Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (19)

17.

В понеделник сутрин от Павилиона на цветята се откриваше великолепна гледка към градините на Тюйлери. През голите кръгли прозорци на мансардата на някогашния кралски дворец се виждаше сложният лабиринт от фонтани и статуи, проектиран по вкуса на обезглавения крал Луи. Сградата бе величествена. Въпреки че от доста време не беше кралска резиденция, от нея лъхаха тържественост и разкош, които нямаха нищо общо с народния дух на революцията.

По коридорите на шестия етаж, водещи към помещенията на картографската служба, където работеше Дьо Понтекулан, не се забелязваше никакво движение. Какъв беше смисълът да се работи? Директорията нямаше да използва никоя от техните карти в каквато и да било военна кампания.

Преди да влезе в канцеларията с най-пищно украсената врата, Наполеон се огледа още веднъж, наслаждавайки се на пейзажа. Мястото бе опияняващо, самото въплъщение на могъществото на земята. Оттук — помисли си в миг на мечтателност — един добър стратег можеше да завладее цивилизования свят. Стратег… като него.

Неспирното потропване на подметките на един чиновник го изтръгна от размишленията му.

— Гражданино Бонапарт, комисар Дьо Понтекулан ви очаква в кабинета си.

Наполеон прехапа език, за да не нагруби разсилния. Той не беше обикновен гражданин. Беше генерал. Въпреки това, реши да го последва, без да отговори.

Дьо Понтекулан, нагизден с обилно напудрена перука, завързана с черна панделка на тила, все още показваше признаци на махмурлук. Въпреки че, за разлика от предната вечер, вече нямаше вид на шут и гуляйджия, червендалестото му лице издаваше, че често прекалява.

— Бонапарт! — възкликна той от дъното на канцеларията, претрупана с окачени по стените големи карти на Франция. — По-точен сте от повечето войници от храбрата ни войска.

— Нямам нищо по-интересно, което да правя днес, мосю.

— Чудесно! — изръкопляска той, развеселен. — В такъв случай ще ви забавлявам аз.

Истината е, че блюдолизецът с копринени къдрици и фин сюртук никак не се нравеше на Наполеон. Имаше полза от него, за да му помогне да постигне целите си, и го търпеше заради добрите препоръки, които можеше да даде за него на министър Обри или на Бара, когото бяха започнали да наричат „краля на републиката“. Но Бара отдавна не криеше симпатиите си към Наполеон. При това положение Бонапарт усещаше, че за бъдещето му решаващи ще са дворцовите интриги, а не геройството във война, на която никога няма да го изпратят…

— Щяхте да ми покажете къде са френските пирамиди, комисарю. Спомняте си, нали?

— Разбира се! — усмихна се отново подлизуркото. — Този въпрос е малко познат тук, но привлече вниманието ми, след като ме назначиха в топографския отдел на Павилиона на цветята. Вчера вие ми го напомнихте, като заговорихте за беглеца Сен Жермен.

— Без съмнение благоприятно съвпадение.

— Така е. Между другото, познавате ли Отюн?

Дьо Понтекулан отвори чекмедженце под работната си маса и извади показалка, с която описа кръг около малка точка над Лион върху най-близката карта.

— Не, мосю.

— Там е първата пирамида… Истината е, че от нея е останала само купчина безформени камъни, които все още могат да бъдат посетени, ако поемете по пътя за Везле или Дижон и след това се спуснете успоредно на река Ару.

Дьо Понтекулан му говореше така, сякаш Наполеон щеше незабавно да поведе експедиция към този район.

— Смятаме, че е била издигната по римско време и че вероятно е послужила за гробница на някой заможен патриций, но не успяхме да установим нищо друго. Под ръководството на отговорниците за пътищата и пристанищата направихме някои разкопки, но без успех. Не намериха и една проклета сребърна монета. Нищо.

— И къде казвате, че се намира, мосю?

— Намира се на около километър и половина от планина, наречена Бриску. Не е трудно да се види, защото първоначално дължината на основата й трябва да е била шестнайсет метра, а височината — около двайсет и седем.

— Наистина никак не е била малка. Колкото десететажна къща в центъра на Париж.

— Че кой казва, че е била малка, гражданино Бонапарт? Корсиканецът умело върна разговора в първоначалната му посока.

— И кажете ми, комисарю, намерихте ли някаква следа, която да свързва тази пирамида с граф Сен Жермен?

— Не, за съжаление. Изследвахме дори естествения кладенец, разположен точно под пирамидата, за да намерим доказателства за особени ритуали или — кой знае — дори за съкровище, скрито от графа. Но както ви казах, не открихме нищо. Нищичко.

— Предполагам, продължили сте търсенето на други места?

— В село Комел, в Ори ля Вил, открихме още една пирамида. Дори на мен ми се стори невероятно да намерим две древни пирамиди насред Франция. За щастие за тази успяхме да разберем много повече. Била е издигната през XIII век като погребална камера на местно благородническо семейство, но когато нашите хора я посетиха, също не намериха следи от скорошна употреба…

— Ама че лош късмет — цъкна с език Бонапарт, сякаш съчувстваше на нищожеството Дьо Понтекулан.

— Знаете ли, гражданино Бонапарт? Около този период, между 1100-ата и 1200 година от християнския календар, в Европа са били построени най-много пирамиди. Сякаш се появила някаква мода да се издигат подобни конструкции, наред е готическите катедрали.

— Мода, казвате?

— Не знам как иначе да го нарека. Всъщност това е единствената дума, която успокоява любопитството ми. Да си мисля, че пирамидите са били издигани за естетическа наслада и нищо друго.

Бонапарт направи недоволна гримаса, преди да отговори:

— Но, комисарю, вие знаете по-добре от всеки, че Средновековието не е било епоха на хедонисти. Всичко се е правело с практическа цел. Целта на катедралите е била да се отдаде почит на Дева Мария. Каква е била целта на пирамидите?

Дьо Понтекулан поклати глава, без да може да възпре поредния въпрос на генерала.

— Държите ме на тръни, комисарю. Какво друго открихте при разследването си?

— Още една пирамида. Може би най-изненадващата от всички.

— Наистина ли?

— Намерихме я в планината край Ница. По-точно, над самия град.

Като чу Ница, корсиканецът наостри уши. Може би идеята да изгуби цялата си сутрин в Тюйлери не се бе оказала чак толкова лоша.

— И защо ви заинтригува повече от останалите?

— Несъмнено заради привилегированото си местоположение. Пирамидата не е много голяма, първоначално височината й едва ли е надвишавала девет метра, но все още се извисява над залива на града и има завиден изглед към Средиземно море. Ако не беше това, което безспорно е — пирамида, — би могла да послужи много добре за основа на фар за нашите кораби.

— Продължавайте.

— Пътят до нея минава през Фаликон — нищо и никакво селце, разположено високо в планината Шов. Беше така изолирана, че когато я намерихме, се наложи да разчистим множество храсталаци, за да стане пирамидата отново видима.

— Вие лично ли отидохте да я видите? — удиви се Бонапарт. Трудно беше да си представи шишкото да се катери по нещо друго, освен по стълбите на кафене „Прокоп“ или тези на някой луксозен бардак.

— Ами да — усмихна се той гордо, — съгласих се да придружа експедицията, когато ми разказаха за безупречната й направа и за факта, че никой не беше успял да определи дали е гръцка, римска или египетска.

— Египетска! Преувеличавате…

— Не, не. Повярвайте ми. Въпреки че никой в селото не знаеше за съществуването й, открихме кадастрален документ от XII век, който посочваше за неин собственик някой си Ахмед, египетски търговец на платове, ценен в околността, защото внасял памук. Освен това има една изключително любопитна подробност, свързана с името на мястото: Фаликон произлиза от френската дума faucon — сокол, а тази птица заема фундаментално място в египетската иконография. Хор, нека ви напомня, е бил бог с глава на сокол.

— Това обяснява всичко, не смятате ли, мосю Дьо Понтекулан?

— Какво искате да кажете?

Наполеон се усмихна загадъчно.

— Много просто: че въпросният Ахмед, който е страдал от носталгия по пирамидите от страната си, е решил да си построи във Франция подобна на тях пирамида, където да бъде погребан. И потърсил възможно най-подходящото място, за да го направи.

— Или може би я е наследил.

— Да я наследи?

— Фаликон е селище, което много преди това е било населявано от римляните. Има дори останки от подземен акведукт от тази епоха — обяви чиновникът.

— Но римляните не са строели пирамиди, мосю.

— Това не е вярно. В Рим — би трябвало да ви е известно — все още може да се види пирамидата на Гай Цестий, построена по времето на Август, близо до днешната Порта на свети Павел. Освен това, какво знаете вие за пирамидите, генерале?

— Не много — призна сухо Бонапарт, — но все нещо знам. Току-що прочетох една интересна творба, Sethos ou vie tiree des monuments et anecdotes de I’ancienne Egypte^[1]. Познавате ли я?

— Както творбата, така и автора й — свещеника и бележития елинист абат Терасон.

— Аз бях изненадан. Абат Терасон разказва с подробности за изпитанията, съставлявали посвещаването, на които се е подложил владетелят Сети в Голямата пирамида…

— Твърде много фантазирате, гражданино Бонапарт. Добрият абат никога не е бил в Египет.

— Но, изглежда, е знаел всичко за Сети.

— И кой от нас знае достатъчно за царството на въпросния Сети, за да може да го опровергае? Никой, добри ми приятелю!

Дулсе, видимо разгорещен, съблече куртката си и я хвърли върху един от диваните в стаята. Кремавата му риза бе пропита от пот, но комисарят се опита да отклони вниманието от този факт, като продължи речта си.

— Ето защо смятам, че добрият абат си е измислил всичко — каза, сдържайки дъха си. — В Голямата пирамида никога не е имало такива ритуали на посвещаване. Дори и да са съществували, трудно ми е да повярвам, че абат Терасон би могъл да знае каквото и да е за тях. Ако такива церемонии въобще са били провеждани, те ненапразно са били недостъпни за езичниците и са били забравени много преди първите християни да пристигнат в Египет.

— Не мога да оспоря този аргумент, мосю Дьо Понтекулан — отговори Наполеон с неочаквана сговорчивост. — За днес ми е достатъчно удовлетворението, че научих много от вас. Жалко, че нищо от това, което сме прочели, и още по-малко книгата за Сети, написана от господин абата, не ни помогна да разгадаем тайната на граф Сен Жермен…

— Но как, оттегляте ли се вече?

— Налага се, мосю комисар. Други задължения ме зоват.

— Може би пирамидата във Фаликон?

Корсиканецът се засмя на хрумването.

— Това ще стане, когато посетя Ница, приятелю Дулсе. Ще ви държа в течение, ако то се случи.