Иван Бунин
Тъне слънцето — разжарен въглен…

Тъне слънцето — разжарен въглен —

зад пустинята. Сред здрач размъглен

дреме шайката. Настава час:

 

слънцето изпратили, ще се събуем

и под свода звездно-син, непредсказуем,

милосърден… ще направим пак намаз.

 

И какво ли знаем, скитници-пастири?

В спомена за приказките всеки дири

родни минарета, бащин стан.

 

Разтвори, Всевечни, пак над тая синя

свечерено-каменна пустиня

книгата небесна — наш Коран!

 

Ничком паднали с последни сили

в сладък страх, очите си измили

с пясъка хладнеещ, с влажен мрак,

 

ще издигнем глас с молба, ще креем

и в прахта пред Теб ще се разлеем

като див талаз на морски бряг.