Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (6)

4.

Светлината от факлите мъждукаше в единия край на храма. Съвършената добре знаеше къде.

Надия произхождаше от нубийски род и дедите й бяха известни в целия район като потомци на могъщи заклинатели. Както те, така и родителите й по-късно, бяха имали какви ли не неприятности с имамите от джамиите в Луксор, които ги притискаха да се откажат от занятието си. Но те знаеха, че имат способността както да лекуват, така и да докарват добра реколта, така че ежедневно използваха знанията си, за да помагат на своите съседи.

Дядото на Надия — Габриел, я беше водил много пъти на това място. Въпреки че храмът бе разрушен от столетия от земетресения и грабители, дядо й винаги повтаряше, че мястото е живо. Не го казваше в преносен, а в пряк смисъл. „Живо е, пулсира — шепнеше пламенно на внучката си. Вслушай се в сърцето му!“ И Надия, учудена, притискаше ушенцата си на различни места, за да усети ясния пулс на мястото.

Последният път, когато дядо й дойде в „Ипет Ресит“ с нея, беше малко преди да умре. Колко добре си спомняше! Великият заклинател сигурно е имал някакво предчувствие, защото заведе Надия до една тясна зала, встрани от sancta sanctorum^[1], построена по заповед на Александър Велики, и я накара да седне срещу една изящна сцена, гравирана в основата на огромен зид.

— Хубаво ги виж, малката ми — каза й той сериозно. — В тези рисунки се крие най-добре пазената тайна на предците ни. Никой, още от времето на фараоните, не е успял да разгадае тайната, която се съдържа в тях… Дори и аз, на моята възраст, не успявам. След което добави опечалено:

— Ако умра, преди да ги разчета, и същото се случи с баща ти, на теб ще се падне отговорността да изучиш тази стена, да разгадаеш нейната тайна и сетне да я опазиш. Ще го направиш ли?

Спомените изплуваха в съзнанието на Съвършената. Ако не я лъжеше интуицията, светлината идваше точно от онази необикновена зала. Дядо й я наричаше мамизи, или стаята на раждането, и Надия помнеше стените й, високи колкото четириетажна къща, покрити от горе до долу с рисунки на хора и богове, изпълняващи непознати ритуали. Ако затвореше очи, можеше да си представи изображенията съвсем ясно: гледани едно подир друго, отгоре надолу, отляво надясно, те сякаш разказваха за зачеването, износването и възпитанието на един принц. Всеки от боговете се бе нагърбил с определена отговорност: Хнум, богът с глава на овен, моделираше от глина два еднакви образа на детето — единия на Аменхотеп III, а другия на неговия астрален двойник ка. На съседната рисунка Изида даваше благословията си, а един ред по-долу Амон и Хнум обмисляха бъдещето на момчето.

— Детето, което виждаш тук — спомни си тя думите му, е същото, което е наредило да се изваят двата каменни колоса, охраняващи входа към Долината на царете…

На Надия й се струваше, че все още чува обясненията на дядо си: „Запомни добре името на този цар, мила моя. Нашата съдба е свързана с неговата“, беше й казал той.

Рисунките с къна по босите й крака се бяха изтрили. Съвършената ускори крачка към познатия мамизи, храма на раждането на Хор. Спусна се по западния му зид подобно на подплашена котка, без да издаде и най-лекия звук. Очите й, привикнали към мрака, започваха да виждат съмнителни сенки навсякъде.

И с право.

Както и по другите стени на невероятния „Ипет Ресит“, в галериите и по колоните, край които минаваше, можеха да се видят всевъзможни и изненадващи барелефи. Войски, които сякаш всеки момент щяха да скочат от камъка, жреци, носещи на раменете си свещени лодки, музиканти, удрящи бойни тъпани… Всички изглеждаха живи.

Сцените бяха изсечени не толкова, за да увековечат военните успехи, а по-скоро да напомнят на вярващите, че на същото това място се е водела вечната битка между доброто и злото, между светлината и мрака.

През онези славни времена нито един египтянин, с изключение на жреците и фараона, не можел да проникне отвъд украсените с рисунки стени. Никой не се осмелявал. Знаели, че обредите, които се извършват в храма, са част от могъща окултна магия, където няма място за обикновени хора. Истината е, че до появата на контите, които унищожили древните култове, египтянин от народа не бил пристъпвал никога във вътрешността на „Южния харем“.

Съвършената преглътна още една сълза.

Неочаквано прошумоляване, сякаш някой се бе подхлъзнал, отекна между колоните. В същия момент Надия долови мъжки глас, който избоботи някъде зад стената с бойните сцени. Тъй като страхът, че може да се натъкне на дух или на някого от слугите на Омар, не бе я напуснал Съвършената се приближи предпазливо.

Тогава ги видя. Трима мъже разговаряха оживено пред един от барелефите в долната част на мамизи. Единият беше нубиец като нея; другите носеха синята униформа на Наполеоновата армия. Стояха с гръб към нея, приковали поглед в необичайната сцена, откриваща се пред очите им: мъжко божество, чиято кожа бе боядисана в бледосиньо, държеше ръката на една царица. Под тях две богини — Надия ги разпозна по специфичните животински украшения на главите им — поддържаха престола, на който седеше божествената двойка.

— Намерихте ли гробницата му? — попита нубиецът, докато оставяше фенера си на пода.

Французите кимнаха.

— А видяхте ли царската емблема? Рисунката с името на фараона?

— Да. Беше като тази. — Единият офицер посочи фрагмент от релефа, като го сравняваше с драсканиците в голям бележник.

— Отлично, отлично… — усмихна се доволно нубиецът.

— Случило се е по време на разлива на Хапи^[2]. Това е добър знак, нали, Мохамед?

Под светлината на трите фенера, поставени на пода на залата, величествените профили на боговете хвърляха сенки, които се простираха до тавана.

— Кажете ми — продължи да ги разпитва нубиецът, без да обърне внимание на въпроса на по-възрастния французин. Вече знаете ли за кого става дума? Разбрахте ли кой е царят, погребан там?

Никой от двамата не отговори.

— Аменхотеп Трети.

— Аменхо… кой?

Надия се усмихна вътрешно.

— Името му означава „Амон е доволен“ — побърза да обясни младежът с маслинената кожа. — Бил е син на бог Амон и на Мутемувия, най-красивата нубийска царица. Божественият им съюз е изобразен само на тази стена, която в момента съзерцавате.

— Мо… можете ли да прочетете написаното на тези стени, Мохамед?

Арабинът се усмихна. Съвършената не виждаше ясно лицето му, но долови блясъка на равните му бели зъби. За да има такива зъби, сигурно произхождаше от заможно семейство.

— И какво още можете да ни кажете?

— Дългото ви пътуване си е заслужавало. Тук е закодирана формулата, която търсите и за която ви е проводил вашият султан Бунабарт. Ще ви я обясня, но всяко разкритие има цена, която трябва да сте готови да платите…

— Само я назовете, Мохамед — отговори бързо единият французин. — Наполеон ще заплати щедро услугите ви, стига да му дадете това, което търси.

— Така да бъде. Чувал съм за щедростта на вашия султан.

— Без съмнение знаете, че той желае да изучи величието на вашия народ и да върне в Европа всички документи, трактати и формули, които намери. Затова основа Египетския институт в Кайро.

— Мъдър е Бунабарт — съгласи се нубиецът. — Аллах да бди над него.

Мохамед, на чиято глава имаше тюрбан в индиговосиньо, а челото му бе прорязано от край до край с гъсти черни вежди, хвърли поглед зад гърба си. Сякаш бе доловил присъствието на някого, който ги наблюдаваше, но Надия реагира навреме. Притисна лицето си към земята, така че блясъкът на очите й да не я издаде.

— Пещерата на Бибан ел Мулук, където сте влезли днес — продължи невъзмутимо, — е мястото за вечен покой на фараона Аменхотеп, най-великия и красив владетел, когото Египет някога е познавал. Този храм е бил построен по негова заповед и нему дължим някои от най-прекрасните сгради, които сте видели по тези земи…

Нубиецът промърмори нещо неразбираемо, преди да продължи:

— Въпреки това, само тези, които все още умеем да четем свещените символи, помним, че идването му на този свят е било изпълнено с чудеса. Погледнете внимателно този релеф и веднага ще разберете важността му… Тук — продължи Мохамед — е разказано всичко. Ако се вгледате, ще видите, че бог Амон държи ръцете на царица Мутемувия, майката на Аменхотеп. Така Амон, когото египтяните наричат Тайнствения, посява безсмъртното си семе в тялото на царицата, докато богините Селкит — със скорпион на главата, и Неит — със стрелите, внимават двойката да не докосне земята. Това недвусмислено показва духовната значимост на сцената.

— Нали не искате да ни накарате да повярваме, че този Аменхотеп е полубог? — прекъсна го рязко единият от французите. — Като библейските титани, които вярвали, че са потомци на жени, заченали от ангели?

Арабинът кимна лукаво:

— Вие го казахте. Не аз…

Мохамед притвори очи, сякаш търсеше точните думи в някое кътче на съзнанието си. Надия го огледа с интерес: начинът, по който събираше ръце, и плавността, с която се движеше около придружителите си, не й оставяха кой знае какви съмнения за истинската същност на този мъж. Жестовете му й се струваха познати, по нещо й напомняха за дядо й. Дори за баща й. Може би беше заради начина, по който се движеше, или заради тона на гласа му…

— Има още нещо, което не знам дали ще ви се понрави, но е истина — продължи нубиецът. — Обърнете внимание на цвета на Амон — син като небето. Каквато ще бъде и кръвта на сина му Аменхотеп…

— Суеверия, Мохамед! Това са суеверия!

Младият французин, който държеше изпълнения със скици бележник, остави нещата си на земята и енергично запротестира. Другарят му се присъедини с не по-малък плам.

— Преди време във Франция отсякохме главите на всички, които вярваха, че във вените им тече синя кръв. И знаеш ли какво установихме? Че кръвта им е червена. Червена! Разбираш ли, Мохамед? Всички сме равни! Еднакви сме!

— Не всички, мосю Жолоа…

Нубиецът впи тъмните си очи в събеседника си. Нямаше желание да слуша поредната реч в защита на революцията, подобна на онези, които френските военни изнасяха при всяка възможност. Без да отмести поглед от него, продължи:

— …Дори вие самите на четири очи признавате, че вашият султан Бунабарт се различава от останалите хора, че е същество, докоснато от съдбата.

— Добре, Мохамед, имаш право. Но дори и това го казваме в преносен смисъл.

— Синята кръв също има преносен смисъл, мосю. Така древните са обозначавали, че някои хора произлизат от особено и различно семейство. Може би с божествен произход.

— Пак митове!

— А, не! — усмихна се нубиецът цинично. — Не е никакъв мит, че дори раждането на вашия султан е било предизвестено от огнена звезда. В Нубия ни е известно, че крайната му цел е да постигне славата на фараоните. Дори ние знаем, че това, което Бунабарт търси в черната земя на Египет, е еликсирът на безсмъртието!

Думите на арабина отекнаха в залата и стреснаха ято прилепи, които запърхаха над тях. Светлината на фенерите също затрептя.

— Измислици! — възразиха французите. — Нямаме представа за какво говориш. Бонапарт единствено се интересува от науката на предците ви, не от шарлатанствата им.

— Значи несъмнено има нещо, което не знаете за него… прошепна нубиецът, чийто глас заприлича на змийско съскане. — Докато вие сте чоплили свещената пръст на Бибан ел Мулук, вашият султан мина сам по стъпките на пророка Исус из нашата земя, опитвайки се да разбере какво точно е научил тук.

— Тук? Исус?

— Да. — Арабинът подсвирна заплашително, сякаш искаше да хипнотизира офицерите. — Това учудва ли ви?

— Не ви вярвам — настоя по-възрастният военен, който държеше да го наричат барон.

— А би трябвало. Нима Исус не е роден също от божествено семе, посадено в обикновена жена, каквато е била и майката на Аменхотеп? Освен това би трябвало да знаете, че Йешуа, вашият Исус, е прекарал детството си в Египет. Не е ли така?

— Не знаем много за религията, Мохамед.

— Нека аз ви разкажа. Значи, докато е бил съвсем малък, Исус се е научил тук как да възкресява мъртвите и как сам да възкръсва. Също тук е научил, че във вените му тече синя кръв — като тази на Аменхотеп и на Амон. Или като на Озирис! Великият бог Озирис, който е бил първият, завърнал се от света на мъртвите!

— Накъде биете? Че нашият генерал е завзел Египет, за да открие източника на синята кръв? Това са безсмислици!

— Не източника, мосю Жолоа. Той е изчезнал сред гъстите родословни дървета на египетските царски фамилии. Това, което търси Бунабарт, са днешните наследници на този източник. Тези, които носят еликсира във вените си… И аз, срещу възнаграждение, мога да ви заведа до тях. Ако не беше така, защо щяхте да ме слушате с такова внимание и да търсите скромните ми обяснения на вашите находки?

Надия, все още притаена зад ниската каменна стена, пребледня. Беше чувала тези думи и друг път, преди много години.

Дядо й — сега вече си спомняше — й бе говорил за някаква тайна, макар че никога не спомена за източника. Сигурна беше: този Мохамед трябваше да е магьосник, посветен мъж от нейното собствено племе… но кой? И как се осмеляваше да разкрие подобна тайна на някакви чужденци? В замяна на какво?

Надия потрепери. Трябваше да избяга оттук незабавно. Беше чула достатъчно, за да знае, че двамата французи няма да гарантират сигурността й. Не и ако водачът им я разпознаеше и настоеше тя да бъде обезвредена. Освен това времето работеше против нея. Омар и Хаим сигурно отдавна бяха открили отсъствието й.

Какво да прави? Какво биха сторили родителите й или дядо й пред подобна заплаха? Не беше ли по-добре да избяга от Луксор час по-скоро и да потърси закрила от злия си господар? Щеше ли да успее да стигне до Дендера и да изобличи предателя пред клана си?

Отговорите, въплътени в бързата сянка на един джин, бродещ в близост до двора на Рамзес Велики, бяха на път да се разкрият.

Надия трябваше вече да е разбрала: храмът никога не оставяше без отговор който и да е въпрос.

Никога.