Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (15)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Емирският съд продължавал. Палачите се сменили няколко пъти. Редицата на тия, които очаквали да бъдат бити, се увеличавала. Двама осъдени се гърчели на колове, един лежал обезглавен на потъмнялата от кръв земя. Но стоновете и виковете не достигали до слуха на дремещия емир, заглушавани от хората на придворните ласкатели, пресипнали от усърдие. В похвалите си те не забравяли и великия везир, и другите министри, и Арсланбег, и мухобиеца, и наргилджията, като с право смятали, че за всеки случай трябва да угаждат на всички: на едни — за да получат полза за себе си, на други — за да не си причинят вреда.

Арсланбег отдавна се вслушвал с безпокойство в странната гълчава, която долитала отдалеч.

Той повикал двама от най-изкусните си и опитни шпиони:

— Вървете и разузнайте защо се вълнува народът. Върнете се веднага.

Шпионите тръгнали, единият — облечен с просяшки дрехи, вторият — с дрехи на странствуващ дервиш.

Но преди да се върнат шпионите, дотичал, като се препъвал и замотавал в пешовете на халата си, бледият лихвар.

— Какво се е случило, почтени Джафар? — попитал Арсланбег и лицето му се променило.

— Нещастие! — отговорил с треперещи устни лихварят. — О, достопочтени Арсланбег, случи се голямо нещастие. В нашия град се появи Настрадин Ходжа. Току-що го видях и говорих с него.

Очите на Арсланбег изскочили от орбитите си и застинали. Като огъвал с тежината си стъпалата, той изтичал на дъсчената площадка, навел се над ухото на дремещия емир.

Емирът изведнъж подскочил на трона си така високо, като че го мушнали с шило малко по-долу от гърба.

— Лъжеш! — извикал той и лицето му се изкривило от страх и ярост. — Това не може да бъде! Багдадският халиф неотдавна ми писа, че му отсякъл главата! Турският султан писа, че го побил на кол! Иранският шах собственоръчно ми извести, че го обесил. Тиванският хан още миналата година високо пред всички заяви, че му одрал кожата. Та нима е възможно той да се е изплъзнал невредим от ръцете на четирима владетели, тоя проклет Настрадин Ходжа!

Везирите и сановниците пребледнели, щом чули името на Настрадин Ходжа. Мухобиецът трепнал и изпуснал ветрилото си, наргилджията се задавил от пушека и се закашлял; ласкателните езици на поетите се залепили сухи за зъбите им от страх.

— Той е тук! — повторил Арсланбег.

— Лъжеш! — извикал емирът и с царствена длан залепил на Арсланбег тежка плесница. — Лъжеш! А ако наистина е тук, как е могъл да проникне в Бухара и за какво я бива цялата твоя стража! Значи той е предизвикал на пазара тая тревога снощи! Той е искал да разбунтува народа срещу мене, а ти си спал и нищо не си чул!

И емирът заледил на Арсланбег втора плесница.

Арсланбег се поклонил ниско и шумно целунал ръката на емира, както била вдигната.

— О, повелителю, той е тук, в Бухара. Мигар не чуваш?

Далечният шум се усилвал и нараствал подобно приближаващо земетресение и ето, тълпата около съдилището, обхваната от общото вълнение, също се разшумяла, отначало неясно и глухо, а после все по-високо, по-силно и емирът почувствувал неустойчивото люлеене на дъсчената площадка и на своя позлатен трон. А в тази минута от общата непрекъсната врява, която вече преминавала в мощен рев, изведнъж изплувал и се повторил, и отекнал многократно по всички краища викът:

— Настрадин Ходжа!

— Настрадин Ходжа!

Стражата се спуснала с димящи фитили към топовете. Лицето на емира се изкривило от вълнение.

— Свършвайте! — извикал той. — Към двореца! Той повдигнал полите на сърмения си халат и се втурнал към двореца; подир него, препъвайки се, тичали слугите с празната носилка на рамене. И обзети от смут, тичали, като се блъскали и се изпреварвали, губели чехлите си и не се спирали да ги вземат, везири, палачи, музиканти, стражари, мухобиецът и наргилджията. Само слоновете минавали с предишната си важност и мудност, защото макар и да се числели към свитата на емира, нямали никакви причини да се страхуват от народа. Тежките, оковани с мед порти на двореца се затворили, след като пуснали емира и свитата му.

А пазарният мегдан, залят от народ, ехтял, шумял и се вълнувал, като повтарял отново и отново името на Настрадин Ходжа.