Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (12)

10.
Едфу, 1 раби I^[1]

 

Във все още свежата утрин Надия и Али стигнаха пеша до центъра на града, подминавайки пазарната улица и две занемарени джамии, които нощем служеха за убежище на безпаричните пътешественици. Беше събота и във въздуха се носеше мирис на пресни плодове и мента. Най-ранобудните продавачи старателно пръскаха улиците с вода и подреждаха своите стоки върху мръсните си пъстроцветни каруци. Надия бе като омагьосана от сутрешното оживление. Нищо чудно: в Луксор, след уморителната работа в кафенето на Хаим, тя винаги спеше в тези ранни часове.

Най-накрая между група кирпичени къщи пред тях се появиха правите и заострени стени на древен храм.

— Добре дошла в дома на великия Хор — прошепна Али със страхопочитание. — Това е мястото, където божественото триумфира над преходното. Дворецът на възкресението.

Съвършената ахна от възхищение.

Храмът се оказа по-впечатляващ и по-добре запазен от всички, които някога бе посещавала. Стените му бяха по-високи дори от огромните колони на хипостилната зала в Карнак и бяха покрити с релефи, запазени по чудо от разрухата на времето. Поради някаква странна и необяснима за Надия причина римляни, копти и мюсюлмани бяха пощадили множеството птици, звезди и езически символи, изкусно гравирани в белия камък.

— Виждаш ли? — Внезапно нубиецът бе обхванат от силно вълнение. — Това място е наистина достойно за боговете.

Преди хиляди години съвсем наблизо се е намирал Кап — мястото, където младият Аменхотеп усвоил най-важните уроци за живота и където чул историята за древното единоборство, за което искам да ти разкажа днес.

Също като голобрадите жреци по стените, Али бен Рашид се поклони, преди да премине под фасадата на храма и да влезе в отворения вътрешен двор, който водеше към врата, охранявана от всяка страна от две огромни гранитни статуи. Две гигантски каменни птици не сваляха погледа си от тях. Тъмнокожият мъж скръсти ръце на гърдите си и положи коляно на пода. В този час мястото все още бе пусто.

— Хор — богът с глава на сокол, бил син на Изида. Майка му забременяла с него, след като временно възкресила Озирис и поела в утробата си свещеното семе на бога на мъртвите…

— Знам тази история — отговори Надия с непринудена усмивка. — Когато детето, родено след смъртта на божествения Озирис, пораснало и узнало, че баща му е загубил живота си от ръката на чичо му, решило да отмъсти за него. Така започнала войната на живот и смърт между Хор и всемогъщия убиец Сет. Поколения наред идеята за единоборството между Светлината и Мрака определяла вярата на нашите деди. Хор бил син на Светлината, а Сет — на Мрака.

— Било е, както казваш — кимна нубиецът. — Този храм бил издигнат, за да се помни битката, но също и да служи за предупреждение към всички поддръжници на тъмния Сет. Архитектите, построили тези стени, ги покрили с красноречиви сцени на битката му с Хор. Ела с мен, ще ти ги покажа.

Али хвана Надия за ръката и я накара да мине отвъд втория пилон^[2] на храма. Щом го прекосиха, попаднаха в тесен страничен коридор без таван, по чиито стени бяха изобразени различни епизоди от необикновена морска битка. Съвършената беше впечатлена от ясните релефи, изпълнени с дребни детайли. Кораби с едно платно, задвижвани от армия мършави гребци, следваха причудливо водно създание. На кила стоеше величественият Хор с копие в ръка и се опитваше да улови чудовището.

— Привържениците на Хор разказват, че богът сокол, едно от славните проявления на слънчевия диск Ра, ранил Сет с копието си и го потопил в мрака, с което го победил завинаги. Тук Сет е изобразен като хипопотам. Виждаш ли го?

Надия кимна, запленена от гледката.

— В шестия месец от годината в този храм се провеждал Фестивалът на победата, с който се отбелязвал триумфът на Светлината над Мрака…

— Значи в края на краищата Хор е победил Сет — прекъсна го изненадано Надия.

— Не точно…

Съвършената погледна крадешком към Али, който стоеше като хипнотизиран пред бойните сцени.

— Какво искаш да кажеш?

— Затова те доведох тук, Надия. За да разбереш, че дори историята винаги да се пише от победителите, това не означава, че победеният е унищожен. Нито че победителят е бил справедлив, а победеният — непочтен.

— Обясни ми.

— Хор и Сет били много повече от богове. Представлявали са две различни разбирания за религията и съществуването. Първият обожествявал слънцето, защото е извор на живот, докато вторият почитал нощта като източник на познанието.

— Не виждам къде е противоречието.

Али се усмихна на наивността на Надия.

— Има нещо, което тези стени не разказват: много преди предателството на Сет бог Озирис — рядко ревнив и властен, наблюдавал с тревога развитието на човешкия род, който сам бил обучил. Виждал, че сърцата на човеците не били толкова чисти, колкото очаквал, и затова не заслужавали да получат ценния дар на вечния живот. За разлика от него, Сет вярвал, че само ако им бъде предоставена тази привилегия, хората ще израснат духовно, но понеже не получил подкрепа за плановете си от Озирис, решил да открадне тайната и с помощта на Тот да я скрие на земята.

— И я предал на хората?

— Не. Сет не бил глупав. Щял да я даде само на оногова, който наистина я заслужавал. На човека, който я търсел с благороден дух и му докажел, че е достоен за нея. Но с това свое решение открил пред хората пътя към божествеността и това довело до радикален сблъсък между Сет, Озирис и семейството му.

— И как може човек да докаже, че е достоен?

— Като разгадае тайната, свързваща Земята и Небето — намигна й Али. — Но не е лесно. По времето на нашите предци в Египет не е имало по-благородна наука от астрономията, от изучаването на небето… Някои избрали да изучават слънцето, а други — звездите, в търсене на скъпоценния ключ към безсмъртието. Почти всички се провалили, защото търсенето им било породено от желанието им да постигнат безсмъртие, а не от благороден стремеж, който да обогати духа им.

— И така са се появили соларите и сетианите?

— Точно така. Разколът между двете доктрини ставал все по-сериозен. Последователите на Сет издигали храмове край Нил, следвайки формата на съзвездията^[3], с убеждението, че така ще извлекат от тях еликсира на живота. Привържениците на Хор строели своите храмове в зависимост от положението на слънцето в ключови моменти от годината. Съкровената религия на соларите била монотеистична: смятали, че всички останали божества произлизат от слънцето и не са нищо друго, освен отделни проявления на една-единствена същност.

— Винаги съм вярвала, че…

— …Че египтяните сме политеисти? — прекъсна я Али, развеселен. — Истината е, че това се е случило едва при господството на сетианите. Но преди да настъпят тези времена, последователите на Хор обезсмъртили вековната си политическа хегемония със строежа на храмове — като този в Едфу, както и чрез внушителни пирамиди като тези в Гиза, издигнати много по-рано.

— Пирамидите са дело на соларите? — Надия повдигна вежди и на лицето й се изписа присъщото й меко изражение.

— Всъщност само тези на Хефрен и Микерин, чиито имена и царски титли са свързани с вярването им в бог Ра^[4]. Хеопсовата^[5], първата и най-голяма от всички пирамиди, е била архитектурното чудо на сетианите, тъй като е била построена, за да изпълнява ролята на „машина за вечен живот“. Хеопс вярвал, че наблизо, в Сакара^[6], е намерил скритото наследство от Тот, и приложил възможно най-добре наученото върху пирамидата си.

— И дало ли резултат?

Али се поколеба.

— Не знаем. Тялото на Хеопс така и не било намерено в пирамидата. Сигурно е изчезнало много отдавна, в резултат на което сетианите били жестоко порицавани и преследвани. Няма съмнение, че основната цел на това преследване била да им бъде изтръгната тайната, която пазел Хеопс.

Надия щеше да зададе нов въпрос, но с жест нубиецът я накара да замълчи и продължи:

— По това време соларите, начело с Хефрен, се сдобили с властта и построили пирамидите си, за да покажат, че и те можели да създадат своя собствена „машина за вечен живот“. Известно време дори самите сетиани, оредели и разединени, смятали, че те били получили от Хор благодатта на формулата на живота…

Съвършената слушаше Али, без да спира да съзерцава изкусно изобразените бойни сцени в коридора. Преследването на хипопотама на Сет от бога с глава на сокол илюстрираше съвсем точно разказа на чичо й.

— Измамата скоро била разкрита — въздъхна Али. — Поддръжниците на Сет били свършили толкова добра работа по Голямата пирамида на Хеопс, че религията на соларите отслабнала поради неспособността им да повторят това „обиталище на вечността“. Неочаквано дори фараоните почувствали, че им липсват познанията на астрономите на Сет, които припознавали Изида като звездата Сириус, Озирис — като съзвездието Орион, а Тот — като благото лице на луната.

— И успели ли да си възвърнат властта?

Али отговори с неохота:

— Трябвало да се пролее кръв. Войната избухнала в края на Четвъртата династия, когато за народа станало очевидно, че великата тайна, която направила соларите толкова силни, не се намира в тяхна власт. Имам предвид, разбира се, формулата, позволила на Изида да възкреси Озирис и да забременее с Хор.

— Тайната на живота!

— Драмата била страшна. Формулата на живота не само служела да показва на фараона пътя към безсмъртието, но също да го дарява със сили и жизненост и да удължава годините му на царуване. И соларите фараони започнали малко по малко да отслабват пред очите на поданиците си. Вече не се радвали на здравето и енергичността на предшествениците си и дори самите те загубили вяра в Хор. При тези обстоятелства за сетианите не представлявало никакво усилие отново да отвоюват политическата власт и най-накрая да поемат управлението на Египет.

— А построили ли са нови „машини“?

— В действителност не, Надия. Докато траело всичко това, те също били загубили тайната. Пазителите й умрели, без да я споделят с никого. Предаването на тайната вероятно било осуетено по време на репресиите, на които били подложени сетианите, и формулата, скрита от Тот на земята, била забравена. Въпреки това, поклонниците на звездите съумели да не се издадат и господствали над Нил в продължение на още дванайсет века, докато над тях не надвиснала съдбоносна опасност…

— Опасност?

— През XIV век пр. Хр., след смъртта на великия фараон Аменхотеп III, култът към слънцето се появил отново и с необичайна сила. Жреците му изглеждали способни на подвизи, познати само от приказките, и дори царете имали пожизнен и победоносен вид от всякога.

— Да не са намерили формулата на Изида?

Предположението на Съвършената накара Али да се усмихне.

— Така помислили мнозина. Истината е, че връщането им било резултат от мълчалива съпротива, продължила повече от хиляда години, която била организирана старателно и предпазливо. Но да, несъмнено се върнали, защото по някакъв начин си били възвърнали тайната на Изида. Сетианите се разкъсвали между страха, че ще загубят властта, и надеждата да се сдобият с формулата, която не съумели да опазят. Сега разбираш ли? Били изправени пред уникална възможност.

— Аменхотеп ли каза? — Черните очи на Надия блестяха.

— Царят, чийто гроб бе току-що намерен от французите?

Али кимна.

— Аменхотеп наблюдавал безсилно как собственият му първороден син прегръща соларната вяра и предугаждал политическия обрат, за който ти говоря. Наследникът му изведнъж презрял всички предишни богове и се посветил на култа към блестящия диск на деня с убеждението, че той ще му разкрие тъй желаната формула, която била отказана на баща му и на сетианите.

— И кое е убедило принца да промени религията си?

— От това, което знаем, причината трябва да се търси в някои номадски народи от пустинята. Незнайно как, най-скромните обитатели на Египет били намерили свой начин да опазят формулата още от времето на боговете и в сина на Аменхотеп видели възможност отново да се сдобият с глас в политическите решения на държавата. По традиция тези номади се обличали в синьо и въпреки че не знаем нищо за тях, вероятно са били своего рода избраници на Сет и Тот, или на групата „непокорни“ божества. Всъщност един от тези „сини мъдреци“ се издигнал до поста царски възпитател на младия син на Аменхотеп. Името му било същото като на царя — Аменхотеп, син на Хапу — и наред с всичко друго се превърнал в главен отговорник за церемониите Сед на фараона…

— Церемониите Сед?

На Съвършената започна да й се завива свят от поразяващите разкрития на чичо й. Формули на живота, борби за власт, зародили се в епохата на боговете, политически интриги около формула, гарантираща вечен живот… Що за учение беше това, към което искаше да я приобщи Али?

— Да, Надия — продължи търпеливо нубиецът. — Церемониите Сед представлявали ритуали, даряващи фараона със здраве и безсмъртие, и били част от великото тайнство, наследено от времената на Изида и Озирис. Тези церемонии се провеждали на всеки трийсет години и така соларите се сдобили с добро име, тъй като по всичко личало, че вливали жизнени сили у възрастните фараони. Но от края на Четвъртата династия, когато тайната била изгубена, церемониите се превърнали почти само в театър. Ето защо култът към Хор и към слънчевия диск останал в забвение до времето на цар Аменхотеп IV.

— Кажи ми, чичо, какво е станало с възпитателя — „сина на Хапу“, когато първородният син на фараона заел трона?

— Всичко било много странно. Както изглежда, номадите, които върнали на Египет формулата на живота, изчезнали малко след коронясването и заклеването на принца бунтар и изменник. Той избрал да царува под името Акенатон, което означава „Полезен на Атон“… Заедно с тях изчезнал „синът на Хапу“ и така и не бил положен в отредения му гроб близо до Храма на милионите години^[7].

— Какво се е случило според теб?

— Нашето семейство има някои предположения: Акенатон не се оказал толкова лош син, колкото смятали. Изглежда, че в 36-ата година от царуването на баща си разпоредил да бъде проведена пищна церемония Сед в негова чест, която изглеждала неуместна, тъй като Аменхотеп III вече бил празнувал такава церемония шест години по-рано. Но фараонът бил много болен, уморен и не му се живеело. Акенатои се смилил над съдбата му и поискал да удължи живота му.

— Да му даде още живот?

Надия го гледаше с широко отворени очи.

— Точно така — кимна нубиецът. — Акенатон, който вече се бил докоснал до могъщата магия на „сините мъдреци“, приложил върху баща си формулата на живота в цялата й сила и старецът се съвзел дотолкова, че доживял до четиридесетата година на царуването си.

— И какво направили „сините“?

— Очевидно са се почувствали предадени от онзи, на когото доверили хилядолетната си мъдрост. За тях Акенатон бил свежо попълнение, но поради прекалена сантименталност, която те не разбирали, бил разкрил част от формулата на умиращия си баща.

— И Аменхотеп III се възползвал…

— Донякъде — да. Всъщност ентусиазмът му след успеха на ритуала Сед бил толкова голям, че фараонът поел ръководството на строежа на гробницата си близо до Долината на царете и направил редица промени в структурата и украсата й. Променил всичко: надписите, релефите, реда на текстовете за отвъдното. Като че искал да скрие някъде това, което току-що бил преживял.

— В гробницата!

— Да, Надия. Същата гробница, която французите откриха току-що и за която Омар бен Абиф също знае. Сега разбираш ли? Ако дори и за миг някой от тях заподозре, че е възможно Аменхотеп III да е записал във вечния си дом данни за формулата, приложена му от Акенатон, биха могли да ни отнемат това, което ни принадлежи по право.

Али произнесе последните думи с тон, който я накара да се почувства виновна. Съвършената бе напуснала мястото, от което можеше да наблюдава Омар отблизо и да следи стъпките му по брега на мъртвите в Луксор. Но вече беше късно да се разкайва. Нубиецът категорично отхвърли предложението й да се върне в Бибан ел Мулук и тайно да проучи находката на Наполеоновите войници. За него откриването на така търсената гробница на Аменхотеп III не бе нищо друго, освен поредния знак, че в Египет се случваше нещо важно. Нещо, което Али най-накрая довери на Надия.

— Безполезно е да се гледа назад — каза сериозно. — Имаме важни доказателства, че „сините мъдреци“ са се завърнали.

Чичо й произнесе тези думи като човек, отприщващ бента на голям водоем. И без да дочака словата му да залеят Надия, заяви:

— Нашият обичан патриарх, благочестивият Ахмед, го е съзрял ясно в съня си. Освен това, от други източници узнахме, че преди четири месеца са се срещнали със султана на французите — Наполеон Бонапарт. Завърнали са се от пустинята, в която се крият от векове, и нашият клан има основания да вярва, че отново искат да наложат соларната вяра в Египет… Търсят новия Акенатон. И за да го внедрят, ще тръгнат от района на Делтата и ще разпространят вярата си из цялата държава. Пророчеството на Ахмед е вярно.

— Но ще могат ли да го направят? Ще могат ли да наложат вярата си?

— Да, ако си осигурят подкрепата на сегашните наследници на Акенатон и се съюзят с тях.

— Сегашните наследници, казваш? Мислех, че Акенатон е бил първият и единствен владетел от онази епоха, който е поддържал култа към слънцето. Че наследниците му са се върнали към предишната вяра.

Али, който все още държеше нежната ръка на Съвършената, й отвърна бащински:

— Било е точно така, красива Надия. Управлението му се провалило, без да губи връзката си с истинския извор на мъдростта. Въпреки това, слънчевият уклон останал внедрен в кастата на египетските жреци до появата на чуждоземен принц, предопределен да се превърне в могъщ духовен лидер. Смятаме, че е принадлежал към същите тези „сини мъдреци“, макар че самият той никога не го е потвърдил. Бил е принц, чиито последователи не след дълго се сдобили с влияние в Египет и чиято религия, противно на всички пророкувания, в крайна сметка се оказала господстваща в голяма част от цивилизования свят…

— Кой, чичо? Кой е бил този принц? Дали някога съм чувала името му?

— Името му било Йешуа.

— Йешуа? — Звънливият глас на Съвършената изведнъж стана рязък. — Имаш предвид Месията на християните? Исус?

Нубиецът кимна.

— Не знам как е станало, но този еврейски преселник получил най-висшето от всички посвещения в земите на Египет. Със сигурност е бил пазител на формулата на живота на Изида и я отнесъл далеч от Нил, за да я прилага върху смъртни… и дори върху себе си!

Надия беше смаяна.

— А наследниците му?

— Крият се сред коптите, Надия. Сред първите и истински последователи на Йешуа, които все още съществуват.

Съвършената не попита нищо повече.