Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (29)

27.
Часове преди пристигането на Бонапарт в Гиза

Балазан се изкатери до върха на скалистото възвишение Маади, като с мъка провлачваше левия си крак. Лека-полека артритът се домогваше до долните му крайници и знаеше, че скоро ще е парализиран, проснат върху носилка насред пустинята и далеч от славните времена, когато предвождаше „сините пазители“.

Величествената картина, откриваща се от върха, го отклони от нерадостните мисли: седемдесет и три метровата дължина на Сфинкса в Гиза и гордата му глава, сложена върху почти несъществуващи вече рамене, се очертаваха като контури на деликатна миниатюра. До него се издигаха три внушителни изкуствени грамади с циклопски пропорции, които хвърляха остри сенки върху земята, сякаш се надсмиваха над каменния кол ос.

— Велик е Бог — прошепна Балазан развълнувано.

Имамът беше сам на няколкостотин метра южно от пирамидите в Гиза и съвсем близо до арабското гробище Ал Ахрам, чието име означава Край пирамидите. И за първи път през целия си живот той осъзна, че гледката, на която се наслаждаваше, бе само бледо отражение на рая, който го очакваше.

„Синият“ старец беше помолил двамата си помощници да го оставят сам за няколко минути. Имаше нужда да се доближи до величествените храмове в тишина и молитва. Трябваше да се подготви за онова, което съвсем скоро неминуемо щеше да се случи там.

Балазан бродеше из Гиза от пет сутринта. Беше дочакал залеза, седнал на широкия гръб на Сфинкса, когато се увери, че както бе очаквал, небето е изпълнило правилно цикъла си. Каменният лъв, изсечен от някогашните обитатели на Египет, беше винаги с отворени очи. Вековете отдавна бяха обезцветили сините му ириси, но продължаваше да бъде безукорен страж: едновременно спокоен и свиреп, създаден така, че никой и нищо да не нарушава покоя му.

На Балазан му се стори, че долавя някаква странна възбуда зад гърба си в ранното утро. Като че ли Сфинксът се бе развълнувал, докато наблюдаваше как с изгряването на слънцето започнаха да изчезват осемте звезди от съзвездието Лъв, неговото небесно алтер его. Старецът забеляза този знак и го запази за себе си, без да каже нищо на никого. Наближаваше пладне и оставаше малко време, преди всичко да се задейства според предвиденото.

От наблюдателницата си Балазан хвърли последен поглед към знаменитата фараонска глава, залепена за тялото на най-благородния представител на котките, и се спусна към лагера на другарите си толкова бързо, колкото можеше. Никой от тях не беше нощувал някога в града и сега също не искаха да го направят, така че използваха една падина между дюните, за да разположат седем големи бедуински шатри, чиито подове бяха застлали с меки вълнени одеяла. В пустинята нямаше кой да ги обезпокои.

Главната шатра се намираше много близо до скалите на Маади, доста отдалечена от пътя на френските патрули. С накуцване Балазан се спускаше внимателно по пътеката, която излизаше на няколко крачки от неговия аймах^[1]. След това прекоси лагера и влезе в шатрата, като остави парчетата брезент, закриващи входа, да се затворят почти напълно. Беше нетърпелив да сподели последното си разкритие с госта, който го бе придружил дотук.

— Провървя ви, старче — каза той усмихнато. — И то много.

Човешката фигура, сгушена в дъното на шатрата, не помръдна. Духовният водач на „сините мъдреци“, потен и уморен от усилието, се насочи право към нея и се наклони с уважение, докато шепнеше в ухото й:

— Времето, което чакахме, вече настъпи. Всички звезди се наредиха според очакванията ни. Знаците са благоприятни… Въпреки това — поколеба се той, — вече минаха девет дни, откакто се присъединихте към нас, и все още не знаем дали умът ви си е спомнил това, което ви се е случило…

Гостът на Балазан не мигна. Беше на колене, с очи, впити в гънките на зеблото, с което бе покрит, и с безизразен поглед.

— Всяка нова поличба е благоприятна — настоя Балазан шепнешком. — От една страна, звездите, а от друга, завръщането на птицата Бену… Все още ли не разбирате?

„Синият“ имам произнесе последната фраза с особен тон, почти като тайнствено заклинание. Явно имаше ефект, тъй като гостът му, облечен със същата туника в цвят индиго, каквито носеха и домакините, изведнъж повдигна сбръчканото си лице.

Балазан проследи доволно тази гримаса и изчака, докато присядаше до мъжа.

— Помня… — прошепна изведнъж страдалецът. — Помня светлина… Да, голям и пречистващ огън.

— Много добре! — плесна с ръце имамът. — И какво друго?

— Почувствах… почувствах, че времето ми е настъпило. Че скоро ще се присъединя към Бога и че нищо от това, което бях правил до този момент, вече няма значение. Нищо не ме болеше, нито ме притесняваше. Бях спокоен и с ясно съзнание. Никога не бях се чувствал толкова добре.

— Продължавайте.

Гостът сведе поглед надолу, търсейки с воднистите си очи лицето на Балазан. Възрастта и изтощението бяха оставили своя отпечатък в тъмните торбички под очите му. Изпръхналите устни на мъжа отново помръднаха:

— Когато видях, че огънят започва да поглъща плътта ми, и оглушах от пращенето, усетих пърхане на криле. Никога, през всичките дни от живота ми, не бях чувал нещо подобно. Обзе ме вълнение и дори забравих, че след няколко секунди животът ми щеше да изгори в огъня. Но тогава… Старецът се поколеба за миг, после продължи: — Тогава настъпи мрак. Може би смъртта. Отпуснах се на пода, опиянен от спокойствието.

Балазан се усмихна.

— Вече разбирате ли? — попита той благо. — Птицата Бену се е върнала. Това, което сте чули, е било пърхането на крилете й, след като е възкръснала от пепелта, която ви е заобикаляла.

— Не ви разбирам.

— Вие и племето ви я наричате Свети Дух. Но в действителност е сила, даряваща живот, която ви спаси от смъртта. Единственото, което направихме ние, беше да спасим тялото ви от пламъците, като с това изпълнихме висшата заръка на Бену.

— Но защо? Защо, Балазан? Защо ме откъснахте от онази съдба и ме върнахте към света? — Една сълза се търкулна по набразденото лице на стареца, който от сърце съжаляваше, че не бе умрял в онова блаженство.

— Защото трябва да видите това, което ще се случи днес в Гиза. Освен това, надявам се, ще разберете, че макар да произхождаме от толкова различни традиции, в същността си сме еднакви — каза Балазан, докато галеше главата на госта си, все още коленичил върху килимите на шатрата.

— Еднакви? В какво сме еднакви?

— Във вярата. И двамата знаем, че абсолютната смърт не съществува. Че Бог е създал човешките същества от материя и дух, като е направил духа безсмъртен. И го е направил такъв, за да служим като посредници между Него и земята.

— Не знам къде смятате да ме отведете сега, Балазан. Силите са ме напуснали и не мисля, че ще мога да ви последвам където и да е.

— Преди да се предадете, искам да ви напомня нещо, което някогашните християни, обитавали Египет, са знаели много добре: че всеки човек носи в себе си в умален вид всички атрибути на Бога. Че той, въпреки че не иска и не може да го види, сам по себе си е безсмъртен. Без да са необходими каквито и да било формули.

Гостът на Балазан за първи път се протегна и изправи. Тънък лъч светлина освети част от почти голото му теме с няколко бели разбъркани косъма.

— Но формула има! — възропта старецът, събирайки сили оттам, където нямаше друго, освен умора. — Аз я изпитах!

— Да, наистина има.

— И вие ревностно я пазите!

— Да. Това правим.

— И защо, вместо да ме спасявате от сигурна смърт, не откраднахте от Светия отец ръкописа на свети Марко и така да запазите тайната си?

Балазан не загуби търпение. Никога не го губеше.

— Отче Чирило от Болоня! — За първи път през няколкото дни, които бяха прекарали заедно, „синият“ имам го наричаше по име. — Наистина ли смятате, че апостол Марко е закодирал в текста си тайната на вечния живот?

— Естествено. Аз съм живото доказателство…

Балазан го остави да продължи.

— …Аз бях този, който подпали библиотеката, който написа думите от Евангелието на Йоан, в които се говори за прераждането в този живот, преди да се отпътува към царството Божие, и след като последвах напътствията на свети Марко, все още съм жив!

— По случайност.

— Случайност ли?

— Да. Защото ние, наричани в пустинята „сините мъдреци“, се намирахме в Кайро, очаквайки какъвто и да е необикновен знак, свързан с формулата на живота. Като пристигнахме в града, научихме за вашето съществуване, за работата ви по текста на Марко и разбрахме, че сме длъжни да се намесим.

— Нима сте ангели?

— Нещо такова. Французите ни наричат шпиони, защото знаят, че имаме информатори навсякъде. Включително и във вашата Църква, отче Чирило.

— И какво правите тук?

— Веднъж на всеки трийсет години, когато в тази част на Нил идва новата птица Бену, ние се завръщаме, за да я наглеждаме и пазим. Това е традиция, която някои бедуински племена пазят в продължение на над шест хиляди години. Фактът, че в смъртния си транс сте чули пърхане на криле, само потвърждава, че сме във Времето на Бену.

— Времето? Имате предвид същото, което свети Марко възвестява в писанието си?

— Същото — усмихна се отново Балазан, докато монахът се вълнуваше все повече. — Освен че птицата Бену се е завърнала, звездите вече са на една линия с Гиза, както от векове не са заставали, и ритуалът може да започне. Същият ритуал, извършен от Йешуа в миналото в Назарет.

— Значи свети Марко е бил прав! Исус е открил тайната на възкресението в Египет!

Балазан погледна Чирило снизходително.

— Не се заблуждавайте. Вашият Марко не е открил всичко, което Йешуа е научил в Храма на Бену. Спомнете си, че когато апостолът пристигнал в разрушения град на птицата феникс, върховният жрец Неб Сен, който е посветил Йешуа в тайните на възкресението, отдавна е бил покойник.

Ледена тръпка премина през гръбнака на отец Чирило. Този странен човек говореше, сякаш имаше пред себе си страниците на „Последните дни на Бог на земята“ и можеше да ги цитира по памет.

— Изненадва ли ви, че знам за съществуването на Неб Сен, отче Чирило?

— Не, не — каза той, клатейки глава, като се опитваше да прикрие смайването си. — Истината е, че си мислех колко необичаен парадокс е това, че жрецът е пазел тайната на възкресението и въпреки това е умрял. Не мислите ли?

— Не е парадокс за тези, които разбират същността на египетското учение.

Чирило, който все още се възстановяваше от изгарянията, поразили тялото му, беше разговарял с Балазан и преди, но никога по този начин. През изминалите дни, винаги по залез-слънце, старецът с безизразното лице се бе доближавал до постелята му, за да се осведоми за здравословното му състояние. Всъщност имаше чувството, че мехлемите, с които го бяха мазали бедуините, и отварите, които го караха да пие, го бяха държали изкуствено упоен до този момент и че обедното посещение на Балазан не беше само от учтивост.

— Същността на учението? Какво точно имате предвид, Балазан?

— Че за тези, които са посветени в тайната, възкресението е състояние на ума, което настъпва приживе. Възкръсват онези, които открият, че човекът в същността си е безсмъртен. Че загубата на тялото е само следващата стъпка в учението на душата. Възкресението, скъпи приятелю, е само промяна на съзнанието…

— Нищо друго?

— За повечето е така. Въпреки това, има един особен род хора, които успели да овладеят временно смъртта, открили как да я отбягват или да се завръщат от нея с нови сили. Йешуа е бил един от тях. Неб Сен го разбрал още щом го видял и затова поискал позволение от родителите му да го обучи в тайната на живота, с която са били удостоени някои царе на Египет. В продължение на няколко дни върховният жрец на Хелиополис го хранел и подготвял за посвещението му. Научил го, че всички човеци имаме както смъртна, така и вечна същност. Че последната е съставена от ба, сиреч душата, и ка, астралното тяло — вътрешно създание, което е способно да напуска видимото ни същество и е съставено от чиста енергия. Ако бъде добре обучено, ка може да се контролира и да се изпраща навсякъде по желание. Дори в царството на мъртвите. Това научил младият Йешуа.

Чирило не отговори.

— Помните ли възкръсването на Лазар?

— Разбира се — потвърди старият копт, който не преставаше да се удивлява на познанията на бедуина върху християнските традиции. — Умрял много млад във Витания и Исус го вдигнал от гроба със заповедта „Излез вън“.

— Наистина, Лазар бил мъртъв от четири дни, когато Йешуа го възкресил. Евреите и египтяните знаем, че на четвъртия ден ба се отделя окончателно от тялото и ка залинява и умира завинаги. И така Йешуа, вече посветен от Неб Сен, знаел как да изпрати собственото си ка да преговаря с това на Лазар и ка, признавайки върховенството на Исус, се подчинило на заповедите на вашия Месия и върнало в тялото на мъртвеца диханието на живота.

— А вие, Балазан, също ли владеете това умение?

Имамът кимна пред потресения поглед на Чирило.

— Днес — прибави той — ще се научите да го правите и вие. Ако Елиас Буктур изпълни това, което му е възложено, всичко ще е готово за посвещаването на новия Озирис в тайната на живота.

— Елиас Буктур? — Гласът на брат Чирило леко потрепери. — Имате предвид племенника на генерал Тадрус? Коптския преводач, когото французите наеха още с пристигането си в Египет?

— Буктур ще ни доведе Наполеон — каза Балазан убедено. — Ако той е избраникът, ще бъде подложен на божествен съд, който ще определи чистотата на душата му. Ако го премине, безсмъртната му част — ба, ще бъде допусната до тайните на вечния живот и ще ги предаде на тялото му.

— И какво ще стане след това?

— Никой не знае. Церемонията, която ще се проведе в Голямата пирамида, не гарантира безсмъртието на тялото му, а само на паметта и на съдбата му.

— А Исус? Какво е станало с Исус? Той поне е преминал всички тези изпитания…

— Ако сте чели внимателно вашата Библия, след като Йешуа е възкръснал измежду мъртвите, в началото не е бил разпознат от учениците си. Рави е трябвало отново да се яви пред най-близките си, тъй като видът му не бил съвсем същият. Това, което се е появило пред неговите ученици, било сияещото му енергийно тяло, неговото ка.

— И това ли ще се случи с Наполеон?

— Може би. Затова ще сме там, за да го установим.

Чирило се разтревожи.

— Там? Къде?

— Вече ви казах — в Царската камера на Голямата пирамида.

— И как ще стигнем дотам? Аз съм обездвижен, изтощен и със схванат гръб, а вие сте със скован от артрита крак. Никога няма да успеем да влезем в тесните коридори на тази каменна грамада.

— Телата ни не, Чирило. Но нашите ка — да.