Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (15)

13.
Старо Кайро, 29 абиб^[1]

Стълбът от дим беше черен като обсидиан и толкова гъст, че приличаше на стена.

— Побързайте, Свети отче. Там е, до църквата „Свети Михаил“.

Упътването на дякона Теодор, верния помощник от покоите на Марко VIII, прозвуча разсеяно като че ли мисълта му беше другаде. Но неговата отнесеност не успокои патриарха, а напротив — разтревожи го още повече.

Изглеждаше, че се е случило нещо злокобно. Погледът на брат Теодор, подобно на гласа му, също бе отнесен. Беше загубил невъзмутимото си и сурово изражение, спечелило му немалко неприятели сред останалите помощници на патриарха, и никой никога не го бе виждал толкова развълнуван. Причината скоро стана ясна: от другата страна на градините, заобикалящи храма, наричан от всички в Кайро „синагогата на Бен Езра“, облак гъст черен дим си пробиваше път измежду покривите.

В този момент всички изпитаха състрадание към дякона Теодор, който изглеждаше не на себе си.

Самият патриарх също се оказа насред хаоса. Неколцина объркани монаси, с покрити с пепел раса, пренасяха колкото се може по-бързо ведра с вода, които пълнеха от водоема край храма. Близо до тях, скупчени до няколкото финикови палми, група жени, покрити с традиционната мелая^[2], хлипаха безутешно. Предусещаха, че патрулът, контролиращ западния сектор на града, няма да напусне площада, докато не се изясни какво се е случило. Французите бяха показали ясно на населението, че няма да търпят никакви безредици. Окупационната армия се страхуваше — и с право, — че Кайро може да се надигне срещу нея.

Марко VIII ускори крачка.

Едва след като едрият патриарх премина през предната редица енориаши и прекоси малкото гробище до „Бен Езра“, разбра каква е причината за целия този смут: малката двуетажна сграда с кирпичени стени и покрив от палмови листа бе обхваната от буйни пламъци, които осветяваха хладното каирско утро. Гореше библиотеката на общността.

Светият отец не можеше да повярва на очите си: „Бог не иска това. Не може да го иска“. Опитът му да се утеши граничеше със светотатство, но скоро се предаде пред очевидното. Наследството на почти петвековен труд се превръщаше в пепел пред очите му. След няколко минути нямаше да е останало нищо.

В подножието на сградата група мъже се опитваха да укрепят долните стени и да забавят неизбежното им рухване. Бяха довлекли палмови дънери, с които подпираха носещите зидове, но те се подуваха от огъня и се напукваха от само себе си. Когато свитата на патриарх Марко се приближи до отровния облак от дим и искри, един от работниците напусна мястото си и се затича към тях. Обръснатата му глава бе покрита със сажди и от жестовете му личеше, че познава патриарха.

— Брат Такла, вие ли сте?

Младото женствено лице на помощника на отец Чирило, покрито с плътен слой възчерен прах, накара патриарха да се стъписа. Очите на послушника бяха зачервени, почти излезли от орбитите си и под тях се виждаха тъмни отоци.

— Плакали ли сте?

Такла кимна.

— Какво правите тук? Предполагах, че сте на път за „Света Екатерина“, обратно към манастирските си дела.

Коптът, треперещ от вълнение, сякаш призоваваше последните си сили, за да пророни няколко думи.

— Свети отче… — заекна, коленичейки в краката на патриарха. — Беше ужасно… Ужасно!

— Кое е ужасно, синко?

Престорено благият тон на патриарха разстрои още повече послушника. Марко погледна крадешком към свитата си, търсейки обяснение за поведението на младия монах. Напразно. Никой не проронваше и дума.

— Чирило… Става дума за Чирило — проплака отново Такла.

— Чирило? Отец Чирило? Не ви разбирам. Какво искате да кажете?

— Той… — Такла преглътна. — Влезе в библиотеката преди два часа и след това… След това изгоря.

— Отец Чирило е все още вътре? Това ли искате да ми кажете?

Патриархът си пое дълбоко дъх, преди да продължи:

— Синко, сигурен ли сте в това, което казвате?

Такла, потънал в сълзи и вкопчен с всичка сила в расото на Светия отец, кимна утвърдително.

В този момент се разнесе оглушителен трясък. Палмовият покрив над втория етаж се срути, повличайки със себе си гредите, сините решетки на прозорците, дървените орнаменти и горната част на библиотеката. За малко повече от половин час огънят, тръгнал изпод стогодишните тръстики, беше опустошил всичко и само две от четирите стени все още стояха.

— Напред, братя! — изрева един от монасите, начело на импровизираната пожарникарска служба. — Повече от това не може да гори!

Такла, ужасен от адската гледка, зарови лице в ръцете си. Дори и за миг не му хрумна, че сред жарта вероятно бяха оригиналните записки на учителя му върху Марковото евангелие. Придружителите на патриарха не успяваха да го утешат.

— Ужасна трагедия — промърмори един от най-старите, глух монах с оредяла коса.

— Непоправима загуба — допълни друг.

Почти час по-късно пламъците бяха свършили работата си. С хирургическа точност бяха свели деветте големи лавици, пълни с книги и древни ръкописи, както и рядката колекция икони, събирана усърдно от монасите на „Абу Сарга“ от незапомнени времена, до димяща купчина сив прах.

Когато последните ведра вода бяха изсипани върху жарта, петима монаси, с нозе, увити във влажни парцали, започнаха припряно да разчистват останките в търсене на нещо, което все още можеше да бъде спасено.

— Търсете тялото на брат Чирило! — извика от долния етаж покрусеният Такла. — Трябва да е там!

Доброволците претърсиха навсякъде. От време на време някой от тях се показваше измежду облака дим и прах, за да обяви, че търсенето му е било безуспешно. Заключението беше единодушно и окончателно: тялото на стареца от Болоня вероятно бе изгоряло като сухо дърво и се бе изгубило в неравния пласт пепел, който покриваше пода на втория етаж.

— Край, достоен за мъдрец… — каза последният монах, напуснал руините.

— Но това е невъзможно! — възпротиви се послушникът. — Все нещо трябва да е останало. Дори само една кост. Търсете черепа! Каквото и да е!

Заради настояването на Такла и с милостивото разрешение на патриарха монасите претърсиха пепелта за последен път: най-накрая, край останките от обгоряла Библия, се показа масивният меден пръстен, който бе носил отец Чирило. Никой не очакваше такава находка. Библията, увита в синя кърпа и положена под медна ламарина, беше отворена на една глава от Евангелието на Йоан, която едва се четеше. От топлината мастилото се бе навлажнило и се беше разтекло почти по всички страници. Въпреки петната, все още можеше да се види красива миниатюра върху фина златна пластина, на която бе изобразен апостол, въздигащ се от кладата. Марко VIII неохотно оцени тази ирония.

— Нищо ли няма от Чирило? — попита патриархът.

— Нищо. Но намерихме нещо друго, Свети отче…

Най-възрастният от петимата монаси — готвачът Вениамин, се наведе пред патриарха, опитвайки се да прикрие собствената си изненада. Не беше сигурен как Светият отец щеше да приеме новината, така че реши да му я съобщи бързо и по същество, без да му даде възможност за излишни размишления.

— На една от стените, които не са паднали, е написан текст. И ако се съди по видното място, на което се намира, трябва да е бил написан малко преди пожара.

— Текст ли? — Пълното лице на Марко се сгърчи като стафида.

— Става дума за фрагмент от Евангелието на Йоан: Можете да го видите още сега, ако благоволите.

С крака, обвити в парцали, патриархът се изкачи с известни затруднения до втория етаж по почернелите стълби. Усетила тежестта на важния посетител, арматурата издаде странен стон, но го издържа. Патриархът, развълнуван от съдбата на учителя си, накара Такла да се качи с него, за да му помогне, ако му се наложи да потърси опора в младите му мишци. Нямаше нужда да се оглеждат. Текстът се виждаше ясно върху най-западната стена на сградата, точно срещу стълбата. Липсваше само началото на фразата, тъй като част от стената се бе срутила:

…истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие.

Изречението, написано старателно с големи червени букви, сякаш излъчваше собствена светлина. Надписът беше на коптски, със същия красив и прилежен почерк, който можеше да се види върху молитвениците и библейските книги, които сега бяха унищожени. Нямаше съмнение, че е оставен там нарочно и че за изписването му не са пестени време и усърдие. Линиите бяха прави, текстът — безупречен, цитатът — съвършен.

Патриархът го прочете още няколко пъти, сякаш думите съдържаха обяснение на случилото се.

— Евангелие от Йоана, глава трета, стих трети.

Такла кимна утвърдително.

— Любимият текст на отец Чирило.

— Странно — прекъсна го Марко, без да откъсва поглед от стената, — мислех, че любимото му Евангелие е Марковото.

— Не, не… Нищо подобно. В този текст се разказва за срещата между фарисея Никодим и нашия Бог. Отец Чирило, мир на душата му, често го четеше.

— А знаете ли защо, Такла?

— Ами… — Младежът се поколеба. — …понякога коментираше, че в онзи разговор Исус обяснил на фарисея, че способността му да прави чудеса произхожда от светлината.

— От светлината?

— Това е метафора, Ваше Светейшество.

Марко VIII не отговори. Очакваният патрул от френски войници току-що бе нахлул на площада. Наброяваше десетина души, въоръжени с мускети и байонети и облечени в сините куртки и панталони на Наполеоновата армия. Лицата им не бяха приветливи.

— Какво става тук? — попита на развален арабски един от тях, вероятно капитанът им.

Придружителите на патриарха се спогледаха, без да знаят дали да отговорят. Марко направи жест към верния си Теодор, който се приближи до капитана и се опита да му обясни ситуацията. Предвид безпокойството, обхванало окупационните части, беше по-добре да им сътрудничат.

Военният горе-долу разбра обясненията на Теодор, когото изслуша с извънредно внимание заради напредналата му възраст и интелигентен вид. От жестовете и обясненията му на арабизиран френски се догади, че пожарът, вдигнал ги под тревога, е непредумишлен и няма нищо общо с поредицата атаки от страна на мамелюкската съпротива, на които бе подложен градът. Също така разбра, че става дума за сграда, собственост на коптите, и че те сами ще се погрижат да попречат на огъня да се разпространи към околните постройки.

Капитанът остана доволен, но накрая зададе въпрос, който смути стария монах:

— Няма жертви, нали?