Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (68)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Минал още един ден, а крадецът не се връщал.

Настрадин Ходжа пресметнал на пръсти пътя му: три дена нататък, три насам, два дена в Коканд. „Ако и утре не дойде, тогава наистина ще трябва да бягаме! Нима вътрешното чувство ме лъже? Не, не може да бъде! Той е вече близо, той бърза с всички сили, той е вече отсам планината!“

И крадецът се появил. Появил се на вратата на колибата, сякаш изникнал от въздуха. Само една минута преди това Настрадин Ходжа излизал да гледа пътя — жива душа нямало. И изведнъж изникнал! Бил уморен, прашен, но плоската му мутра сияела. Настрадин Ходжа разбрал без думи: успех!

Това станало следобеда. Докато крадецът разказвал кокандските си перипетии, минало икиндия. Наближавала вечерта — последната вечер преди поливането; трябвало да се бърза.

— Да се разберем за по-нататък — рекъл Настрадин Ходжа. — Скъпоценностите са на бедната вдовица и трябва да й бъдат върнати. Съгласен ли си?

— Минаваше ми такава мисъл.

— Но преди туй ще ги пуснем за късо време в обръщение. С благочестиви намерения, разбира се.

— Сещам се! — оживил се крадецът. — И ще ти кажа къде е най-удобното място за тая работа. Отвъд Чорак, вече в долината, има един кервансарай. Разправяха ми за него. Голям кервансарай, там по цели нощи играят на зарове. На едро се играе! Ако се хванем двамата…

— Не, за такава работа няма да се хващаме. Ще пуснем парите в обръщение тъдява, наблизо. Ще играем една друга игра — без загуба. Върви подир мен, но никой не трябва да те види.

През пущинаци и кьорсокаци той завел крадеца при къщата на стария Мамед Али. Като се криели из буренаците, те се промъкнали до плета, надникнали в градината.

Старецът бил в градината, копаел ябълките. Сред тях — Настрадин Ходжа знаел това място — имало една, която Мамед Али посадил на рождения ден на дъщеря си. По думите на Саид, всеки ден на тая ябълка трябвало да се връзва за красота различна панделка: в събота — червена, в неделя — бяла, в понеделник — жълта, във вторник — синя, в сряда — розова и в четвъртък — зелена. А в петък — празничен ден — всичките шест панделки заедно. Този обред го била измислила самата Зулфия и вече десет години оттогава винаги го спазвала, никога не забравела да поздрави сутрин своята връстница, да я промени и натъкми.

Днес било петъчен ден — празник, на ябълката трябвало да има шест разноцветни панделки. Но къде са те?… Колкото и да се взирал, Настрадин Ходжа не можал да разпознае сред многото дръвчета онова, единственото. Да не би Зулфия да е забравила?

Не, не била забравила. Като се вгледал по-внимателно, Настрадин Ходжа видял на една ябълка наблизо, същата, която старецът тъкмо бил почнал да окопава, тънка панделка — черна.

Зулфия не била забравила. Тази сутрин тя се простила с любимата си ябълка и оставила за спомен траурен знак.

Настрадин Ходжа за миг се задъхал от жалост: тая черна панделчица му разказвала повече, отколкото цяла тъжна книга. Горкото момиче, колко ли е страдало, през тия дни! Без да е видял още Зулфия, без нито веднъж да е говорил с нея, той я почувствувал кръвно близка и скъпа. С цялото си сърце споделял той нейната мъка и с цялото си сърце предварително откликвал на радостта й, неочакваната радост, която щяла да влезе в градината заедно с него.

— Видиш ли оная черна панделка на ябълката — пошепнал той на едноокия. — Няма да мине и четвърт час и тя ще бъде сменена от пищното великолепие на шест разноцветни панделки! Повярвай ми: заради такива минути си струва човек да живее на земята!

Едноокият не го разбрал — за него панделката била тъмна не само по цвят, но и по смисъл!

— Какво искаш да кажеш?

— Гледай и разбирай.

В градината се появила младата стопанка — Зулфия. Уви! Тя вече не се смятала стопанка тук. Печална сянка лежала на лицето й. Бавно и прощално огледала градината — храстите, овошките, пътечките, лехите… Настрадин Ходжа отдалеко чувствувал сълзите в очите й.

— Гледай! — прошепнал крадецът и сбутал с лакът Настрадин Ходжа. — Още някой…

Бил Саид. Без да го забележи старецът, той се бил мушнал през портата и сега се промъквал зад храстите към Зулфия.

Тя се завтекла към него.

— Е, какво? — отгатнал Настрадин Ходжа нейния въпрос.

— Днес се решава всичко — последвал отговор. — Или ще има пари, или бягаме. Готова ли си?

Зулфия смело тръснала глава. Да, готова е! Тя не се решава отведнъж, но реши ли се, значи край. Настрадин Ходжа й се любувал — как решително завъртяла глава, как блеснали очите й.

Старецът, който чоплел около ябълката, се огледал, видял Саид и Зулфия. Навел глава, помислил, забил мотиката в земята и с немощна, провлечена походка се затътрил към тях.

Саид почтително му се поклонил.

Старецът мълчаливо му отвърнал. Трудно му било да говори. Срамувал се. Насилил се и рекъл:

— Сине, послушай ме: иди си. Не терзай напразно ни моето, ни нейното, ни своето сърце. Тя не е вече наша.

Настрадин Ходжа нямал време да слуша по-нататък.

— Бързо! — прошепнал той на крадеца. — Скрий скъпоценностите под ябълката. Зарий ги отгоре-отгоре. Промъкни се като змия, като сянка…

Крадецът се плъзнал надолу, от другата страна на плета, в градината. И веднага се изгубил от очите, сякаш потънал в земята като в блатна вода. И само по едва забележимото поклащане на тревата над сухата обрасла вада Настрадин Ходжа можел да забележи неговото пълзене към ябълката. Стремително, нечуто…

Нещо само се мярнало около ябълката и бурените над сухата вада пак се размърдали — обратно.

Като прескачал в градината, крадецът закачил едно клонче от нар, когато се върнал, клончето още се поклащало.

— Сега какво? — шепнешком попитал той, целият разтреперан. Не от страх, разбира се, а от крадливата страст, само че обърната наопаки.

След скръбните думи на Мамед Али цялата градина, залята от широк и ясен поток вечерна светлина, сякаш помръкнала и се потопила в тъма.

Саид си тръгнал. На портата се обърнал, махнал за сбогом.

Зулфия плачела.

Старецът с бавни крачки се върнал при ябълката.

Хванал мотиката, ударил веднъж, копнал втори път, обръщал земята, огладена от желязото до блясък. Той разбивал всяка буца с тъпото на мотиката, след това я раздробявал, наситнявал — грижливо, до най-ситната бучка. Мъката лежала като воденичен камък на старото му сърце, тя изгасила последния пламък на старческите му очи, но не могла да влезе в ежедневния му труд. Трудът бил за Мамед Али коренът на битието му, темелът, на който той се държал върху земята. Както винаги, старецът равномерно вдигал и пускал тежката мотика — и след него нямало нужда нито нещо да се оправя, нито да се преправя.

Нещо дръннало под мотиката. Старецът се навел, дълго гледал, без да вижда от слепота торбичката със скъпоценностите. Настрадин Ходжа мислено му викал: „Че наведи се де, стара къртицо! Вземай, ето ги, вземай!“

Най-после старецът видял. Вдигнал торбичката. Развързал я — и се вкаменил, ослепен от блясъка на златото, от святкането на скъпоценните камъни.

Той изсипал скъпоценностите на дланта си — почерняла, грапава, пръстена. Една от гривните паднала на земята. Мамед Али се навел да я вземе и разсипал останалото. Рубиненият наниз се изплъзнал от ръцете му като огнено змийче, падайки, златото меко блеснало с маслен, стопяващ се блясък, сапфирите светнали като синкаволедено звездно сияние, изумрудите — като зелени искри.

— Зулфия! Зулфия! — извикал старецът с примрял глас.

Тя чула, хукнала разтревожена към него.

— Какво ти е, тате? Лошо ли ти е?

И се вцепенила, като видяла скъпоценностите. През живота си само два пъти била виждала злато, а скъпоценни камъни — никога.

— Откъде е това?

Старецът се поокопитил, дошъл на себе си.

— Намерих ги. Ей-сега, под ябълката… Под най-свидната, под твоята… О, Зулфия, всемогъщият аллах чу молбите ни! Ангелът ни ги е донесъл, твоят ангел, Зулфия!

Настрадин Ходжа дръпнал едноокия за ръкава:

— Чу ли, ти си ангел.

Като ударен от гръм, едноокият се строполил на земята в краката на Настрадин Ходжа от напушилия го отвътре беззвучен смях.

А в градината започнала радостна суетня. „Саид! Саид!“ — звънко викала Зулфия. Младежът още не бил далече — чул, върнал се. Единствено той от тримата се досещал откъде са дошли скъпоценностите, Но как са попаднали под ябълката — не можел да разбере.

Само едно нещо липсвало, за да увенчае такъв ден: разноцветните панделки на ябълката. „Сети се де, сети се“ — повтарял Настрадин Ходжа мислено на Зулфия. Тя доловила с вътрешен слух повика му, припнала към къщи и след минута се върнала като летяща комета — стремителна, сияеща и с опашка от цветни ленти. Слънцето залязло, но коприната струяла, блестяла, сякаш съдържала светлината в себе си; Зулфия пременила ябълката и в пищното великолепие на разноцветните панделки черната, погълната, от здрачината, изчезнала, стопила се без следа.

 

 

На връщане крадецът рекъл:

— Аз си мислех, че това момиче е нещо… ум да ти зайде! Пък то — нищо особено. Арзи-биби например я туря на малкия си пръст.

— Спомни си Саади: „За да разбереш цялата красота на Лейла, трябва да я гледаш с очите на Меджнун“ — отвърнал му Настрадин Ходжа.

В колибата той дал на крадеца няколко питки, едно старо одеяло и котле.

— Настани се някъде тъдява, наблизо. Никой не бива да те вижда и дори да подозира, че си в Чорак. Ядене ще ти давам аз и само нощем. Бъди готов да се явиш веднага, щом те повикам. Нали видя пръта пред вратата? Като му вържа бяла кърпа и го повдигна — това е знак. Идвай веднага, не се бави нито минута.

— Слушам и се подчинявам.

При тия думи крадецът тръгнал да си търси усамотен бивак.

Умеел да се крие. Бързо намерил наблизо една малка пещера, много уютна. Входът й бил зашумен от гъсталак — сигурна защита от чужди очи. Тази пещера и досега си стои по тия места и се казва „Обиталището на благочестивия крадец“. Но от сегашните чоракци нито един не може свястно да обясни защо се нарича така: за какъв крадец става дума, какъв ще да е бил този крадец, дето е оставил тук незаличима от вековете диря? Нека нашата книга да разсее мрака на незнанието и в този тих земен кът, понеже познанието за света се събира зрънце по зрънце и нито едно зърно не е излишно.

Докато се стъмнило, крадецът успял да събере сух повет и да си направи постеля. Огнището и всичко останало отложил за сутринта. Настъпвала нощта; перести облачета взели да затулят луната и понякога превръщали нейното сияние в светла мъгла; в посребрените от месечината храсталаци с тихо шумолене притичало нещо мъничко, меколапо; сънено изпищяла разбудена птица.

Крадецът се проснал на постелята, изтегнал се. Очите му се затворили, в краката му след трите похода се оттичала бучаща тежест.

След една минута той спял — дълбоко, спокойно. И насън се усмихвал — може би сънувал дядо Турахон.

Спял в колибата си и Настрадин Ходжа; в съня му пред него се поклащала ябълката, опасана с шест разноцветни панделки.

Спял Агабег и сладострастно мляскал с дебелите си устни: сънувал Зулфия, която на сутринта чакал в своята паяжина. Мръсен паяк, напразни мечти! Вместо пеперуда, за гнусната му и хищна трапеза вече бил приготвен стършел! Що се отнася до будните, тая вечер те не били двама, както обикновено, а трима: старият Мамед Али също не спял, вардел скъпоценностите, скътани дълбоко под възглавницата.

Саид и Зулфия си приказвали в градината, на обичайното място — до вира, в сянката на караагача.

— Сега повярва ли ми, Зулфия?

— Саид, скъпи мой, аз нищо не разбирам! Кой е този непознат, нашият закрилник, нашият приятел?

Не знам, Зулфия, той не си казва името… О, колко съм щастлив!

— И аз съм щастлива, Саид!

— Завинаги ли?

— Завинаги! По-скоро тоя бряст ще стане на тръстика, отколкото аз да те разлюбя.

Брястът слушал и не се учудвал: той бил виждал много влюбени на тая пейка, бил чувал много нежни думи, повтаряни от всяко поколение, и знаел колко бързо — според неговите вековни сметки — пламенните възлюблени стават грохнали старци и треперливи щърбави баби, които, преди да легнат в гроба, излизат да поседят на същата тая пейка, само че денем, за да сгреят на слънцето изстиналата си бавна кръв, някога искряща и пенлива като младо вино.