Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Преди да въведе Гюлджан в дворцовата градина при емира, Арсланбег извикал от харема стариците и им заповядал да приготвят Гюлджан, та погледът на емира да се наслади от съзерцанието на съвършенствата й. Стариците незабавно се заловили за обичайната си работа; те измили с топла вода разплаканото лице на Гюлджан, преоблекли я в лека коприна, почернили веждите й, начервили бузите й, облели косите й с розово масло, боядисали в червен цвят ноктите й. След това повикали от харема негово велико целомъдрие главния евнух, човека, който на времето се славел с разпътството си из цяла Бухара, а по-късно заради знанията и опита му го повикали на емирска служба, бил скопен от придворния лекар и поставен на една от най-високите длъжности в държавата. Негово задължение било денонощно да следи сто и шейсетте наложници на емира, за да имат те винаги съблазнителен вид и да събуждат страстта на емира. Тези задължения ставали от година на година все по-тежки, защото емирът все повече се пресищал, а силите му намалявали. И главният евнух трябвало неведнъж сутрин да получава вместо награда десетина камшика, което впрочем не било за него най-тежкото наказание, защото колчем приготвял прекрасните наложници за срещите им с емира, изтърпявал несравнено по-големи мъчения, напълно сходни с онези, които очакват разпътниците в ада, където споменатите разпътници са осъдени да се намират през цялото време между голи хурии, също приковани с железни синджири за стълбове.

Когато главният евнух видял Гюлджан, той отстъпил, поразен от красотата и.

— Тя наистина е прекрасна! — възкликнал той с тънък глас. — Водете я при емира, махнете я от очите ми! — Той тръгнал с бързи крачки назад, като си блъскал главата в стените, силно скърцал със зъби и възклицавал: — О, колко ми е тежко, колко съм злочест!

— Това е благоприятен признак — рекли стариците. — Значи нашият повелител ще бъде доволен.

Повели клетата безмълвна Гюлджан към дворцовата градина.

Емирът станал, приближил до нея, повдигнал яшмака й.

Всички везири, сановници и мъдреци закрили очи с ръкавите на халатите си.

Емирът дълго не можал да откъсне очи от прекрасното й лице.

— Лихварят не ни излъга! — рекъл той високо. — Да му се даде награда, три пъти по-голяма от обещаната!

Отвели Гюлджан. Емирът явно се развеселил.

— Той забрави грижите, развесели се. Славеят на сърцето му се наведе над розите на лицето й! — шепнели придворните. — Утре сутринта той ще бъде още по-весел! Слава на аллаха, бурята мина над нас, без да ни порази нито с гръм, нито с мълния.

Придворните поети одързостени излезли напред и поред започнали да възхваляват емира, като сравнявали в стихове лицето му с пълна луна, снагата му — със строен кипарис, а царствуването му — с пълнолуние. Царят на поетите най-сетне намерил случай да каже уж в порив на вдъхновение стиховете, които от вчера заранта висели на крайчеца на езика му.

Емирът му хвърлил шепа дребни монети. И царят на поетите, пълзейки по килима, ги събирал, като не забравил да долепи устни до чехъла на емира.

Милостиво усмихнат, емирът рекъл:

— Сега и на нас ни дойдоха на ум стихове:

Когато в градината влязохме ние,

луната от срам пред свойто нищожество

се в облак потули.

И птиците млъкнаха, вятърът стихна,

а ние стояхме — велик, вездесъщ, всепобеден,

подобен на слънце и мощен…

Всички поети изпопадали на колене, като викали: „О, велики! Ти засенчи самия Рудаки!“ — а някои лежали ничком на килима, уж изпаднали в безсъзнание.

В залата влезли танцувачките, след тях — шутовете, фокусниците, факирите и емирът възнаградил щедро всички.

— Съжалявам само — рекъл той, — че не мога да заповядвам на слънцето, инак щях да му заповядам днес да залезе по-скоро.

Придворните отвърнали с раболепен смях.