Иван Бунин
Кондор

Грамади остри, щръкнали в простора,

от океана — в небесата чак;

под тях брегът е — див, пустинен бряг,

над тях — кондорът, тежък от умора.

 

Денят догаря. В бездните и взора

нощта се стеле. С раснещия мрак

се спуска плавно в тоя камънак

сакато-плещест и изпит кондора.

 

И дълъг вик, звънящ от мъка вик

раздава се и жалостно, и властно,

и се изгубва в свода… Но безстрастно

 

морето пак синее. В тоя миг

нощта скалите скрива и немее,

и дъх на гибел, хлад пустинен вее.