, като дрънкал с оръжието си. По тези звуци Настрадин Ходжа отгатвал всичките му мисли: тревога гризяла стражаря за неговите три хиляди триста трийсет и три танга и една трета. Настрадин Ходжа чакал търпеливо.

— Колко дълго се маят — рекъл стражарят.

— Те сигурно крият парите някъде на друго място, а утре и тримата ще отидете да ги вземете — отговорил Настрадин Ходжа.

Ударът бил сполучлив. Стражарят изсумтял, после започнал престорено да се прозява.

— Как ми се иска преди смъртта си да послушам някаква поучителна история — рекъл от чувала Настрадин Ходжа. — Може би ще си спомниш и ще ми разкажеш, о, добри стражарю.

— Не! — сърдито отговорил стражарят. — Аз не знам поучителни истории… Освен това съм уморен, ще ида да полегна ей там на тревата.

Но той не съобразил, че по земята крачките отекват звънливо и надалече. Отначало вървял бавно, после до Настрадин Ходжа достигнал бърз тропот: стражарят хукнал към гробището.

Настанало време да се действува. Но Настрадин Ходжа напразно се търкалял и премятал: все не успявал да скъса въжето. „Минувач! — молел се Настрадин Ходжа. — О, съдба, прати ми минувач!“

И съдбата му пратила минувач.

Съдбата и благоприятният случай винаги се притичат на помощ на оня, който е изпълнен с решимост и се бори докрай (за това вече говорихме по-рано, но истината не избледнява от повтаряне.) Настрадин Ходжа се борел с всички сили за своя живот и съдбата не можела да му откаже помощта си.

Минувачът вървял бавно, той бил куц, както по звука на крачките му определил Настрадин Ходжа, и немлад, защото страдал от задух.

Чувалът лежал насред пътя. Минувачът се спрял, дълго го разглеждал, мушнал го два пъти с тоягата си.

— Какъв е този чувал? Откъде се е взел? — със скърцащ глас рекъл минувачът.

Настрадин Ходжа — о, велика радост! — познал гласа на лихваря Джафар.

Сега Настрадин Ходжа не се съмнявал в спасението си. Само дано търсят по-дълго…

Той се прокашлял в чувала — тихичко, за да не се изплаши лихварят.

— Ехе! Та тук имало човек! — възкликнал Джафар, като отскочил.

— Разбира се, човек — спокойно отговорил Настрадин Ходжа с променен глас. — Че какво чудно има в това?

— Как какво чудно? Защо си влязъл в чувала?

— Щом съм влязъл, значи така трябва. Върви си по пътя и не ми досаждай с разпитванията си.

Настрадин Ходжа знаел, че любопитството на лихваря сега е възбудено до крайност и той в никакъв случай няма да си отиде.

— Наистина чудно събитие — да срещнеш на пътя човек, който седи в завързан чувал! — казал лихварят. — Може би са те поставили в чувала насила?

— Насила — усмихнал се Настрадин Ходжа. — Как мислиш, бих ли платил шестстотин танга, за да ме поставят в чувала насяла!

— Шестстотин танга! А за какво си платил тия пари?

— О, минувачо, ще ти разкажа всичко, ако ми обещаеш, че след като ме изслушаш, ще си отидеш и няма повече да тревожиш покоя ми. Този чувал принадлежи на един арабин, който живее в нашата Бухара, и притежава чудесното свойство да лекува болести и недъзи. Стопанинът му го дава под наем, но за много пари и не на всеки. Аз бях куц, гърбав и кьорав с едното око и ето, намислих да се женя и бащата на годеницата ми, за да не огорчи погледа й със съзерцанието на недъзите ми, ме заведе при този арабин и аз получих чувала под наем за срок от четири часа, като платих на стопанина му шестстотин танга. А тъй като този чувал проявява целебните си свойства само близо до гробища, дойдох след залез слънце тук, на старото Каршинско гробище, заедно с бащата на годеницата ми, който след като завърза чувала, си отиде, защото присъствието на външен човек може да развали цялата работа. Арабинът, стопанин на чувала, ме предупреди: щом остана сам, при мене ще долетят три джина, които вдигат шум и звън с медните си крила. И джиновете ще ме попитат с човешки гласове къде в гробището са закопани десет хиляди танга, на което аз трябва да отговоря със следното тайно заклинание: „Който носи меден щит, има дебела глава. На мястото на сокола седи бухал. О, джинове, вие търсите там, дето не сте крили, затова целунете магарето ми под опашката!“ И така точно се случи: явиха се джиновете и ме попитаха къде са закопани десетте хиляди танга; като чуха отговора, ми, изпаднаха в неописуема ярост и почнаха да ме бият, а аз, без да забравям наставлението на арабина, продължавах да викам: „Който носи меден щит, той има дебела глава; целунете магарето ми под опашката!“ После джиновете вдигнаха чувала и хукнаха нанякъде… А по-нататък вече нищо не помня, освестих се след два часа на същото място, напълно излекуван: гърбицата ми я нямаше, кракът ми се беше изправил и окото ми прогледнало, в което се убедих, като гледах през дупчицата, която някой бе направил в чувала преди мен. И сега изседявам в чувала срока си само защото парите и тъй, и тъй са платени — няма да отидат на вятъра я! Разбира се, направих грешка: трябваше да се споразумея с някой човек, който има същите недъзи; можехме да вземем чувала наполовина, щяхме да прекараме в него по два часа и нашето излекуване щеше да ни струва само по триста танга. Но стореното не можеш го върна: не жаля парите, важното е, че все пак се излекувах. Сега, минувачо, знаеш всичко, удръж обещанието си и си иди. След излекуването аз съм малко поотслабнал, трудно ми е да разговарям. Вече десети човек се лепи за мен с въпросите си, уморих се да повтарям на всички едно и също.

Лихварят слушал с дълбоко внимание, като прекъсвал понякога разказа на Настрадин Ходжа е възгласи на почуда.

— Слушай, о, човече, който седиш в чувала! — рекъл лихварят. — И двамата можем да извлечем полза от нашата среща. Ти съжаляваш, че не си се споразумял по-рано с някой човек, който притежава същите недъзи, за да вземете чувала под наем наполовина. Но още не е късно да се споразумееш, защото аз съм тъкмо оня човек, който ти трябва: аз съм гърбав, куц с десния крак и кьорав с едното око. И на драго сърце ще платя триста танга, за да прекарам в чувала останалите два часа.

— Ти сигурно ми се подиграваш — отговорил Настрадин Ходжа. — Може ли да има такова чудесно съвпадение! Ако казваш истината, поблагодари на аллаха за пратения ти от него толкова щастлив случай! Аз съм съгласен, минувачо, но предупреждавам те, че съм платил отнапред и ти също трябва да ми платиш отнапред. На дълг не вярвам.

— Аз ще ти платя отнапред — рекъл лихварят, като развързвал въжето. — Да не губим време, защото минутите вървят, а сега те вече ми принадлежат.

Когато излязъл от чувала, Настрадин Ходжа прикрил с ръкава на халата лицето си. Но лихварят нямал време да го разглежда: той бързо броял парите, като съжалявал за отлитащите минути.

С пъшкане и стонове той влязъл в чувала, свил глава.

Настрадин Ходжа завързал въжето, отдалечил се тичешком и се притаил в сянката на едно дърво.

И тъкмо навреме. Откъм гробището се чували гръмките псувни на стражарите. От пролуката на гробищната ограда отначало изпълзели на пътя дългите им сенки, след това се показали и те самите, отразили луната в медта на щитовете си.