Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (26)

24.

Към пладне на същия ден — неделя, 7 мисра, дни преди празника Успение Богородично, атмосферата от половинчати новини и неясни слухове, която обвиваше дома на Бен Рашид, изведнъж се промени.

Дебелият арабин, който винаги стоеше на стража край входа на къщата, отвори укрепената с желязо врата пред една необичайна двойка. Това, което ги правеше по-особени, беше, че за разлика от всички други, минали оттам през последните дни, те напуснаха дома без каквито и да било пакети или стока. Освен това носеха удобни обувки и два големи кожени меха, пълни с вода, като да възнамеряваха да навлязат в пустинята.

Гаваргиус и Андравус, които отговаряха за наблюдението в този час и се бяха притаили край склад за старо желязо на няколко метра разстояние, не бяха виждали тази двойка преди. Мъжът беше огромен, силен и чернокож. Жената, въпреки че също бе смугла, изглеждаше изящна и красива. Макар да беше покрита от глава до пети с воал, той не можеше да скрие стройното и хармонично тяло, тънките нежни ръце. Вероятно бяха пристигнали по време на някоя от смените на съгледвачите и до този момент присъствието им бе останало незабелязано от всички.

Веднага щом излязоха, новите гости на дома Бен Рашид се отправиха към оживения Байн ал Касрайн, където се изгубиха в навалицата. Гаваргиус, който беше един от най-отдавнашните шпиони на отец Филип, не се поколеба дори за миг: измъкна се от наблюдателницата си и пое в същата посока с намерение да не ги изпуска от очи.

Двойката прекоси центъра на Кайро и се отправи към покрайнините. Не спряха да хапнат, нито се отбиха в някой от дюкяните, които семейството държеше в града — всички те бяха вече набелязани и наблюдавани от хората на Марко VIII. Също така не спазиха задължителните почивки за молитва, наложени от Корана, и избягваха да се приближават до която и да е от многото джамии, изпречващи се по пътя им. Въпреки това, исполинът и жената внезапно се спряха срещу малка уличка, която Гаваргиус не бе забелязвал никога.

Уличката не бе по-широка от метър, беше тясна и дълга и излизаше на невзрачен площад, зает от една-единствена постройка. Нубийците сигурно я познаваха добре, защото не се поколебаха да поемат по мизерния коридор и да хлътнат зад платното, което покриваше фасадата й.

Гаваргиус ги почака да излязат близо половин час, накрак, докато бродеше сред сергиите за плодове и водопродавачите и стомните им с прясна вода… Научи наизуст имената на улиците, изписани с тебешир на всеки ъгъл на арабски и на френски и за да се развлича, изчисли броя на минувачите, прекосяващи уличката за един час. Но времето скоро започна да тече неумолимо и чакането стана тягостно. Ами ако му се бяха изплъзнали? Ами ако дюкянът, в който бяха влезли неговите „обекти“, имаше друг изход, за който той не знаеше? А може би пътуването им свършваше тук? В такъв случай каква беше крайната цел на двамата необичайни пътници?

Учуден, че не вижда никой друг да влиза и излиза през тесния тухлен проход, Гаваргиус реши да го проучи сам. Какво можеше да загуби? Никой наоколо не го познаваше и ако нещата загрубееха, винаги можеше да се спаси, като се престори на залутал се гражданин, търсещ къде да похапне нещо.

Мястото беше много различно от всички други, които бе виждал в Кайро. Още щом пристъпи вътре, усети плътния въздух, в който беше потопено помещението, както и тъмнината, нарушавана само от светлината на три или четири медни лампи, разпръснати безредно по земята. Дебели вълнени завеси го отделяха от малкия площад, а подът му бе покрит с мърляви пъстроцветни килими и множество меки табуретки и ниски масички, по които имаше засъхнали петна от чай. Беше студено. Студът бе странен, остър и контрастираше с горещината навън.

— Има ли някой? — попита високо Гаваргиус, докато се провираше между безпорядъка от възглавници и маси.

Най-накрая иззад тезгях, скрит в дъното на помещението, се показа мъж на средна възраст, който се представи като Джалил и го поздрави любезно. Лицето му беше избръснато и чисто, което доста изненада коптския шпионин.

— Ahlan wa Sahlan^[1]. С какво мога да ви услужа, приятелю? — попита той на съвършен арабски.

Докато Гаваргиус се колебаеше, съдържателят, който носеше върху галабията си великолепна зелена абая^[2], продължи:

— Любовна мъка може би? Или имате здравословен проблем? Ишиас? Косопад? — Джалил повдигна широкото си чело изпод тюрбана и огледа клиента си с професионален маниер. — Не е импотентност, нали, господине?

Коптът, изненадан от тази приказливост, успя да измърмори нещо разбираемо:

— Вие… лекар ли сте?

— Не, приятелю. Аз съм Джалил, най-работливият и усърден магьосник в града — каза той церемониално. — Ако търсите лек за какъвто и да е проблем, попаднали сте на правилното място.

— Всъщност… — запъна се — …само търся едни приятели.

— И в това мога да ви помогна.

Джалил се усмихна широко, докато тършуваше в един долап — толкова почернял и вехт, че Гаваргиус не го бе забелязал досега.

— Аз съм майстор в старото изкуство за търсене на изчезнали хора. Има едно древноегипетско заклинание, което веднага ще ни разкрие къде са приятелите ви. Освен това е на много изгодна цена.

— Не, не! — Гаваргиус поклати глава отрицателно. — Става дума за двама приятели, които бяха тук преди малко…

Джалил престана да рови в колекцията си от бурканчета и мазила и се обърна към клиента си с помръкнала усмивка:

— Говорите за двамата нубийци, които ме посетиха малко преди да пристигнете?

— Същите.

— Ами — въздъхна, — никога не давам информация за клиентите си, но тези наистина бяха необикновени. Трябва да ви доверя, че от години не бях имал толкова интересен разговор за магията. Allahu akbar!^[3]

— Наистина ли?

Гаваргиус отвори широко очи. Беше му провървяло. Ако заклинателят Джалил беше толкова словоохотлив, колкото изглеждаше, щеше да получи повече сведения, отколкото очакваше. Брат Филип щеше да е доволен от работата му.

— Разбира се. Попитаха ме какви магии за любов и плодовитост познавам. Естествено обясних им, че този тип работа е най-труден и най-скъп. Трябва да се знае много добре какви растения да се ползват, да се съберат в точния момент, да се стрият по определен начин, да се прибави зехтин при необходимост, да се добият масла от костите на риби, които се намират изключително трудно, и най-вече трябва да се наблюдават фазите на Луната… Но знаете ли кое е най-хубавото от всичко? Те вече знаеха всичко това!

— Те също са магьосници… — излъга Гаваргиус, за да поощри словоохотливостта на Джалил.

— При това много добри, не ще и дума. Късметлия сте, че сте техен приятел. Представете си, дори познаваха метода на скарабея, с който може да се завоюва любовта на една жена!

— Метода на скарабея?

— Виждам, че не сте от същото семейство. Но нищо, вярно, че тази техника не е никак популярна. — Лицето на Джалил отново грейна в усмивка. — Необходимо е да се намери малък скарабей, който все още не е развил рогата си, и да се накисне от сутринта до следобеда в мляко от черна крава. След това се изважда на слънце, върху коремчето му се слага пясък и се окадява с тамян. На следващия ден тялото му се реже на части с голям бронзов нож, сготвя се с вино и ябълкови семки, добавя се урината на заклинателя и няколко капки от получената субстанция се смесват с ликьор, който трябва да се изпие от желаната жена… Винаги действа.

— Разбрано. — Гаваргиус успя да прикрие отвращението си, доколкото може.

— Също така потвърдиха нещо, в което вярват много хора тук…

— Не ви разбирам, за какво говорите?

— За французите, разбира се! Изглежда, че са довели не само войници в Египет, но и свои собствени мъдреци и магьосници.

— Така ли?

— И по всичко личи, че са много могъщи. Убедете се сам: приятелите ви искаха да разберат как да обезвредят силата им и да се доближат до тях, без да пострадат. И ми платиха добре за съвета.

Гаваргиус подсвирна от възхищение, като прикриваше собственото си убеждение, че тези арабски истории не са нищо друго, освен шарлатанства, присъщи на диваци. Все пак остави Джалил да продължи:

— Но това, което търсеха, беше много сложно и разбира се, изискваше съдействие от познавач като мен.

— Al Hamdu li-lah^[4], Джалил! — отговори коптът церемониално. — Славата ви преминава през всички граници, от Нубия до Делтата. Затова приятелите ми дойдоха да се допитат до вас.

— Кълна се в брадата на Пророка! Така е.

— Нито за миг не съм се съмнявал в това.

— Все пак това, което всъщност искаха, надхвърляше възможностите ми. — Съдържателят наблегна многозначително на тези думи. — Защото, ако магията за вдъхване на любов у жена е нещо добре изучено и лесно, то не така стоят нещата с магията за постигане на любовта на мъж.

— На мъж ли?

— Именно това казах, приятелю. — Лицето на Джалил се изкриви в нова гримаса. — Но тази информация струва пари.

Гаваргиус направи знак, че разбира, и постави на масата лъскава сребърна монета. Очите на магьосника проблеснаха за миг, преди да скрие бързо обола^[5] под тезгяха.

— За да стане чудото и да се завладее един мъж, първо трябва да му се покаже какво е истинска любов. Тази е тайната. Истинска любов като тази, която Изида е засвидетелствала на Озирис, когато е отишла да го търси даже в света на мъртвите и го е донесла оттам, за да го възкреси по-късно.

— И това ли е всичко, на което ги научихте?

— Това…, както и да употребяват парфюми и отвари, които биха могли да предразположат мъжа към подобно пътуване.

— Разбирам. И, Джалил, можете ли да ми кажете накъде тръгнаха?

— Разбира се. Излязоха през задната врата на тази сграда, прекосиха вътрешния двор, който се намира насреща ви, и поеха към Абасия. Бяха особено загрижени да пристигнат там възможно най-скоро.

— В Абасия? Главната квартира на френските войници?

Джалил кимна с развеселен поглед.

— И познайте какво, приятелю — каза.

Коптът повдигна рамене.

— Искаха да се срещнат със самия султан Бунабарт.

— С Бонапарт? С Наполеон Бонапарт? Сигурен ли сте в това, което казвате?

— Да. Джалил никога не лъже. Освен това ще ви дам безплатно един магически съвет: ако там попитате за Бунабарт, ще ги намерите със сигурност.

Гръмкият смях на заклинателя го смути. Гаваргиус му остави още бакшиш, след което припряно напусна дюкяна и се запъти към канцеларията на отец Филип.