Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (27)

25.

— Желаем да разговаряме с генерал Бонапарт — каза снажният арабин с обръсната глава, застанал на няколко крачки от решетката на прозорчето. Придружаваше го жена с покрито лице, която не каза и дума.

Дежурният войник на портала пред щаба застана нащрек. Почти никой мюсюлманин не произнасяше името на началника му правилно, а още по-малко назоваваше точно военния му ранг. Но тези двамата бяха изключение.

— Кой желае да го види? — попита той рязко и почти, без да помръдне.

— Али бен Рашид и племенницата му Надия. Дошли сме от Луксор само за да се видим с него. Става дума за въпрос от изключителна важност.

— И какъв по-точно е този важен въпрос? — попита военният.

— Известна ни е самоличността на шпионите, които издирва вашият генерал.

— Наистина ли? — усмихна се войникът иронично.

— Да. Наистина.

— В такъв случай ще видя какво мога да направя. Ще повикам дежурния капитан, за да говори с вас.

 

 

Беше минало по-малко от денонощие, откакто корсиканецът се бе завърнал от пустинните и еднообразни брегове на Абукир. Изпълнен с въодушевление, но изтощен, Наполеон най-накрая вкусваше сладостта на триумфа над османските войски.

Излегнал се върху дивана в кабинета си на третия етаж на двореца, който му служеше и за спалня, той мислеше какво име да даде на онзи седми термидор от първата декада^[1], който беше датата на победата. По време на кавалерийска атака, за която бе сигурен, че ще влезе в историята, храбрият му генерал Мюра беше отсякъл със собствената си сабя два пръста от дясната ръка на вражеския предводител Мустафа паша, с което предизвика неимоверно объркване сред войските му. Хората на осакатения военачалник, слисани от неочаквания устрем на французите, побягнаха в безпорядък към морето и се удавиха, преди да достигнат до корабите, които ги бяха докарали до египетския бряг.

Точно от такъв триумф се нуждаеше корсиканецът — успех, който да убеди Директорията в Париж, че годината му в Египет и Светите земи не представляваше безпрецедентно военно безразсъдство.

Дори Клебер се бе развълнувал, виждайки подвига на Мюра и прозорливостта на Наполеон при разпределението на хората му. „Голям сте колкото света!“, бе му казал снажният Жан-Батист, като го хвана за раменете и го разтърси насред бойното поле. Клебер беше огромен мъж и всеки път, когато стореше нещо подобно, корсиканецът се чувстваше като марионетка в ръцете на кукловода си. „Назарет ви донесе сполуката, която заслужавате, Бонапарт!“ — разтърси го още малко той, като не отместваше поглед от Окото на Хор, което корсиканецът носеше на врата си по време на всички военни операции. Клебер, който бе изключително наблюдателен, го беше видял за първи път след краткото лагеруване в Назарет и побърза да предположи, че генералът му сигурно е получил свещения wadjet^[2] от някой важен местен мъдрец.

Наполеон, спокоен, чист и избръснат след кратката битка, си спомни тревожното лице на Клебер. Ами ако Жан-Батист беше прав? И ако baraka — късметът му, вече беше с него и наближаването на Сед — церемонията, обещана му от мъдреца Балазан в Назарет, която щеше да му даде силата на някогашните господари на Египет — вече му носеше първите победи? В такъв случай наистина ли трябваше да остане в Египет в очакването на ритуал, който може би никога нямаше да се състои? Или както вече бе започнал да вярва, можеше да се хвърли решително към завладяването на Европа? Дали победите му не го превръщаха в нов жив мит, подобен на Александър? Ненадейно вратата на кабинета му се отвори.

— Разрешете, генерале.

Дежурният капитан, левент от Ла Рошел, по-млад от него само с две повишения в чин, го извади от грандоманските му размисли.

— Влезте, Монтиняк. Какво има?

— Пристигна спешно съобщение от генерал Дезе от горното течение на Нил, мосю.

— За какво става дума?

— Двама от членовете на Научната комисия — инженерите Вилие и Проспер Жолоа, уверяват, че се организира заговор, който да ви принуди да се подложите на някакъв ритуал. Боят се, че Ваша Светлост може да попадне в ръцете на могъща местна секта и да загубим контрола над страната…

Наполеон не вярваше на ушите си — това толкова уместно съвпадение го накара да се усмихне. Корсиканецът имаше навика да тълкува подобни съвпадения като благоприятни знаци от страна на съдбата.

— Това ли казват? — усмихна се лукаво.

— Да, генерале.

— А вие, капитане, смятате ли, че е възможно?

Жан-Пол Монтиняк преглътна, като че ли това можеше да му помогне да намери най-правилния отговор.

— Всъщност… не, мосю — заекна той.

— Ама разбира се, че не! — Оглушителният смях на корсиканеца успокои пратеника. — Не мога да повярвам, че собствените ми хора са се полъгали за такива неща! Местна секта! Глупости, капитане!

— Има още един въпрос, по който трябва да ви осведомя, мосю. Преди малко на главния вход на двореца се представиха двама египтяни и помолиха за аудиенция при Ваша Светлост.

Корсиканецът, който разсеяно си играеше с могъщия амулет от лапис лазули, подарен му от Балазан, го прибра до гърдите си и настроението му мигновено се промени.

— Двама египтяни? Искате да кажете, двама обикновени граждани ли, капитане?

— Така изглежда.

— И какво искат?

— Казват, че имат сведения за шпионите, които наредихте да бъдат арестувани, преди да отпътувате за Абукир.

— И защо не ги предоставят на полицията? Там ще им дадат възнаграждение… ако заслужават такова.

За момент капитанът се поколеба дали да настоява.

— Не искат пари, мосю — каза той най-накрая. — Но помолиха да ви кажа, че познават братството, към което принадлежат тези шпиони, и упорито настояваха, че само Ваша Светлост ще съумее да оцени информацията както подобава.

Бонапарт погледна нагоре към капитан Монтиняк, все още изпънат почтително на няколко крачки пред него.

— Споменаха, че шпионите принадлежат към някакво братство?

— Да, генерале.

— Добре, капитане. В такъв случай ще ги приема. Разпоредете да ми донесат чаша от най-доброто вино, което имаме в избата, и ги пуснете да се качат тук след половин час.

Корсиканецът не можеше да скрие, че тази сутрин е в добро настроение. За първи път от месеци насам имаше достатъчно време да се наслади на победите си и да покаже великодушието си към народа, който управляваше. Защо тогава да не приеме осведомителите и да не се заеме лично с разследването? В края на краищата един интересен разговор щеше да го накара да забрави горчивото чувство, че е затворен в Египет като плъх в капан.

Въпреки че британският адмирал Нелсън беше разбил флота му преди повече от година и на практика бе прекъснал всички връзки с Франция, неотдавнашният военен успех срещу мамелюците му бе вдъхнал увереност, каквато не си спомняше да е изпитвал някога. От месеци войниците му сами произвеждаха мунициите си и в цялата армия не бе останала нито една чиста и спретната униформа…, но той вече бе истински победител. Победата над турците беше като победа над Великобритания.

Единственото, което помрачаваше оптимистичните му сутрешни размисли, беше вечният проблем с жените. Виното отлично бордо, сервирано със стайна температура — приспа донякъде тревогите му. Всъщност положението бе дразнещо: докато по-важните новини от метрополията се бавеха с месеци, изневерите на Жозефин с някои от най-видните членове на Директорията се разпространяваха светкавично от Делтата до Асуан. Никой не знаеше как, по дяволите, слуховете можеха да прекосят Средиземно море с такава скорост. Освен това корсиканецът се терзаеше, представяйки си как съпругата му предлага знойното си и сладострастно тяло на онези недодялани политикани в Париж. Нима се страхуваше, че ще остане толкова рано вдовица и без покровители? За толкова некадърен войник ли го мислеше?

За да забрави срама, Бонапарт беше търсил из цял Египет жени, с които да уталожи гнева си, но нещата винаги свършваха зле. Французойките — много от тях нелегално пристигнали с флотата му, съпруги или годеници на офицери вече бяха на привършване и почти всички по-привлекателни кандидатки редовно отхвърляха безсрамните му предложения.

Полин Фуре, съпругата на един от най-уважаваните поручици, беше изключение и същевременно именно тя му причиняваше най-много главоболия. Беше изкусителна и миловидна блондинка, но прекалено амбициозна. Всички в Кайро, включително и британските шпиони, я наричаха Клеопатра. Как можеше да спре упоритите слухове, че Полин е тази, която в действителност управлява Египет? Като я пренебрегне? Или бе достатъчно да я замени с друга, също толкова прелъстителка жена? И в такъв случай — с коя?

Когато капитан Монтиняк се върна в покоите му, придружен от двамата египтяни, които искаха да разговарят с него, красотата на Надия го наведе на неочаквани мисли…

— Това със сигурност е нова и прекрасна случайност — промърмори той, като я видя.

Изненадата на корсиканеца беше повече от оправдана. Дори и да го бяха репетирали хиляди пъти, влизането им не можеше да бъде по-ефектно: нубиецът, придружаващ жената, се представи като Али и махна воала на Надия подобно на човек, който отваря коледен подарък пред малко дете. Катраненочерните коси на танцьорката се посипаха по раменете й, а тясната дреха подчертаваше удивително изящната й снага. Не беше подходящо облечена за случая, нито пък бе уместно генералът на окупационната армия да си играе на прелъстяване. Но кого го бе грижа.

— Мосю, настояхме да ви видим, защото трябва да ви предупредим за нещо много важно — каза жената с кадифен глас веднага щом се освободи от воала си. Кабинетът спалня на корсиканеца изведнъж се изпълни с ухание на лотосов цвят.

— За какво да ме предупредите?

— Че сте заобиколен от предатели.

Наполеон, запленен от огъня, който се излъчваше от Надия, както и от екзотичния и чувствен парфюм, се усмихна, сякаш прощаваше дързостта й.

— Това не е никаква новина, мадмоазел. Цезар е бил убит от собствения си син в Рим. Всички велики мъже са заобиколени от предатели. Крият се навсякъде. Те са необходимо зло, от което в немалко случаи по-интелигентните могат да се възползват.

— Но трябва да си пазите гърба, По-близо са до вас, отколкото мислите.

— Отегчавате ме, мадмоазел — промърмори Наполеон. Не ви познавам. Освен това, ако благоволих да ви приема, то е, защото охраната ме предупреди, че разполагате с информация, която ми е необходима. Греша ли?

— Не. Не грешите, мосю. Предателите, за които ви говоря, са ваши доверени хора, скрили от вас местонахождението на шпионите, които издирвате толкова упорито.

— Познавате ли ги?

— Разбира се, генерале. В пустинята са известни като „сините мъдреци“. Но не са шпиони, работещи за някоя нация или армия. Истината е, че нямат собствени земи, нито интереси, които да защитават. Те са много над подобни светски нужди и рядко се появяват пред непосветените… Въпреки това, можем да потвърдим, че съвсем наскоро „сините мъдреци“ са пристигнали в Кайро.

— „Сините мъдреци“!

Лицето на корсиканеца просветна.

— Кажете ми, какво още знаете за тях? Въпреки че издадох заповед за издирването и залавянето им, така и не попаднахме на нито един от тях…

— Преди това би трябвало да се запитате за какво са ви, мосю.

Забележката на Али го обърка.

— Какво искате да кажете?

— Не знам дали ни вярвате, мосю, но „сините мъдреци“ принадлежат към братство, което се показва пред света веднъж на хиляда или две хиляди години. И всеки път се появява, за да търси човек, който е достоен да получи знанието му и да помогне да се промени лицето на света. Това познание — добави тайнствено Али — включва някои много примамливи предимства, едно от които е достъпът до вечния живот. Срещата със „сините“ почти гарантира, че тази тайна ще ви бъде предадена.

— Как можете да сте толкова сигурни?

— Защото семейството ни е било удостоено с честта да получи това знание преди много време, генерале. Заради това и понеже някога сме познали силата, която те пазят, знаем, че ще има предатели, които ще поискат да ви ограбят правото да получите святото посвещение. Ние, мосю, вярваме, че сте новият избраник на общността на „сините“.

— Тази сутрин получих известие от хората ми в Тива, които ме предупреждават за наличието на заговор на някаква секта фанатици, желаещи да контролират войската ми. Откъде да знам, че не сте от тях?

Жан-Пол Монтиняк хвърли съучастнически поглед към корсиканеца, но не продума.

— Говори ли ви нещо изразът „Времето настъпи“?

Лицето на корсиканеца помръкна. Къде беше чел нещо подобно? Али нетърпеливо чакаше отговора.

Само след миг Бонапарт си спомни: в доклад на полицията му, съставен преди няколко дни по повод на мистериозен пожар в квартала на коптите, се съдържаше точно този израз. Двама от монасите, които бяха разпитани по случая, предполагаха, че смъртта или изчезването на възрастен коптски мъдрец са свързани със съществуването на древен ръкопис, в който се говори за настъпването на Времето. Докладът посочваше като вероятни виновници за случая „сините мъдреци“.

— Чувал съм го, да — призна накрая генералът. — Но не знам какво означава.

— Това време се отнася за много близък момент, когато мъдростта на „сините“ ще бъде предадена безрезервно на някого, който е предопределен да промени посоката на света. И трябва да сте подготвен.

— Да съм подготвен?

— Да — подчерта Али. — Надия е дошла, за да ви помогне.

— Надия?

Дяволитият поглед на Бонапарт накара капитан Монтиняк да се усмихне, тъй като отгатваше похотливите намерения на генерала си.

— В такъв случай — додаде, — не смятате ли, че трябва да ни оставите насаме?…