Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (14)

12.
Луксор, 1 раби I

Беше ранна утрин, когато Омар, мръсен и окаян, мина под релефите от бяло стуко на вратата на „Абу ал Хагаг“. Машинално остави сандалите си на най-горната лавица на дървената етажерка край прага и инстинктивно благодари на Аллах за привилегията да се намира точно в това убежище. Неговата уникалност се дължеше на факта, че „Ал Хагаг“ бе единствената джамия в цял Египет, построена в някогашен езически храм със запазена първоначална структура. В цял свят нямаше друг такъв паметник, с изключение на джамията в Кордоба, в която — след падането на Ал Андалус^[1] през 1492 година, се помещаваше християнска катедрала. Но истината е, че Омар дори не помисли за това.

Беше заобиколил от изток очертанията на храма в Луксор и след като премина през първия вътрешен двор, нубиецът пристъпи в божия дом, без да обърне ни най-малко внимание на двата величествени обелиска, разположени няколко метра по-нататък от минарето от неизмазани тухли. Никога преди това не бе изпитвал такова унизително чувство на поражение. И фактът, че основната причина за отчаянието му бе жена, само влошаваше нещата.

За негово щастие, в този час бяха малко хората, потърсили в мраморните подове на „Ал Хагаг“ прохладно кътче, където да се скрият от жегата. Гордият Бен Абиф трудно щеше да понесе негов събрат по вяра да го види в подобно състояние — как се втурва с изтерзан и неприличен вид във вътрешността на най-святата джамия в града.

Обезсърчен и с посърнал поглед, той не усети, че Юсеф — старият имам, отговарящ за храма, прекосява молитвената зала и се запътва право към него.

— Синко — прошепна имамът, щом го доближи, — най-после се завърна. Цяла нощ беше навън, без да дадеш признаци на живот. Успя ли да откриеш нещо?

Омар неуспешно се бе опитал да избегне Юсеф. След усилната нощ бе на края на силите си и нямаше желание да говори. Но когато видя загриженото лице на покровителя си, се почувства задължен да му отвърне:

— Съжалявам. Така и не можах да я намеря. Сякаш земята я е погълнала.

— Да я погълне земята? И къде може да иде едно нежно и безпомощно същество като нея?

— Не знам.

— Не знаеш? — промърмори недоволно имамът. — Съзнаваш ли какво направи, Омар? Загуби Надия бен Рашид! Надия бен Рашид!

Упрекът на Юсеф беше последният удар, който го довърши. Прегрешението му се състоеше в това, че предишната вечер се бе опил с хашиш и кръв и бе позволил красивата танцьорка, която му беше слугиня, да се изплъзне от опеката му. В продължение на часове я търси къде ли не. Знаеше се, че нощем източният бряг на Луксор предлага много скривалища, но нито той, нито наемните му главорези бяха успели да ги претърсят навреме и да намерят бегълката.

Като видя разстроеното лице на ученика си, Юсеф реши да му помогне да се избави от отчаянието, което го измъчваше.

— Погледна ли в гробницата на Аменхотеп?

Въпросът на стареца накара Омар да се сепне.

— На западния бряг? — Омар отвори широко очи. — Разбира се, че не! Как, по дяволите, би могла да прекоси Нил, без никой да разбере? С плуване? През нощта?

— Позволи ми и аз да тая подобно съмнение. Но е твърде голяма случайност фактът, че французите току-що отвориха гробницата, а веднага след това последната потомка на Бен Рашид изчезна изпод носа ни. И на теб, синко — добави подозрително, — това съвпадение би трябвало да ти се струва също толкова обезпокоително…

Омар се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава. След това прихвана имама през раменете и му каза сериозно:

— Виж, Юсеф, уморен съм, ядосан и гладен. Защо не ме поканиш да хапна нещо и да поговорим? Цяла нощ не съм слагал залък в устата си.

Юсеф се намръщи, но прие без особени възражения. Знаеше, че Омар е човек с избухлив нрав, който не трябваше да бъде провокиран. Освен това той също смяташе, че джамията не е най-подходящото място да обсъждат толкова деликатен въпрос. Имамът хвана решително Омар под ръка и го поведе към терасата, от която се виждаше характерният силует на планината край Тива. Кирпичената тераса предлагаше несравним изглед към свещения хълм на древните от другата страна на реката и Юсеф не се поколеба да настани госта си възможно най-удобно.

След малко пред двамата димеше блюдо от кълцано месо, лук и мляно жито, сервирано от няколко малки момичета, които се заеха да прогонват рояка мухи, кръжащ наоколо. Плътното тръстиково покривало, което успешно служеше и за сенник на сътрапезниците, започна да се полюшва от чудесния сутрешен ветрец.

— Тъй като дойде в дома ми, искам да видиш нещо — каза имамът, вече по-спокоен. — Много малко хора са имали привилегията да го зърнат, понеже в целия ислямски свят съществуват само два такива екземпляра.

Омар, заинтригуван, не отговори. Преглътна с охота първия залък месо и хляб, докато старецът вадеше изпод пъстроцветните възглавници голяма книга, прошнурована с канап и с изтъркана кожена подвързия. Книгата съдържаше не повече от шейсет или седемдесет страници и миришеше на мухъл. Юсеф целуна с преклонение свитъка, сякаш бе скъпоценно копие на Корана, и го подаде през масата на госта си.

— Това е стар трактат по алхимия — каза имамът с усмивка, която разкриваше развалените му зъби. — Знаеш какво е алхимия, нали?

— Да, Юсеф. Науката на Египет^[2].

— Добре. Значи ще оцениш по достойнство това, което държиш в ръцете си. То вероятно няма да те отведе към съкровище, нито ще ти разкрие някое неизвестно за теб скривалище на антики, което все още не си разграбил, но ще даде отговор на някое от най-човешките ти съмнения…

— Не разбирам. Какво е това?

Омар боязливо поглади вехтата кожа, без да се осмели да отвори книгата.

— Това, което държиш в ръце, е написано преди хиляда години от един мъдрец сред мъдреците, на име Джабир ибн Хаян, известен като Суфи. Озаглавил го „Книга на везните“ и в нея описва някои от многобройните тайни на древната наука, до които имал достъп в Багдад, докато служел на халифа Харун ал Рашид. Както знаеш, той бил човекът, вдъхновил приказките от „Хиляда и една нощ“.

Като чу името Ал Рашид, нубиецът занемя от учудване.

— Джабир — продължи Юсеф — живял близо сто години. Още докато бил съвсем млад, спечелил доверието на господаря си Харун ал Рашид. Бил добър приятел и наставник на наследника му — Джафар ал Садик, но не разкрил тайните, научени от халифа Харун, на никого, освен на султан Абдул ал Мамун, трети по наследствена линия, когато алхимикът наближавал деветдесет и две години.

— И какви са били тези тайни, ако мога да попитам? Може би как да правим злато? — попита Омар иронично. Ръцете му продължаваха да поглаждат книгата почтително, без той да се осмели да я прелисти.

— Въпреки че прибързваш, не си далеч от истината, макар сега да ти е трудно да го повярваш. Джабир бил първият човек в света, който произвел стомана, проектирал първия известен дестилатор, измислил офорта и открил амониевия хлорид. Но най-важните тайни — онези, които Харун ал Рашид му разкрил — той решил да скрие сред страниците на книгата, която ти показвам, а те били свързани с търсенето на философския камък и безсмъртието.

— Само Аллах е вечен! — възрази Омар. — Това не е кой знае каква тайна.

— Не, не — прекъсна го имамът. — Според това, което халифът разкрил на Джабир, съществували са необикновено дълголетни хора, които успели да достигнат такава достолепна възраст благодарение на еликсирите, пазени от Ал Рашид. Всъщност, както халифът признал на мъдреца Джабир, всичките му алхимични познания относно дълголетието идвали от някаква книга на древните египетски богове, която все още е скрита в Голямата пирамида. Както изглежда, Ал Мамун сляпо е вярвал на всичко, което старият алхимик му разкрил по този въпрос, защото в година 204^[3] пристигнал в Кайро и разпоредил на най-добрите си архитекти да пробият Голямата пирамида и да открият камерата, в която била скрита могъщата книга.

— И успели ли са да я намерят?

— Не. Въпреки че работили в продължение на месеци, не постигнали почти никакви резултати. По онова време пирамидата представлявала гладка и непревземаема структура и могъщият султан се видял принуден да заповяда да се загреят външните каменни блокове с огньове и след като се нагорещят, да ги заливат със студен оцет, та да се напукат. Като преодолели това препятствие, прокопали хоризонтална галерия, която най-накрая ги отвела до тайните коридори на пирамидата. Но въпреки успеха на копачите, Ал Мамун не намерил вътре нито книгата, нито съкровищата, за които се предполагало, че са скрити там.

Споменаването на думата „съкровища“ накара Омар да повдигне едната си вежда, но въпреки това запази мълчание.

— Ал Мамун, разбира се, се почувствал разочарован от Джабир, който малко след това умрял, вече много, много стар. И се заклел, че той и наследниците му ще държат под око всички потомци на Харун ал Рашид, докато някой от тях не разкрие местоположението на камерата и „Книгата на науката за живота“, скрита в пирамидата.

— И аз загубих една от тези потомци!

— Да. Това стори, Омар. И така наруши една свещена заповед, която съществува отпреди повече от хиляда години. Може дори да сме загубили най-добрата си възможност да стигнем до тайните на нейното семейство и да открием мястото, където е скрита тази „Книга на живота“, а не заместителя, който пазя аз.

Нубиецът целуна въпросния заместител и го върна на Юсеф, сякаш не заслужаваше да докосва такава реликва.

— Не съм достоен да знам повече — каза той с горчивина.

— Омар… — В очите на имама блесна искрица на състрадание. — Не ти показах книгата, нито ти разказах тази история, за да засиля болката ти. Ако ние, шиитите, следим толкова отблизо всяко откритие, което би ни подсказало, че „Книгата на живота“ е намерена, то е, защото сме сигурни, че благодарение на нея дванайсетият имам от нашето семейство — Ал Мунтазар, е жив, крие се някъде по света и скоро ще се върне, за да издигне исляма на едно ново, по-високо ниво.

— Дано Аллах пожелае.

— Това, което не знаем, е откъде ще дойде и дали ще се появи в друга форма.

— В друга форма? Какво имаш предвид?

— Че може имамът да дойде от неислямска държава. Дори съществува възможност да се яви не като имам, а като чуждоземен неверник, загубил спомена за свещената си мисия.

Омар пресуши на един дъх каната прясна вода, която му бяха сервирали, за да полее силно подправената храна. Ако искаше да разбере какво му говори старият Юсеф, трябваше да изтрие от съзнанието си чувството на безсилие, породено от изчезването на Надия. Но преди да успее да се избави от угризенията, старецът му подаде нов лист, изписан с неумели арабски знаци, както и на френски език, който нубиецът прочете, без да се затрудни:

Кадии, шейхове, имами, идвам да възстановя вашите права срещу узурпаторите. Прекланям се пред Аллах повече от вашите потисници — мамелюците, и почитам Мохамед и невероятния Коран.

Бележката, която се губеше сред разни неразбираеми драсканици по военни въпроси, бе подписана от Наполеон Бонапарт в Кайро и според Юсеф, бе разпространена и прочетена от войските му във всички квартали и села край Луксор.

— Какво е това?

— Това, Омар, е знак. Аллах ни призовава да възвърнем вярата си в скорошното завръщане на имама — каза Юсеф със затворени очи, сякаш обмисляше всяка от думите си.

— Намекваш, че Наполеон е светият имам, когото очакваме?

— И защо не, синко? Нима не ни освободи от господството на цариградския султан и не обеща да върне суверенитета ни?

— Но той е неверник! Не познава алхимията! Държавата му е напълно чужда на нашите традиции! А и Ал Мунтазар е изчезнал преди деветстотин години!

— Нека ти обясня нещо, което не знаеш, Омар.

Юсеф отмести храната от дървената маса, за да направи място, където отново да постави „Книгата на везните“. Макар че свитъкът беше тънък, като се допря до масата, от него се вдигна едва забележим облак прах. Имамът изчака той да се слегне, преди да продължи:

— Когато римляните нападнали Египет и завладели Александрия, отнесли със себе си ценни ръкописи като този от известната библиотека в града. В онези времена, когато ислямът още не бил роден, такива книги били превеждани на езиците на неверниците и съхранявани на места, недостъпни за непосветените. Само най-учените хора в Рим, а по-късно и в други провинции на империята, се докоснали до мъдростта на книгите и успели да ги разберат. След време някои от тези текстове, вдъхновени от „Книгата на живота“ от Голямата пирамида, били изучавани в днешна Франция.

— И?

— Вече през епохата на исляма потомците на Харун ал Рашид преобърнали Гърция в търсене на тези текстове и открили някои от тях в библиотеките на православните манастири в планината Атон, както и в други подобни убежища. Оттам пропътували цялото Средиземноморие, търсейки разпръснатите частици на тази хилядолетна мъдрост. Когато разбрали, че във Франция живеят алхимици, неумело боравещи с идеи, чийто произход не можел да бъде друг, освен „Книгата на живота“, незабавно се отправили към френските брегове.

Омар слушаше обясненията на стария имам, без да мига, и не откъсваше поглед от книгата, която все още не се бе осмелил да разгърне.

— Това, което искам да ти кажа — продължи Юсеф, гледайки го право в очите, — е, че потомците на Бен Рашид открили онези новаци и се постарали да ги обучат. И така, малко по малко, оставяли след себе си хора, посветени в алхимията, които щели да възкресят интереса към нея по тамошните брегове. Дори построили пирамиди в по-малък мащаб, в които да възпроизвеждат ритуалите за безсмъртие, и помогнали на някои от последователите си да се докоснат до вечния живот.

— Безсмъртни? Сред неверниците?

Изненадата на Омар едва ли можеше да бъде по-голяма.

— А защо не? Спомняш ли си къде в ислямския свят за последен път се чу за един от тях?

Юсеф зачака търпеливо отговора. Беше сигурен, че Омар, син на уважаван род архитекти, познава историята толкова добре, колкото и самият той.

— В Гранада! — отвърна най-накрая. — В Гранада на Ал Андалус.

Усмивката на имама отново разкри проядените му зъби.

— Много добре. И какво си спомняш?

— Ами това е стара семейна история, която се разказва от поколение на поколение и която познавам бегло.

— Няма значение. Разкажи ми я.

— Към 700 година от хиджра в двора на Назаридите^[4] в Гранада пристигнал старец, който твърдял, че бил роден по времето на Пророка, с когото се познавал лично. Представил се като астролог и алхимик. И въпреки че владетелят Абен Хабус поискал да го подслони в двореца Алхамбра, старецът отказал поканата и се настанил в пещера, в чиято горна част имало кръгъл отвор, през който можел да следи движението на небесните тела.

— И помниш ли откъде идвал?

— Много добре помня: от Египет. Всъщност старецът, чието име било Ибрахим, разказал на владетеля на Гранада, че е открил тайната за удължаване на живота в Голямата пирамида, където изучавал книгата, дадена от Аллах на Адам, минала през ръцете на Соломон и незнайно как, накрая попаднала при египтяните.

Омар прехапа език. Споменът за тази история, която неговата майка му беше разказвала преди години, сега отекваше като далечно ехо в паметта му. Имамът усети колебанието му.

— И това не ти е толкова чуждо, нали, Омар?

— Не… — призна най-накрая с горда полуусмивка. — Презимето ми — Бен Абиф (син на Абиф), се родее с Хирам Абиф — архитекта, построил Храма на Яхве върху планината Мория в Йерусалим по изричната заповед на Соломон. Възможно е този мой праотец също да е имал достъп до „Книгата на живота“.

— Драги Омар, разбираш ли вече какво се опитвам да ти кажа?

Нубиецът, объркан от живия ум на стария имам от „Ал Хагаг“, поклати глава в знак на отрицание.

— От Гранада и от Кордоба, сине мой, са излезли алхимичните знания, които в идните векове щели да преобразят Европа и да превърнат тези държави в това, което представляват днес. Хората, докоснали се до това знание, постигнали забележителни успехи в преобразуването на металите, владеенето на определени сили на природата и постигането на дълголетие. Никога ли не си чувал за алхимика Никола Фламел, чийто труп така и не бил открит и за когото се предполага, че е живял над двеста години? Никога ли не си чул Наполеоновите войници да споменават името на някой си граф Сен Жермен, който имал славата на безсмъртен?… И двамата, Омар, са французи. Тази творба — прибави старецът, сочейки „Книгата на везните“ — обяснява част от тайните им.

— И защо ми я показваш?

— Защото си Бен Абиф и имаш право да знаеш това, което са знаели предците ти.

— Аз съм само търговец на антики, не съм магьосник или мъдрец. Освен това, току-що претърпях провал, като изгубих Надия.

— Още една причина, Омар! След като Надия я няма, трябва да се опитаме да стигнем до „Книгата на живота“ по други пътища.

— Други пътища?

— „Книгата на везните“ е тайнствено ехо от церемониите за дълголетие, практикувани от древните египтяни. Този, който се радвал на най-голям брой такива церемонии, бил фараонът, чиято гробница изследват французите.

— Аменхотеп!

— Да, Аменхотеп — потвърди Юсеф. — Този фараон скрил в гробницата си обредните напътствия, необходими за запазването на формулата, която удължава живота. Трябва да изучиш този трактат и да повториш ритуала. Може би по този начин истината ще ни бъде разкрита, без да ни е необходим някой от рода Бен Рашид.

— И Надия ли?

— И тя, разбира се.