Иван Бунин
Неуловим светлик разля се над земята…

Неуловим светлик разля се над земята,

над стрехите на тихите села.

Все по-отчетливо крещят в зори ятата

далеко там — сред степната мъгла.

 

И няма жив човек — ни звук, или тревога…

Спи сочният овес под сънни небеса…

Спи влажна ветрушка на хълмчето край слога,

напрашена от матова роса.

 

Ала зазаря се… Над ниви и поляни

неуловим зелен светлик се засребри.

И в хладните лъки мъгли благоуханни

се вият като тимиам в зори.