Микеланджело Буонароти
Лирика

Послеслов

Преводачът на тези стихове мисли, че някои от формалните разрешения, които той трябваше да намери, се предлагат за първи път в българската стихотворна практика. Това е първата у нас цяла книга с класически ренесансови сонети и мадригали. Съобразявайки се с обстоятелството, че италианският език не познава мъжките рими, той си постави за цел и българската транскрипция на Микеланджеловите сонети да прозвучи без тях. Само на единични места този принцип бе нарушен, а в мадригалите и фрагментите съзнателно изоставен, за да се избегне еднообразие в звученето.

Друг проблем, с който преводачът трябваше да се справи, се свеждаше до вярното смислово разбиране и тълкуване на оригинала, чиято тъмнота се признава от всички изследователи. За тази цел, освен няколко известни коментара, които той използува, много ценна се оказа възможността за едномесечна работа в университета на Перуджа, която му позволи подробното езиково проучване на оригиналния текст, писан на флорентински диалект от преди четири века. Всичко това му дава основание да се надява, че не са много случаите на неправилно прочитане и интерпретиране.

Трябва да се изтъкне и друго. Поради относителната самостойност на метричните форми в различните езици звученето на класическия италиански сонет, според автора на този превод, трябва да се търси в рамките на петостъпния ямб, който е чувствително по-кратък от т.нар. „дванадесетсричен“ италиански стих, достигащ до петнадесет и повече срички. Това създаваше допълнителни трудности в желанието му да запази цялото образно и мисловно богатство на оригинала. Но въпреки всички условности на формата, които спази, предлаганият тук превод на не едно място според него покрива образната и смислова същност на оригинала. За съблюдаване на един научен критерий, всички по-съществени отклонения бяха посочени в бележките към текста, макар те никъде да не излизат от мирогледната схема, в която се движи мисълта на поета и на епохата му, нито от духа на поетиката му.

Според неговото убеждение най-важната езиково-художествена задача при превеждане на ренесансови поети се състои в това да се избегне чувството за завършен литературен език със застинали езикови похвати. Особеното очарование на примитива, което четенето на Данте и неговите следовници доставя, се дължи на езика: неговата свежест и жизненост ни доставят чувството, че присъствуваме на самото му сътворяване — до такава степен всяка форма звучи като открита пред нас. Затова преводачът на тези поети трябва да има преди всичко богата лична езикова инвенция. Чувството за съпротива на езиковата материя, с която поетът се бори тъй, както с мраморния отломък, е особено важно при Микеланджело, защото на него (както вече изтъкнахме) се гради особеното въздействие на поезията му. Върху това разбиране бе търсено и звученето на този превод, който се стремеше да избегне една основна опасност — гладкото и лесно течение на стиха. От друга страна, преводачът целеше да загатне и онова чувство за езиково-художествена отдалеченост, която четенето на оригинала буди, и вярва, че този му стремеж оправдава леката архаизация на речта, която може би, би подразнила някого.

Целият възел от човешки проблеми, които тази поезия съдържа и които пишещият тези редове се опита да изясни в началото, го кара да допусне, че беглият поглед към досега издадените от него стихове и преводи би изяснил единните подбуди на интереса му към поети от различни епохи, включително и към Буонароти. Поради всичко това той ще бъде особено доволен, ако настоящата книга бъде разбрана и като един „опит“ върху поезията на Микеланджело.