Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (5)

3.
Луксор, 29 сафар^[1]

— Броят дупки! Броят дупки!

Оглушителният смях на Омар бен Абиф, най-омразния търговец на антики по източния бряг на Нил и първороден потомък на знатен род архитекти, се разнесе из цялото заведение. Гъстите изпарения от горещото каркаде^[2] и димът от наргилетата подсказваха, че настроението в кафенето на Хаим е видимо приповдигнато. Съдържателят — силен мъж с едро телосложение, уважаван заради тънкото си чувство за хумор, наблюдаваше с крайчеца на окото си невъздържаното поведение на Бен Абиф. Не за първи път гуляят му заплашваше да прерасне в свада. Последната му бе докарала сериозни неприятности с френския губернатор и без малко да доведе до арестуването му.

Надия, която всички наричаха Съвършената, използва разбиването на господаря си, за да огледа клиентелата. Потрепери. За първи път не се страхуваше да стъпи на сцената, за да танцува пред сбирщината престъпници. „Тази нощ или никога“, прошепна през зъби, приковала котешките си очи в безформения силует на Омар. „И завинаги“, зарече се.

Чудна жена беше Съвършената: маслинената кожа, дългите черни коси, извивките на гръдта, подчертана от обсипания с пайети корсаж, както и пронизващият поглед на очите й изпод почерпените клепачи, я правеха красавица над красавиците. Още от деня, в който я купи, Хаим знаеше, че тя ще е музата на заведението и най-търсената му танцьорка. И позна: изкусно изрисуваните й с къна ръце говореха за изискано възпитание и подсказваха на мъжете за дарбите й да дарява наслада.

„Тази нощ или никога“.

Надия беше готова за първия танц. Музикантите — също. Късата й пола, обшита с монети, прозвъняваше с всяко полюшване на бедрата. Обявеният номер бе нубийският танц Leil yabu el Layali, но Съвършената не мислеше вече за изпълнението си. Поредният рев на Омар от дъното на кафенето я накара да застане нащрек.

— Това, което не знаят тези идиоти, чужденците, е, че няма дупка в Бибан ел Мулук^[3], където да не съм влизал. Представяте ли си? — Бен Абиф описа с ръце кръг във въздуха. — Ескадрони войници, облечени във вълнени униформи, се потят под слънцето на пустинята и търсят гробове, вече разграбени от моите хора!

Омар отново се изсмя, докато група замогнали се фелахи в празнични галабии, украсени с фина бродерия, аплодираха брътвежите му. Съвършената пресметна колко време ще мине, преди да се строполят, замаяни от тютюневия дим.

— Познавам добре началниците на работниците: единият се казва Проспер Жолоа, а другият — Едуар дьо Вилие. Двама пълни малоумници! Хлапаци!

Египтянинът Омар, който имаше кожа с цвят на флорентински бронз, прав нос, тънки устни и черти, загатващи, че произхожда от най-южната част на Нубия, произнесе двете имена с толкова безупречен френски акцент, че прозвучаха някак подозрително. В миг всички присъстващи се умълчаха.

Няколко фелахи се огледаха боязливо. Искаха да се уверят, че в кафенето няма чужди войници. Макар да знаеха, че никой от тях не разбира и дума арабски, стигаше им да чуят името на някого от своите, за да застанат нащрек.

Подозрителността им водеше началото си от момента, в който експедицията на генерал Луи Шарл Антоан Десекс дьо Вегу — по-известен като Дезе — бе хвърлила котва в Тива преди осем месеца. Във всички главни градове в южната част на страната бяха разположени малобройни гарнизони въоръжени до зъби мъже в изпълнение — поне така твърдяха — на три основни задачи: да защитават изследователи като Жолоа и Дьо Вилие, посветили се на изследването на Долината на царете и околните руини, да напомнят на мюсюлманските управници кои са новите господари в държавата и най-вече да дебнат всяко движение на войските на беглеца Мурад бей. Кръвожадният мамелюк бе направил Дезе за посмешище в цял Горен Египет.

Заведението обаче беше „чисто“.

Неугледното кафене на Хаим — първото, получило разрешително от френските власти, бе не по-голямо от баржа, подобна на онези, които ежедневно прекосяваха Нил. Собственикът беше положил големи усилия да украси белите напукани стени с парчета тръстика, изрязани като геометрични фигури, и с медни фенери, в които горяха пъстроцветни свещи. Пред голата кирпичена стена в дъното на кафенето се издигаше скромен подиум, върху който всяка вечер танцуваше Съвършената.

— Кучка… — промърмори Омар, когато тримата музиканти започнаха да удрят ритмично палмовите си тъпани.

— Кълна се в брадата на Пророка! Не беше ли готов да откраднеш всичкото злато на Тива в замяна на целувка от Надия?

Подмятането на Тарек, един от по-добре облечените фелахи, които придружаваха Омар, отново предизвика смях. Ядосан, нубиецът се изчерви.

— Снощи узнах, че има вземане-даване с някакъв французин — каза горчиво. — И най-лошото е, че става дума за един от кучите синове, които са затворили достъпа до Бибан ел Мулук и съседните долини със злия умисъл да съсипят кариерата ми…

Тъпаните ускориха ритъма си. Надия щеше да се появи всеки момент.

— Сигурно защото е по-хубав от теб, Омар! — засмя се един от присъстващите, докато поемаше ароматния облак дим от лулата си.

— И търбухът му е по-малък! — обади се някой от дъното на помещението.

Омар Абиф вдигна поглед към него. Очите му бяха зачервени и влажни и стискаше гневно зъби. Всички тези нещастници не само че не осъждаха неприличното поведение на красивата Надия, но и открито се подиграваха с вида му. Копнееха не по-малко от него самия да сложат мръсните си лапи върху нежното и уханно тяло на Съвършената. Всъщност не биха имали нищо против да оставят извън играта онзи, който довчера се хвалеше, че е неин любовник, независимо от факта, че този избухлив и всяващ страх човек им беше шеф.

Всичко стана много бързо.

Като видя, че страстите се разгорещяват с всеки изминал миг, Хаим побърза да потърси няколко запалени главни, с които да продължи да подхранва лулите на клиентелата. „Заведението черпи“, каза с усмивка. Но времето не му достигна. Обиден, Абиф се надигна от възглавниците, където допиваше каркадето си, изправи се срещу онзи, който се бе подиграл с търбуха му, и го заизбутва грубо към вратата на кафенето. Всички видяха пламъците, които хвърляха очите му.

— Никой, който се намира на брега на живите, не може да се подиграва с Омар Абиф! — фъфлеше той, докато стискаше врата на Салай. — Никой!

И като измъкна цариградската си кама, инкрустирана със скъпоценни камъни, я прокара по корема на злощастния фелах, без да отдръпва разярената си физиономия от лицето му.

Салай — така се казваше най-младият сред крадците на гробници, работещи за Омар — не реагира веднага. Едва след като нубиецът отстъпи назад с пламнал поглед, почувства как от корема му започва да се изкачва гореща вълна, давеща гърлото му в горчив и сух вкус. Памучната му галабия бе разпорена надве и под прецизния разрез на тъканта се показваше синкава воняща маса от пулсиращи вътрешности, готова да се изсипе от тялото му.

Кръвоизливът беше силен и вече сгъстената кръв течеше и се изливаше свободно на пода. Гледката го накара да припадне. Загубата на кръв нямаше да му позволи да отвори очи отново.

Надия не можеше да повярва на късмета си. Въпреки че музикантите, останали безучастни, вече надуваха флейтите си, което подсказваше, че е време да излезе на сцената, всички присъстващи се бяха струпали около Омар и Салай, с гръб към подиума. Всички фелахи бяха толкова сащисани, че приличаха на статуи от сол…

— Ако искаш да избягаш — прошепна й Фатима, една от танцьорките на Хаим, — сега е моментът.

Надия се усмихна. Фатима бе отгатнала намеренията й. Целуна нежно приятелката си по бузата, наметна един шал върху сценичния си костюм и се затича към вратата, водеща към двора.

— Ще мине време, преди да забележат липсата ти — чу подире си гласа на Фатима. — Аз ще те прикривам. Тръгвай.

Нежният силует на танцьорката прекоси задния двор и излезе на тъмната улица, където нямаше жива душа. Единствено фенерите, окачени на пристаните на Нил, мъждукаха на около двеста метра по-нататък. И звездите, разбира се. Цяло море от звезди бе надвиснало тържествено над главата й.

— Аллах да ми е на помощ!

Уплашена, Съвършената се затича надолу по улицата, докато виковете от вертепа на Хаим се губеха в далечината. Искаше да избяга към гарнизона, който французите бяха вдигнали южно от храма в Луксор. Малко по-нататък от мястото, където се намираха статуите на Рамзес Велики и островърхите обелиски от бял гранит, се издигаше поясът от финикови палми, ограждащ лагера на Филип, очарователния й френски възлюбен. „Той ще ме спаси“, каза си Надия.

Повървя още няколко минути, но когато стигна до мястото, където пътят се разклоняваше към Наг Хамади и Дендера, видя нещо необичайно.

В началото не обърна внимание, но после, докато се приближаваше към главната част на храма, вниманието й бе привлечено от някаква светлина. Кой ли бродеше по това време из коридорите на храма в Луксор?

Мястото, осеяно с полуразрушени колони и зидове, издигнати върху солидни каменни плочи, внушаваше страхопочитание. Намираше се в центъра на града, само на няколко крачки от Нил, и нощем тъмните му кътчета обикновено бяха пусти. Всички в Луксор — както постоянните жители, така и онези, които само минаваха оттук, знаеха със сигурност, че там вътре все още са живи духовете на могъщите жреци на фараоните. И всички избягваха да се вглеждат в стените, покрити с формулите на неразгадаемите им магьосничества. Изглеждаше, че Аллах е оставил това тъй безрадостно място извън владението си.

Кой ли можеше да е там посреднощ?

„Французите!“

Тази мисъл накара Надия да се разплаче от вълнение. Ако успееше да се добере до въоръжен патрул, нито Омар, нито някой от сподвижниците му щяха да се осмелят да я пипнат. В противен случай дългият път, който все още й оставаше до лагера, можеше да даде време на някой фелах — на заплата при онзи убиец, да я залови. Наказанието, което би й наложил Хаим, щеше да е пребиване до смърт с камъни.

Нямаше избор. Без повече да му мисли, Съвършената оправи шала, покриващ косите й, и закрачи още по-бързо с босите си крака към „Ипет Ресит“. Това беше името, дадено на храма от арабите, и означаваше „Южният харем“.

Надия не искаше да мисли за това. Дълбоко в себе си бе сигурна, че свещеното място едва ли някога е било използвано с подобна цел.