Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (74)

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

От тоя ден Агабег не бил вече предишният Агабег. Изпреварил бавното време, в мечтите си той вече се бил преселил в Кайро, в двореца, в собствените си очи той вече бил египетският везир Агабег ибн Муртаз Хорезми, вече чувствувал на плещите си тежестта на златошития придворен халат, вече чувал с мисления си предчувствуващ слух подрънкването на медалите и катарамите на гърдите си, на препасаната златна сабя. Оттогава всеки излишен ден, прекаран в Чорак, му се струвал откраднат от бъдещото му величие; всяка отлетяла минута безвъзвратно отнасяла обилните семена на всевъзможни блага и какви ли не печалби. Той се издувал от нетърпима горделивост. За Настрадин Ходжа станало истинско мъчение да разговаря с него. Всяка сутрин Агабег карал единствения си слуга, слепия и глух старец, да му прави метани до земята. А при магарето вече изобщо не допускал Настрадин Ходжа.

 

 

През това време животът в селото си вървял както обикновено: плодовете в градините наливали дъхава сладост, копринените буби увили пашкули, овцете по пасбищата се изягнили. Летните грижи на чоракци се увеличили; сега в Сафаровата чайхана вечер не се събирали много гости, само четири–пет човека; другите, капнали през деня, си лягали още по видело.

Чоракци свикнали с новия пазач на езерото и с неговите чудатости; само отвреме-навреме подмятали в чайханата по някоя и друга приказка за него. Затова пък, както и преди, над чоракци неотлъчно тегнела зловещата сянка на Агабег: пак иде поливане, пак — дни, изпълнени с тревожно очакване.

И изведнъж, като гръм от ясно небе, се посипали новини — една от друга по-главозамайващи.

Първата новина съобщил моллата в петък след сутрешната молитва: Агабег се обърнал мислено към бога и пожертвувал за джамията хиляда и петстотин танга, като поръчал помени за цяла година напред.

Хиляда и петстотин! Преди поливането! Колко ли ще вземе тогава за поливането?… Помени! За кои умрели?… За стъклените червейчета чоракци, разбира се, не можели да се сетят, затова се обърквали в предположения. „Може би за ония, който е решил да умори от глад?“ — зловещо пророкувал Сафар.

Втората новина разгласил самият Агабег. Тия дни напуска Чорак и заминава на хаджилък — да се поклони на свещения камък Кааба. По тоя начин Агабег сметнал за нужно да скрие заминаването си за Египет.

Нови тревоги, ново объркване! Преди поливането ли ще замине или след поливането? И най-важното — колко ще поиска все пак за поливането?

Третата новина — зловеща и страшна: Агабег изпратил конници на три посоки да търсят кадията Абдурахман. Викал кадията в Чорак. Защо? Срещу кого е замислил тъжба, преди да замине, какви сделки му е притрябвало да сключва?

По тоя повод в чайханата се стекло цялото село. Забравили градините, нивята, ливадите. А Сафар пак пророкувал: „Ще видите, дорде замине, всинца ни ще разори!…“ Само Мамед Али виждал в тревогата радост: каквото и Да става, оня вече няма да поиска Зулфия.

Решили да предизвикат съдбата — да попитат Агабег: колко смята да им вземе за поливането. Изпратили при него четирима старци.

Старците не могли да видят Агабег: не благоволил да се покаже. От името на стопанина говорил новият пазач на езерото. Думите му били загадъчни, не внушавали доверие.

— Вода ще получите — рекъл. — Нищо недейте продава. Тия пари, дето ги имате в кесиите, ще стигнат.

Че какво имали те в кесиите? В цялото село — сто–двеста танга. Старците казали това, на пазача. Той се засмял:

— Знам ви аз кесиите — като на издоена коза вимето са. Но пак ви повтарям: недейте продава нищо. Идете си, почтени, и предайте моите думи на останалите.

Тоя отговор не намалил тревогата, по-скоро я засилил.

В това време се върнали и конниците с вест, че кадията Абдурахман вече си е свършил работата в близкото село Олтъ Агач и утре вечер ще бъде в Чорак.

Селото замряло, стихнало в очакване на нечувани и невиждани събития.

 

 

Само двама от всички жители на Чорак не споделяли общите тревоги — Саид и Зулфия. А защо не ги споделяли — всеки лесно може да се досети. За това добре е казано в съчинението на проникновения Бади аз Заман ибн Мюфрид „Благоуханието на сутрешните рози“. Ето какво пише той: „Влюбването, ако е силно, винаги е съпроводено с леко замъгляне на ума, като лудост, на която обаче не бива да придаваме значение, тъй като тя не е опасна и не вреди — и как би могло да бъде другояче, когато самата любов е небесно чувство, изпратено ни от аллаха: нима от него може да произлезе нещо вредно? Затова, като срещнем влюбен млад човек, не бива да се чудим на неговата разсеяност, а също така на странните му разсъждения: у него има смесване на чувствата и мислите, настава бъркотия, в която никой не може да се оправи — а най-малко самият той. Трябва да го изслушваме с пълна снизходителност и да не спорим с него, особено за съвършенствата на неговата избраница, защото докато той е влюбен, всичко е безполезно; и за това могат да го укорят само глупците. Като се опираме на думите на мъдреца, да се отнесем и ние с пълна снизходителност към нашите влюбели и да ги оставим насаме в нощната градина, без да се опитваме да възпроизвеждаме техния разговор, породен от същата тая бъркотия на чувствата и мислите, в която никой не може да се оправи“…

 

 

Старият кадия Абдурахман толкова години живял в кривда и съдел по кривда, че накрая сам целият се изкривил — и душевно, и тялом, и в лице. И вратът му бил крив, с увиснала гуша; и носът му бил крив, тънък и раздвоен на върха; и устата му странно се изкривявала, и брадичката му стърчала настрани; отгоре на всичко той доста накуцвал с левия крак, та при ходенето изглеждало, като че ли на всяка крачка се гмуркал. Народът така му и викал: „кривият кадия Абдурахман“. Освен това ще прибавим, че той постоянно примижавал с едно око, или с лявото, или с дясното, според това накъде отиват кадийските му работи; с дясното — докато чакал рушвет, с лявото — след като го вземел. И понеже постоянно бил в едно от тези две състояния, от едната или от другата страна на рушвета, то винаги гледал света с едно око.

Той пристигнал в Чорак със стара раздрънкана каруца с изметнати колелета, на които правият път хич не им харесвал: те се кандилкали при всяко завъртане и все гледали да кривнат извън коловозите. Пъстрата кобилка в стръките била ниска, рошава, с проскубана опашка и с перде на едното око. Криво седял и каруцарят на капрата: единия крак подгънал в коляното, а другия опънал по стръката. Самият кадия, съобразно званието си, бил вътре в каруцата, зад спуснатото чергило, а отвън, някъде между каруцата и задницата на кобилата, бил настанен писарят, стар ортак на кадията във всички тъмни далавери. Писарят, макар и да не бил крив, бил целият смачкан и усукан, сякаш бил изпран, после изстискан, но забравили да го изпънат — така си изсъхнал като камшик. И шарената чалма на дългата му пъпешовидна глава била усукана като камшик.

Агабег изпратил слугата си да посрещне кадията и да го покани на гости, но кадията отказал, защото вардел от лъжливи клевети белотата на своята безпристрастност. Отседнал в чайханата. Сафар тозчас изгонил всички сеирджии и като оставил Саид да стои диванчапраз на кадията, тръгнал по къщите да събира одеяла. Адетът по това време изисквал ложето на всеки висок гостенин да бъде постлано с много одеяла — според Сафар на кадията се полагали най-малко десетина. Като се умил и пил чай, кадията мълчаливо погледнал писаря си — само с едното око, с дясното.

Писарят също така мълчаливо станал и тръгнал към къщата на Агабег.

Върнал се по тъмно, когато в чайханата се извисявал цял куп шарени одеяла — не десет, а четиринайсет, и кадията лежал отгоре, покрит с петнайсетото. Писарят — все така мълчаливо — му показал два пръста и след това още половин пръст. Това означавало — двеста и петдесет. Кадията въздъхнал, затворил дясното око и отворил лявото, като с това обозначил преминаването от състояние „преди“ в състояние „след“.

После те провели къс разговор — шепнешком, да не чува чайханджията.

— Каква е тъжбата?

— Не е тъжба, сделка е — отвърнал писарят.

— Ха, сделка? — учудил се кадията. — Толкова да се изръси за една сделка?

— Изглежда, ударил е голям келепир — пошепнал писарят. — Сигурно е пипнал за опашката някоя тлъста печалба.

— При това законна — наставнически отбелязал кадията. — Съвсем законна печалба. Утре ще научим — завършил той и като се обърнал по хълбок, затворил лявото си око, защото състоянията „преди“ и „след“ не обхващали часовете на неговия сън.

От всички криви сделки, които старият кадия Абдурахман бил записал и узаконил през живота си, тая надминавала по кривотия всичко виждано. Цяло доходно езеро, барабар с къщата и градината, се заменяло за някакво си келяво евтино магаре! Налице била тайна цел, а според закона тъмните сделки със скрита цел били най-строго забранени. При това сделката трябвало да се запише черно на бяло, да се запише така, че изпратените от хана опитни велможи за проверка на кадията да не могат да заподозрат нищо.

Когато Агабег със силен и ясен глас обявил своето намерение да смени езерото, къщата и градината срещу магарето, през тълпата чоракци, събрани пред чайханата, преминало недоумяващо приглушено бучен§, като бръмчене в огромен разтревожен кошер. Подето от миндерлъка в чайханата, това бръмчене се пренесло в задните редове, раздвижило ги и ги люшнало, като летящ вятър прошумяло по плетищата, начоголени от дечурлига, след това прелетяло по близките покриви, пъстреещи многоцветно от кърпите на жените. Езеро — за магаре! Той трампи езерото за магаре!… Сред чоракци нямало човек, на който да не му се замъти акълът като от гъст пушек и да не му трепне сърцето.

Но старият крив кадия Абдурахман, побелял от далавери, хич не се учудил, дори окото му не мигнало. Важно и невъзмутимо седял той на миндера в чайханата, с лице към тълпата, на високо, като на трон, който чайханджията Сафар направил за него от петнайсет одеяла. Долу седял писарят, насочил дългия си унил нос в разтворения съдийски тефтер. И той, следвайки чорбаджията си, също запазил пълна невъзмутимост.

Кадията строго изгледал тълпата.

Бръмчащият тътен започнал да намалява, да се снишава към земята и накрая съвсем стихнал.

Всички замрели в трепетно очакване.

— Узакбай, син на Бабаджан! — провъзгласил кадията.

Настрадин Ходжа хванал магарето за юлара, приближил се.

— Какво ще кажеш в отговор на думите на Агабег, син на Муртаз? — попитал кадията. — Съгласен ли си на смяната?

— Съгласен съм.

През тълпата чоракци отново преминал шум. Той бил съгласен! Има си хас!… Срещу магаре за трийсет танга на най-добрия пазар да получи такова богатство!

Ставало нещо загадъчно, тъмно, страшно. Някой в тълпата не издържал и изстенал, по-точно тихичко изпискал.

Кадията запазил предишното си спокойствие.

— Двете страни изявиха желание за предстоящата замяна! — провъзгласил той. — Първото изискване на закона е изпълнено. Сега който от селяните има достатъчно сериозни доказателства против замяната, нека ги каже пред всички!

Такива не се намерили.

Кадията почакал една–две минути и обявил:

— За извършването на сделката няма пречка, за което свидетелствувам аз.

Сега предстояло последното — да се запише. Така да се запише, че в него да няма и най-малка кривда!

Ето кога старият кадия показал целия блясък на своето съдийско хитроумие.

Пет минути той мислил; как са текли мислите в старата му глава, по какви пътища — трудно е да се каже, но ето, в съответствие с тяхното протичане, отначало чалмата се килнала наляво и увиснала, подпряна само на ухото, след това се килнали наляво очилата му, и най-после самият той се килнал наляво върху одеялата, които се крепели и не падали само благодарение на героичните усилия на Сафар, който подпирал камарата с рамо.

Когато кадията заговорил, в гласа му звучало гордо упоение от могъществото на неговия разум.

— Запиши имената на тия, които правят сделката! — заповядал той на писаря.

Оня заскърцал с перото; толкова се бил наврял в тефтера, че сякаш скърцал по книгата с дългия си нос.

През това време кадията мислено подбирал думи, които биха могли по най-добрия начин да докажат пълната законност на сделката, изразявайки примерното равенство на заложеното от двете страни. — Доходно езеро с принадлежащите към него градини и къща — казал той с многозначителен, вещ глас и вдигнал пръст. — Много добре, да го запишем. — Той направил повелителен знак на писаря. — Ще го запишем в такъв ред: къща, градина и принадлежащия към тях вир. Защото кой може да каже, че езерото не е вир: От друга страна, ако споменатата къща и градина принадлежат към езерото, или, иначе казано, към вира, ясно е, че и вирът, обратно, спада към къщата и градината. Пиши, както ти казах: къщата, градината и принадлежащия към тях вир!

По тарикатлък това бил удивителен ход, който веднага решил половината работа: с обикновено преместване на думите езерото вълшебно се превърнало в нищо и никакъв запустял вир, който се намирал в някаква градина, пред някаква къща. В общата цена на такова имение главната част падала, разбира се, на къщата, после на градината, а вирът само се споменавал, ей тъй, между другото, за ред, понеже сам по себе си не заслужавал отделно оценяване.

Стойността на имуществото на едната страна намаляла много десетки пъти. Но сделката все още незабележимо клоняла наляво. За да я изравни окончателно, многомъдрият кадия пристъпил към изследване имуществото на другата страна.

И тук последвал неговият нов победоносен удар:

— Узакбай, син на Бабаджан, кажи, какво име носи намиращото се в твое владение предназначено за смяна магаре?

— Винаги съм го наричал Пфак-Толум.

— Пфак! Толум! — възкликнал кадията. — Какво ниско, отвратително име за такова скъпоценно животно, срещу което ти получаваш цяло богатство! Не е ли по-разумно да му дадем друго, благородно и звучно име: ако не Алтън-злато, поне Гюмюш-сребро?

— Може и тъй — съгласил се Настрадин Ходжа, който уловил във въздуха мисълта на кадията. — На мене ми е все едно, а на него — още повече.

— Пиши! — обърнал се кадията към писаря. — Пиши: споменатото имущество — къща, градина и принадлежащият към тях вир от страна на Агабег, син на Муртаз, се предават на Узакбай, син на Бабаджан, като се заменят от страна на последния с Гюмюш-сребро, с тегло… Кажи, Узакбай — с гордо и упоено тържество старият кадия извисил глас до тръбен звук, — кажи, колко тежи твойто магаре?

— Трябва да има двеста оки.

— Мене ми трябва точното тегло.

— Нека да бъде двеста и осем оки и седем и половина драма — за сметка на мързела и изядените питки.

— Пиши! — протръбил кадията на писаря. — …се сменява срещу сребро с тегло двеста и осем оки и седем й половина драма, за което аз, кадията Абдурахман, син на Расул, съставих настоящата тапия в пълна сгода със закона и повелята на хана.

Настрадин Ходжа учудено гледал кадията: че това било изпипана работа, макар и мошеническа, ама майсторска, та не можел да не му свали шапка.

— Което се заверява с моя печат и подпис! — тръбял кадията, като изпълвал с гласа си чайханата и цялото отрупано с хора пространство пред чайханата, и без да забелязва, се накланял и накланял наляво; за пусти късмет Сафар точно тогава се зазяпал, не можал да задържи с рамо камарата и при последната дума кадията бавно, плавно се изхлузил долу на пода с всичките петнайсет одеяла.

Размяната свършила. Сега езерото станало собственост на Настрадин Ходжа, а магарето — на Агабег.

Кадията дал на двамата съответните тапии.

Потресените чоракци се разотишли по къщите, обсъждайки и тъй, и инак днешните събития.

Пътят пред чайханата опустял.

Скоро опустяла и чайханата: старият кадия заминал от Чорак за други места, където го очаквали различни многомъдри тъжби и сделки.

Малко преди да замине, Настрадин Ходжа тихичко го попитал: кога на почетния кадия ще му е по път да намине пак през Чорак.

При тоя въпрос лявото око на кадията мигновено се затворило, вместо него се отворило дясното, което означавало състояние „преди“.

— След четири–пет дена, като си свърша работата по селата — отвърнал той и с пъшкане се покатерил в каруцата по спиците на колелото.

Писарят се настанил на своето място, някъде между каруцата и задницата на кобилата.

Каруцарят свил единия си крак в коляното, опънал другия по ока, изправил се на капрата, цъкнал с език и кобилата потеглила.

С цигукане, криволичене и кандилкане каруцата тръгнала по пътя и се скрила зад каваците.

Тая нощ Настрадин Ходжа и Агабег не мигнали.

Обзет от нетърпение да надене египетския придворен халат, Агабег не желаел да остава в Чорак нито ден повече. На разсъмване заминавал.

Дисагите му за път били приготвени от вечерта; оставало му само да сложи двата ибрика с вълшебна вода.

Към среднощ били сложени и ибриците, плътно запушени със смола.

Настрадин Ходжа написал заклинанията на лист дебела китайска хартия, Агабег скътал листа в тайния пояс, какъвто пътниците опасват под ризата, на голо. В същия пояс му били и парите, и скъпоценностите, взети от Мамед Али.

Взело да съмва.

— Време е! — рекъл Агабег. — Е, сбогом, Узакбай, чакай от мене голям подарък от Египет. Ще ти изпратя чибук и сребърна кана за вино.

Настрадин Ходжа му отвърнал с дълбок поклон.

— Сполай на властелина и великолепния везир на египетската земя. Позволи ми, везирю, да ти прислужа за последен път.

Той влязъл в къщата и след минута се върнал; след себе си дърпал заинатилото се магаре.

Потрепвайки с копита по влажните каменни стъпала, магарето слязло в градината и по навик тръгнало право към лехите с цветя, вече наполовина опасани.

Настрадин Ходжа му надянал юлара, задържал го и ловко метнал дисагите на гърба му.

— Какво правиш бре? — извикал Агабег и хванал дисагите. — Принцът да хамалува! Узакбай, ама ти за пет пари акъл нямаш!

— Защо? — недоумяващо попитал Настрадин Ходжа.

Агабег го изгледал презрително и с пъшкане нарамил дисагите.

— Ти какво, до Кайро ли смяташ да стигнеш така? — осведомил се Настрадин Ходжа.

— В Коканд ще купя един кираджийски кон. Само за дисагите. Пък аз ще вървя пеша, защото не ми прилича аз да яздя, а принцът да бъхти пеша. То аз бих качил принца на каруца, ама ме е страх, че по пътя ще вземат да му се присмиват разни простаци, които са свикнали да виждат четириногите, подобни на принца в сегашния му лик, впрегнати в талигите, а не качени отгоре.

— Мъдро, мъдро! О, везирю, колко необятен е твоят разум!

Синината на ранното разсъмване бързо преминавала в сутрешна бледина. Небето започнало леко да розовее. От всички краища на градината чуруликали, цвъртели птички.

Магарето, Агабег и Настрадин Ходжа излезли на пътя. Далечните планини били обвити в облаци, подножията на хребетите тънели в гъста белезникава мъгла, но снежните върхове вече светели с лек прозрачен блясък — първата усмивка на пробуждащия се ден. И мъглата в дефилетата, клисурите и доловете започвала вече да се раздвижва, да се кълби и да се вдига. Колко леко се дишало!

— Най-добре е за из път да имаш арабски динари — давал акъл Настрадин Ходжа на Агабег. — Те вървят навсякъде еднакво, защото в арабското злато няма фалшиви примеси, както в много други пари. Ама внимавай при размяната. Сарафите често са мошеници: могат да ти пробутат фалшиви пари с ниска проба на златото. Като си свършиш работата в Коканд, о, блестящ везирю, преди да отпътуваш, намери дюкяна на сарафина Рахимбай. Той е близо до главния яз на площада, от лявата страна на големия арък, дето вече петнайсет години го облицоват с камъни и все не могат да го завършат. Питай за Рахимбай — всеки кокандец ще ти го покаже. Всички го познават, той е честен търговец, можеш да му имаш пълно доверие.

— Може ли да купи моите скъпоценности?

— О, да! Само той! И ще ти даде по-висока цена от който и да е друг.

— Значи като вървиш по големия арък, отляво, до главния яз?

— Точно така!… Каква могъща памет е вложил аллах в твоята глава, везирю!

— Е, сбогом, Узакбай!

— На добър час, блестящи везирю!

— И да чакаш подарък от мене!

— Ще чакам, великолепни везирю!

— Хайде, поклони се за сбогом на сияйния принц. Дълго време си бил приближен до царската особа; благодари му за това велико щастие.

— Кланям му се доземи и му благодаря.

Разделили се.

Настрадин Ходжа дълго, дълго гледал подир заминаващите. И ей-на, какви са странностите на човешката природа! Агабег му бил враг и все пак, след като го изпратил, му станало чоглаво; такава власт има над нашето сърце раздялата.

Да не говорим пък за магарето! Като направило петдесетина крачки, то спряло, обърнало муцуна и скръбно, укорно изгледало стопанина си. Настрадин Ходжа не можал да опази очите си сухи. „О, питкаджийо! — мислено възкликнал той. — Нима можеш да си помислиш, че твоят стар приятел в митарствата ще те даде на някакъв си Агабег и ще се раздели с тебе! Не, аз няма да извърша такова долно предателство, ние още дълги, години ще бъдем заедно!“

Заминаващите се скрили. Подире им по пътя се плъзнал плах розов лъч — прохладен, прозрачен, свеж, отражение от гладките високи планински снегове.

Настрадин Ходжа се върнал в колибата на хълма.

Там, както се били уговорили предния ден, го чакал крадецът.

— Готов съм — късо рекъл той. — Дай ми само малко пари, за да не ги печеля в Коканд.

Докато му давал парите, Настрадин Ходжа му говорел:

— Следи Агабег, стъпките му да броиш. До една седмица, считано от днес, той няма да излезе от Коканд, а аз за това време ще смогна.

— Ако бързаш…

— И най-вече — да следиш магарето ми. Не знам какво ще стане с мен, ако го загубя!

— Няма да го загубиш, това няма да стане, защото то и на мене ми е скъпо — така свикнах с него. Чудно, какво толкова привлекателно за сърцето има скрито в тоя дългоух инат, дето червата му не спират да куркат?

— Хайде, тръгвай! Всемогъщият аллах да ти помага!

— Хайде! А на тебе господ да ти помага успешно да свършиш онова, което си намислил.

Така в тази ясна сутрин Настрадин Ходжа изпратил на път и едноокия крадец.