Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El secreto egipcio de Napoleun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателска къща „Хермес“, Пловдив, 2008

Испанска, първо издание

Преводач: Ева Младенова Тофтисова

Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор Вера Янчелова

Компютърна обработка Костадин Чаушев

Коректор Недялка Георгиева

Формат 60/90/16. Печатни коли 17

Печатница „Полиграфюг“ АД, Хасково

 

с/о Antonia Kerrigan Literary Agency, Barcelona

ISBN 978–954–26–0694–9

История

  1. — Добавяне

29.
III декада, пети термидор[1], призори

 

Стражите го видяха, но никой от тях не го спря. Изкачи тичешком трите етажа, които го деляха от покоите на Бонапарт, и когато стигна пред самата врата на спалнята, размени няколко думи с адютанта на корсиканеца, капитан Монтиняк.

— Генералът прекара много тежка нощ — каза капитанът, щом го зърна.

— Тежка нощ?

— Да, господин Буктур. Имаше кошмари. Вечерята му понесе зле и се почувства неразположен. За щастие сега няма треска.

Преводачът попита загрижено:

— Има ли вътре някой, който да се грижи за него?

— Прекара цялата нощ с една жена. Тя се зае с всичко и генералът заповяда да й се подчиняваме. Поиска влажни кърпи и гореща вода и бдя край него допреди около час, когато го остави заспал и си тръгна с брат си.

— Жена?

— Много красива между другото — усмихна се многозначително капитанът.

— Знаете ли как се казва?

— Разбира се, господине — Надия бен Рашид.

Отговорът подейства на Буктур като ритник в корема. Рязък и силен удар, който усети само той. Ако това, което му казваше Монтиняк, беше истина, най-сериозната противница на Задругата бе прекарала нощта с корсиканеца и го бе държала в несвяст в ръцете си по-дълго, отколкото той би желал да си представи. Всички предохранителни мерки на ложата се бяха провалили с гръм и трясък само няколко часа преди триумфа.

Елиас се опита да прикрие въздействието, което му оказа това разкритие, и попита дежурния капитан дали е удобно да събуди корсиканеца. Касаеше се за въпрос от изключителна важност, който трябваше да обсъди с него.

— Влезте, ако искате. Не вярвам да спи още дълго — отговори Монтиняк.

Действително Наполеон седеше изправен в леглото си. Главата му беше обвита в хавлия, а в очите му се четеше неимоверно изтощение.

— Буктур! — възкликна, щом го видя да прекрачва прага. — Мислех, че съм ти дал свободен ден.

— Това беше вчера, мосю.

— Вчера? Толкова отдавна ли съм в леглото?

— При това, както чувам, в добра компания — каза цинично преводачът.

— Не си спомням много добре, Елиас. Прекарах ужасна нощ. Все едно нещо в мен се бореше да напусне тялото ми… Главата ми се въртеше неспирно. За щастие една жена ми помогна.

— Какво знаете за нея, генерале?

— На практика нищо, Елиас. Но каза, че познава „сините мъдреци“, и реших да я разпитам.

— Виж ти! Точно за тях исках да поговорим.

— Така ли?

Оживен, корсиканецът стана от леглото и се отправи към вдигащата пара вана, без да престава да придържа кърпата около главата си. Бонапарт беше чистоплътен до маниакалност.

— Днес следобед трябва да потеглим за Гиза, мосю. Ако нямате нищо против, можем да организираме малка експедиция в пустинята и да пристигнем край пирамидите преди залез.

— А защо?

— Не помните ли? Остават точно три дни до тридесетия ви рожден ден. В Назарет „сините мъдреци“ ви определиха среща днес в Голямата пирамида, за да ви предадат формулата на живота. Днес е денят на разкритието, мосю!

Корсиканецът остана замислен за миг. Елиас беше прав. Бе присъствал заедно с него на срещата с мъдреца Балазан и свитата му и бе чул поканата за тази неотложна среща толкова ясно, колкото и той. Вярно, че датата можеше да го изненада в Делтата или в битка с последните мамелюци в пустинята, но не стана така. Намираше се в Кайро, на няколко часа път до пирамидите, и имаше достатъчно време, за да стигне дотам.

— Добре — каза най-накрая. — Ще наредя на Клебер да подготви конвой. Ще тръгнем по обед.

— Добре, мосю. Генерал Клебер е отличен избор. „Сините“ биха одобрили това решение. Има необходимата благословия на боговете да ви придружава, стига да стои на разумно разстояние от вас.

— Така да бъде.

И като каза това, съблече копринения халат и гол, както е дошъл на света, се потопи в благоуханната вана.

 

 

Пътуването до Гиза се осъществи с огромна баржа, украсена с трикольора на Републиката. Докато се качваше на борда, й, Наполеон си спомни колко напразни се бяха оказали усилията му да наложи това знаме сред египтяните. Те отхвърляха всичко, което имаше нещо общо с неверниците, включително републиканските празници и помпозните галски паради.

На палубата го чакаха генерал Клебер с ескорт от двайсет и петима мъже със заредени мускети, Елиас Буктур, капитанът на баржата и четири магарета, чиито дисаги бяха натоварени с вода и провизии.

Капитанът любезно осведоми корсиканеца, че ще прекосят Кайро, плавайки спокойно по старите напоителни канали на Нил, докато стигнат до Гиза. Годишният разлив на реката по това време позволяваше да се присъства на неповторимо преживяване: част от града се превръщаше в своеобразна Венеция на Ориента, чиито къщи, джамии, улици и магазини оставаха под водата. Но това нямаше значение. От векове насам египтяните смятаха събитието за благословия и знак за плодородие. Поредна година на изобилна реколта и богатство беше гарантирана за страната. Предупредиха ги, че дори нямаше да е необичайно, ако видят по пътя си много каирски семейства да празнуват по покривите на къщите си това, че свещените води на Нил са залели всичко, което притежават.

— Ако ми позволите, трябва да ви попитам нещо, генерале.

Жан-Батист Клебер изчака отговорникът на баржата да свърши с церемониалните си обяснения, преди да се обърне към Наполеон насаме.

— Слушам ви, Жан-Батист.

— Съгласили сте се да участвате в магически ритуал и никой не знае какво може да е въздействието му. Ще прекосим потенциално враждебна зона и не бих искал да се окажем в засада. Освен това знаете толкова добре, колкото и аз, че магията на този народ е могъща. Много могъща.

— Не бива да се тревожите за това. Защитен съм.

— Точно това исках да ви попитам: талисманът, който носите на врата си, ли е цялата ви защита?

Корсиканецът сведе поглед към гърдите си, за да се увери, че уджат, или Окото на Хор, висящо на врата му, се вижда добре.

— Ами — да. Точно вие ли се изненадвате, генерале?

Клебер не успя да отговори.

— Не членувате ли в същата масонска ложа, в която бяха посветени баща ми и по-големият ми брат Жозеф? Не сте ли вие от онези, които вярват в силата на талисманите и им се доверяват за личната си безопасност?

— Да, вярно е.

— Тогава кое ви учудва? Око на Хор като това винаги е било поставяно на врата на фараоните, преди да се отправят към отвъдното.

Огромният Жан-Батист се разтревожи.

— Какво искате да кажете с това? Че ще се изложите на смъртна опасност?

— Този, който умира, живее вечно, Жан-Батист. Който се вкопчва в живота, умира завинаги.

— Не ви разбирам.

— Това ми показаха „сините“, Жан-Батист. Аз също не успявам да го разбера напълно. Може би днес…

— Позволете ми да бъда скептичен, генерале — каза Клебер, с поглед, зареян в пяната, образуваща се около кила при движението на лодката. — В Европа знаем за случаи с хора, постигнали безсмъртието, като Никола Фламел и граф Сен Жермен…

— Познавам тези разкази.

— …И никога не се е казвало, че те е трябвало да умрат, за да живеят.

— Но в Париж се говореше, че поне Сен Жермен е посещавал пирамида на Лазурния бряг, за да се обнови. Може би това ще ми покажат днес. Може би, скъпи Жан-Батист, ще ме запознаят с някаква древна наука за живота и така ще сложат в краката ни нещо много по-ценно от властта или парите.

Погледът на корсиканеца блестеше от вълнение.

— А ако това означава, че трябва да останете в Египет?

При тези думи Наполеон застана нащрек.

— Какво намеквате? Намирам се в Египет по собствена воля. Ако трябва да остана тук, ще го направя. Ако трябва да напусна тази земя, след като съм прекарал повече от година в нея, така и ще стане.

Исполинът не зададе повече въпроси. Двамата останаха смълчани доста време, без Елиас или някой друг от членовете на екипажа да се осмели да ги доближи. Корсиканецът потъна в мисли за странната нощ, която бе прекарал с Надия. Не помнеше да я е обладал, но не помнеше и да не го е направил. Спомените му се свеждаха до цветове, благоухания и сладостта, която все още усещаше в устата си. Никога не бе му се случвало нещо подобно. Никога не беше се озовавал в леглото с жена, без да я направи своя. Дали щеше да има време да я види отново?

Пътуването по реката бе спокойно и премина без неприятности. Пристигнаха в Гиза около четири и половина следобед, тъкмо навреме, за да видят как слънчевият диск се спуска полека на запад, в посока към най-отдалечената част на пустинята, зад най-малката пирамида в местността.

— Добре дошли в Ростау! — възкликна Елиас, след като стъпи на пясъка, едва на осемстотин метра от платото, върху което се издигаха пирамидите.

— Добре дошли… къде?

— В Ростау, генерале — отвърна му Елиас. — Така древните египтяни са наричали това място. Означава Царството на Озирис, защото вярвали, че е земното подобие на отвъдното, където отиват душите на мъртвите.

— Земното подобие?

— Египтяните, мосю, вярвали, че земята им се родила като отражение на рая. Всяко нещо, което издигали върху нея, имало своето съответствие в отвъдното царство. И тези пирамиди са най-добрият пример за този обичай.

Наполеон се изненада, че по цялото плато не се вижда жива душа. В паметта му инстинктивно изникна образът на опустошения и празен Назарет, в който тайнствено — без коне и багаж — бяха изникнали „сините мъдреци“. Но ги нямаше. В радиус от десет километра не се виждаше никой да прекосява равната златисточервена пустиня.

С помощта на няколко войници капитанът се зае да прави паянтов дъсчен мост близо до предната част на баржата, по който да слязат животните. Нямаше от какво толкова да се страхуват. Без дървета или къщи наоколо бе практически невъзможно в местността да се крие вражеска войска. Освен, ако, разбира се, не се бе притаила зад някоя от каменните грамади.

Половин час по-късно вече бяха стигнали до основата на Голямата пирамида и все още не бяха видели никого наоколо. Колосалният Сфинкс, заровен до средата на гърдите в пясъка, като само раменете му стърчаха, беше останал назад, гледайки невъзмутимо на изток. Край пирамидата също не срещнаха никого.

След като заобиколиха най-големия и най-съвършения от изкуствените хълмове и стигнаха до северната му страна, Буктур нареди на конвоя да спре.

— Това е творение на титани — каза той възхитено, гледайки към Наполеон.

— Влиза се от тази страна, нали?

Буктур се усмихна. Корсиканецът имаше добра памет. Беше посетил пирамидата за първи път преди почти година, непосредствено след победата над мамелюците в сражението, което самият той щеше да нарече Битката при пирамидите.

— Точно така, генерале. От тази страна има два входа: първоначалният се намира на нивото на петнайсетия ред каменни блокове. Другият, прокопан от халиф Ал Мамун с цел да ограби съкровищата, е малко по-ниско, на петия ред.

— Изглежда празна.

— Да. Така изглежда.

Клебер бързо намери в колосалната варовикова стена на пирамидата двата отвора, за които говореше преводачът. Изпрати преден пост, който да проучи входовете и да се увери, че там няма никой, и своевременно доложи резултатите на корсиканеца.

В шест следобед, когато слънцето се беше спуснало много ниско и дневната светлина изчезваше, Наполеон, Клебер и Буктур решиха да влязат. Бяха изчакали подобаващ период от време, в случай че се появят пратеници на „сините мъдреци“, както в Назарет, но не изглеждаше да има заинтересовани да посетят Гиза точно в този ден. Корсиканецът и верният му преводач не искаха да покажат разочарованието си и успявайки да го прикрият, подканиха гиганта да вземе няколко факли и да ги придружи до вътрешността на пирамидата. Жан-Батист се съгласи с удоволствие.

— Първоначалният вход на пирамидата представлява коридор с дължина осемдесет метра, едва метър и половина висок и малко над метър широк — обясни Буктур, преди да се покатерят, и погледна със съчувствие ръста на Клебер. Мисля, че ще е по-удобно и бързо да стигнем до вътрешните камери през отвора на Ал Мамун.

Облекчението на Жан-Батист Клебер не трая дълго. След като се покатериха по гладките като стъкло камъни, разположени в основата на пирамидата, тримата пристъпиха във вътрешността на коридор, където главата на гиганта почти докосваше тавана. Почти незабавно мъжете запалиха факлите си, при което се разлетяха орляк прилепи и едва не ги повалиха. Около тях се носеше непоносима възкисела миризма от изпражненията на бозайниците.

— Всички коридори тук вътре са наклонени под ъгъл от двайсет и шест градуса — обясни Елиас, когато стигнаха до края на прохода на Ал Мамун. — Направени са от полиран камък, така че внимавайте да не се подхлъзнете.

Корсиканецът протегна факлата си през процепа, отворил се пред тях. Проход, тъмен като вълча паст, квадратен и тесен като комин, се изкачваше безкрай, губейки се навътре в пирамидата. Почувства странен трепет, нещо средно между страх и възбуда, който го накара да приклекне и да се нагоди към ограниченото пространство на коридора.

— Имаш ли представа защо този път „сините мъдреци“ не дойдоха на срещата, Елиас? — попита той внезапно, като започна да се изкачва.

— Може би ни чакат горе, мосю.

Ехото на Буктур се понесе стремглаво нагоре по зловонния коридор. Клебер, който вървеше последен, проклинаше полугласно някогашните архитекти и лошата шега, която сякаш му бяха скроили. В това време Елиас продължаваше да говори, може би за да облекчи потискащото чувство, че са заобиколени от три милиона тежки, масивни и почернели камъни:

— Някои вярват, че пирамидата наподобява прехода, който трябва да изминат душите, запътили се към отвъдното. Казват, че фараонът бил оставян сам тук вътре, за да може да обходи в тъмното тези коридори и постепенно да привикне към онова, което го очаква след смъртта му…

— Сам ли?

— Да, генерале. Точно това очакват „сините“ и от вас.

Корсиканецът, пъхнал факлата между зъбите си, започна да се изкачва още по-бързо, без да обърне внимание на последните думи на Буктур. Почти неусетно потискащият коридор изведнъж свърши и той се намери на равна повърхност. Пламъкът на факлата се извиси и му показа, че таванът също е изчезнал. Беше станал достатъчно висок, за да му позволи да се изправи в цял ръст.

Обнадежден от находката, протегна ръка на Буктур и на гиганта, които също бяха благодарни да излязат от дупката. Когато събраха факлите си, за да огледат мястото, където се бяха озовали, французите подсвирнаха от възхищение.

Имаше защо. Срещу тях, изникнала сякаш по чудо, се издигаше почти деветметрова арка с необикновено високи колони от двете страни. Под нея, точно срещу тях, започваше друг тесен коридор, а над него още една открита рампа водеше към врата, разположена високо над тях, която едва се забелязваше на светлината на огъня.

— Най-свещената зала се намира там горе — каза Елиас.

Мястото наподобяваше вътрешността на огромен часовник. По стените му нямаше нито едно украшение, нито един йероглиф — съвсем нищо. На няколко стъпки една от друга се намираха малки ниши с неясно предназначение, вдълбани на няколко сантиметра в пода. Над тях, като изпъкналости на покрив, от единия до другия край на залата се простираха седем дълги корниза.

— Да се качим.

Наполеон беше във възторг. Бе забравил за „сините мъдреци“ и дори Буктур се съмняваше, че си спомня за какво е дошъл. Вътрешността на пирамидата го бе омагьосала.

— Какво има горе, Елиас? — попита той, когато стигна до средата на рампата.

— Царската камера, генерале.

— Царската камера?

— Да. Камерата, в която се пази саркофагът на фараона.

— Някой бил ли е погребан тук вътре?

— Не знаем със сигурност. Никога не е намирана мумия. Дори когато Ал Мамун осквернил пирамидата и проникнал в нея за първи път, не разказал за тяло или за съкровища. Мястото било такова, каквото е и сега.

— Качете се!

Гигантът се подхлъзна няколко пъти, преди да разбере как да стъпва с ботушите си върху полираната повърхност така, че да не падне. След това се изкачи до върха като котка и след като премина през още един нисък коридор, се намери в камерата, за която им говореше Буктур.

Помещението се оказа още по-импозантно от останалите. Стените му бяха по-тъмни, но зрънцата слюда и феадшпат по тях блестяха като диаманти под светлината на факлите. Представляваше зала с дължина около десет метра и широчина пет, чийто под, стени и таван бяха покрити с големи, съвършено полирани плочи. В дъното, забравен от векове, стоеше розов саркофаг — един от ъглите му беше отчупен и капакът му липсваше.

— Тук се извършва посвещаването — прошепна Елиас. Това е ключовото място за изпълнението на обреда Сед.

— Празен е — обади се корсиканецът.

— Да. Празен е.

— И защо според теб никой не ни очаква тук, Елиас?

Въпреки галабията, която беше облякъл, памучната риза на копта бе непоправимо съсипана от прахта и нечистотиите на прилепите. Елиас отговори, без да се колебае:

— Много просто, генерале. В действителност призованият сте вие. Ако пожелаете, ще получите посвещението тук, но не в наше присъствие, а в уединението, което това място гарантира.

Буктур преглътна и погледна много сериозно корсиканеца.

— Дойде моментът да ви оставим сам, генерале. Ние сме излишни за церемонията, която предстои. А и преди да ви бъде разкрито това, към което толкова силно се стремите, трябва да изпразните душата си и да оставите да бъде претеглена от вечния страж на това място.

Бонапарт изненадано ококори очи:

— Къде ще ме чакаш, Елиас?

— Отвън, мосю.

— И вие ли, Жан-Батист? — обърна се той към гиганта.

— И аз, генерале.

Не казаха нищо повече. Нито дума. Когато двете факли на придружителите му се изгубиха по коридора, водещ към Голямата галерия, по който бяха дошли, светлината в Царската камера намаля застрашително.

Малко след това факлата на Наполеон угасна и от нея остана да се носи във въздуха само тънка струйка дим. Обгърна го ужасяваща, невъобразимо плътна тъмнина.

В продължение на няколко секунди Наполеон Бонапарт беше сигурен, че е настъпил последният му час.

Бележки

[1] Дата от републиканския календар, отговаряща на 12 август 1799 г. — Б.а.