Микеланджело Буонароти
Ако до огъня горях на клада… ^[0]

Ако до огъня горях на клада,

то чудно ли е: щом навън угасна,

той вътре ме яде със скръб безгласна

и пенели ме бавно, без пощада!

 

Видях, пламтейки, светлина да пада

над извора на мойта скръб ужасна,

че обликът й беше радост ясна,

а гърчът смъртен — празник и отрада.

 

Щом блясъка на оня огън силен,

горял и хранил ме, се сля с небето,

главня остана, тлееща и жалка.

 

И ако Любовта с друг дар обилен —

горящи върше, не дари сърцето,

ще стана пепел без искрица малка.