Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (54)

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кокандският подземен зандан бия до главната порта на дворцовата крепост, но от външната страна — едно обстоятелство, което показвали дълбоката мъдрост на неговите създатели. Ако занданът, бил от вътрешната страна, всички грижи по прехраната на многобройните престъпници щели да лежат на ханската хазна; като бил отдалечен от пределите на дворцовата крепост, занданът не обременявал хазната, престъпниците се изхранвали сами, с каквото даде бог: които имали семейство — носели им от къщи, останалите — от подаянията на милозливи граждани.

Занданът представлявал един покрит трап с три отдушника, от които винаги излизали топла смрад: надолу водела стръмна стълба с четиридесет стъпала; горе, пред входа, постоянно пазел тъмничар или пък самият Абдула Бираръмадам — Абдула и Половина, наречен тъй заради гигантския му ръст — мрачен жилав бабанко, който никога не се разделял с тежкия си бич, или пък неговият помощник, един свиреп афганистанец с ниско чело и дебели бърни. Афганистанецът не носел камшик, затова пък пръстите му по кокалчетата целите били в мазоли — от юмруците по зъбите.

Та на тия двамата било оставено да се грижат за престъпниците и да ги хранят. Пред входа на затвора винаги имало две кошници за храна от милостиня и малко гърне с тясно гърло за пари. Със Събраната милостиня тъмничарите се разпореждали пълновластно: парите и най-хубавото от храната вземали за себе си, а на престъпниците давали остатъците. От сутрин до вечер от дълбините на зандана се носели молби към минувачите за хляб, стонове и ридания, които се сменяли с викове и вопли, когато Абдула с камшика или неговият помощник с мазолестия юмрук слизали долу.

Зашеметен от падането по четиридесетте стъпала на стръмната стълба, от стоновете, воплите и нетърпимата смрад, Настрадин Ходжа не можал веднага да дойде на себе си. Когато се свестил и очите му свикнали с тъмнината, той видял наоколо си какви ли не престъпници.

И всеки от тях бил едно стъпало на страшната стълба, по която велможата правел блестящото си изкачване към върховете на властта, богатствата и почитта; последната седмица той трябвало да преправи стълбата си: трябвало да махне две стъпала — пешаварците — и да тури едно — Настрадин Ходжа; но има стъпала, който са твърде коварни за онзи, който се качва, и на които той лесно може да си строши крака, че и врата — ето какво забравял неуморният велможен строител!

Гняв и жалост задушавали Настрадин Ходжа; дори той, който бил видял какво ли не, не мислел, че някъде по земята може да има такова страшно, такова гнусно място — той се спуснал сякаш на самото дъно на злото.

В сърцето му останал още един белег от райа — от ония, които обличат сърцето с бронята на безпощадата.

Но трябвало да помисли за собствената си съдба, да се оправи във всичко станало.

Сега работата се заплела и за самия Настрадин Ходжа.

Къде ли са конете? Къде са изчезнали от каменоломната? Нали са били там — търговецът позна юздата си!

Има ли пръст велможата със своите хора в това повторно изчезване на конете или няма?

В какво смята той да обвини заловения вражалец — само в измама ли или и в нещо отгоре?

Къде е едноокият крадец и каква е неговата съдба?

Настрадин Ходжа се чудел и маел. И в ума му започнало да ре прокрадва тъмно подозрение: „Ами ако едноокият просто е откраднал конете, за да ги продаде някъде другаде? Ако е така, то за него е дори по-добре, че аз съм в кауша…“ Но тук той прекъсвал своите мисли, сам възмутен от низостта на такива подозрения. „Не! — рекъл си той. — Едноокият, разбира се, е крадец, изпечен крадец, от главата до петите, но е честен човек, не е предател!“

На това се спрял Настрадин Ходжа, като избрал доверието за опора на своя дух.

Дали е бил прав, или не — скоро ще разберем от по-нататъшното, а за сега да напуснем подземния зандан и да се пренесем на Моста на отсечените глави, където още не било стихнало одевешното вълнение.

Сарафинът, морав от негодувание, разчорлен, стоял пред велможата и говорел с разтреперан, сдавен глас:

— Конете бяха почти намерени! Почти намерени! В каменоломната са намерили юздата — ето я! И в последната минута сиятелният Камилбег реши да прекъсне гледането и да прати вражалеца в зандана! Но нека високопочитаният княз да не се лъже — аз проникнах в неговите замисли! И мен, слава богу, малко ме познават в двореца, ще падна пред краката на великия хан и ще го моля за защита и справедливост!

Велможата го слушал с ледено презрение!

Довели коня му; той се метнал на седлото и оттам, отвисоко, рекъл величествено:

— Вражалецът е разобличен за много злодеяния, затова отиде в зандана. Трябваше да го запра още вчера, но се въздържах, защото исках да помогна на Достойния Рахимбай да си намери конете. А днес почтеният Рахимбай се отплаща с черна неблагодарност за всичките ми грижи да запазя неговия имот.

Сарафинът вдигнал към небето късите си пухкави ръце:

— Грижи за моя имот! Аллах милостиви, че аз във всичко това виждам само една ваша грижа — да бъдете първенец на състезанието.

Без да удостои сарафина с отговор, съпроводен от бой на барабани и викове: „Разпръсни се! Разпръсни се!“, велможата царствено се отдалечил, заграден от стражари с вдигнати секири, голи ятагани, насочени маждраци и тризъбци, приготвени боздугани и шестопери.

Тълпата около моста оредявала.

Народът се разотивал, излъган в своите очаквания. Смехът и подигравките нямали край.

Намерили се мнозина, по различно време измамени на този мост. Те на висок глас псували гледачите, изобличавайки техните лъжи.

Гледачите се омърлушили, предчувствувайки съкрушително спадане на доходите. Този проклет хвалипръцко, дето уж гледал за крадени неща, засрамил и опозорил цялото им съсловие!

Сарафинът хукнал към дома си, като си мърморел нещо под нос и нещо някому доказвал.

След него, разбира се, тръгнали шпиони.

След един час шпионите съобщили на велможата, че сарафинът е повикал берберин да му оправи брадата.

След още един час доложили, че търка с пясък железния знак на еснафа, проветрява извадения от сандъка сърмен халат, който се полагал за хора от Търговския еснаф за най-тържествените случаи.

Тази подготовка накарала велможата да се навъси, Търговецът, изглежда, наистина бил решил да се жалва в двореца. Безумна дързост!

Можели да възникнат последствия. Особено сега, когато ханът още не бил забравил пешаварците.

Трябвало да се вземат неотложни мерки.

Велможата плеснал с ръце — и пред него изскочил главният му помощник по разпитите, мрачен кривокрак дебеланко с мътни, скрити дълбоко под челото криви очи, събрани Към носа; този свиреп начумерен човек бил прочут с това, че в неговите ръце всеки престъпник отричал своята вина не повече от два дена, след което непременно си признавал, между разкритите от него престъпления имало и твърде интересни — така например един зарзаватчия си признал, че купувал евтино от пазара пъпеши „сатуолдъ“, а след това с жълта и зелена боя ги пребоядисвал като пъпеши „басолдъ“, за да ги продава по-скъпо.

— Къде са книжата за бунтовника Ярмат Мамъш Оглу, когото по-лани, осъдихме на смърт? — попитал велможата.

Дебеланкото мълчаливо излязъл и след малко се върнал с куп тефтери; оставил ги пред велможата и застинал до вратата мрачен и мълчалив, със събрани на върха на собствения си нос очи. Той изобщо се отличавал с крайна мълчаливост и не било ясно как води толкова успешно разпитите си. Тайната обяснявали ръцете му — възлести, с пръсти като куки, с изпъкнали като пресукани върви жили.

Свъсил чело, велможата се задълбочил в книжата. Сега той приличал на играч на шах, който се е замислил над дъската. А пешката в пръстите му бил вражелецът, тоест Настрадин Ходжа.

От тази нищожна пешка трябвало да направи царица.

Трябвало да обвини гледача в тежки злодеяния и да го представи пред хана като извънредно опасен престъпник.

С този ход се постигали много цели наведнъж:

жалбата на дебелия търговец за умишлено отстраняване на вражалеца блестящо се опровергава от признанията на самия вражалец;

арабските жребци не участвуват в състезанието, първата награда вземат текинците;

дебелият търговецът се наказва за дързостта и след състезанието неговите коне не се връщат;

заради което посоченият вражалец трябва да се остави в зандана до живот, а още по-добре да се прати на дръвника?

ако работата се нареди добре, то освен изброените изгоди, може да се спечели още един медал за старание;

трябва да се действува бързо, но много предпазливо: възможно е ханът сам да разпита вражалеца, както за малко не стана неотдавна е пешаварците; о, колко скръбна, отвратителна и срамна е тази дребнавост на повелителя — не напразно се, говори, че той е от долно коляно и истинският му баща е дворцовият коняр!…

Тук велможата, изплашен от собствените си мисли, взел силно и престорено да кашля, като поглеждал изотдолу дебелака: дали не е забелязал нещо по очите му?

Дебелакът продължавал, както и преди, неотстъпно да съзерцава собствения си нос. Велможата се върнал към размислите си за работата.

В тефтерите пред него се говорело наистина за опасния метежник Ярмат Мамъш Оглу, когото великият хан несъмнено помни: сега велможата се колебаел — дали да пише вражалеца за съучастник, или да го обвини, че му е бил ятак? Или да намери някой друг, още по-верен ход?

Той мислил дълго, най-после облекчено въздъхнал и се отпуснал на възглавницата.

Роднина на Ярмат — ето капана, от който вражалецът не ще се измъкне! Нека се опита да докаже, че дядото на метежника не му е дядо; да би станала от гроба и покойната му баба, за да отхвърли с негодувание такава клевета, пак може да не й се повярва, защото от древни времена е известно, че жените никога и никому не признават своите изневери…

— Доведете вражалеца в кулата! — заповядал велможата.

Лицето на дебелака се озарило от свирепа радост, ръцете му трепнали и бавно се прибрали в ръкавите на халата.