Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (11)

9.
Луксор

Вътрешният двор, построен от Рамзес Велики, бе празен. Нито една от големите колони във форма на папирус вече не се издигаше там, където беше разпоредил фараонът преди повече от тридесет столетия. В нощи, тъмни като тази, единствено пустинните лисици и духовете се радваха, че от много време насам мястото се намираше във властта на хаоса.

Но зверовете от този или от другия свят не бяха единствените същества, които бродеха из околностите на „Ипет Ресит“.

С всеки полъх на топлия вятър една източена сянка, обвита в кафеникава галабия, се доближаваше все повече към предната част на храма. Нозете й не докосваха земята, а я галеха, без да вдигат нито прашинка, сякаш летяха ниско над каменната настилка. Силуетът принадлежеше на мъж на средна възраст, който, ако се съдеше по движенията му, не беше от пазителите на храма. Приличаше на джин.

Две крачки на изток, пет на север… С милиметрова точност призракът се добра до параклиса, издигнат от римляните по времето на Диоклетиан. Без да има време да си поеме дъх, прекоси светая светих на Александър Велики, преодоля пясъчната могила, под която бе погребан най-западният участък на храма, и изключително внимателно се доближи до целта си. Една абаносова ръка — дълга, мускулеста и грижливо обезкосмена, се протегна и обви с неуловимо движение шията на Съвършената. Голямата и силна длан на духа, напрегната като лък, запечата устата й, преди да е реагирала.

— Тихо! — заповяда й полугласно. — Аз съм Али. Не се страхувай.

Кръвта на Надия, която все още чакаше, спотаена в скривалището си, се смрази. Али? Али бен Рашид? Какво правеше тук чичо й от Дендера?

С удивителна ловкост най-младият от клана Бен Рашид метна крехката Надия на раменете си и бърз като котка, я изнесе извън пределите на храма.

След това, без да разменят и дума, двамата възседнаха коня му и препуснаха на изток. Само няколко минути по-късно последните обитаеми къщи на Луксор бяха останали зад гърба им и след като заобиколиха лагера на французите, издигнат срещу приказния остров на крокодилите, поеха по селския път, който се губеше между бобовите и оризовите насаждения.

— Забърка ни в голяма каша, Надия. В невероятна каша… Чичо й, прехвърлил тридесетте, снажен и с проницателен поглед, беше жив образ на някогашните жреци, изобразени на стените на храмовете. Още от малка Надия го помнеше с обръснат череп и винаги обвит в неизменната и странна аура на тържественост. Не го бе виждала от години. По-точно, от години не беше се намирала толкова близо до него. Но какво търсеше чичо й в храма в този нощен час? Дали не я беше проследил? Щеше ли да я защити от Омар… или може би, както почти всички в Луксор, също работеше за него? Али изръмжа:

— Продадохме те на ханджията, за да държиш под око Омар и наемниците му. — Говореше през зъби и неволно даваше отговор на опасенията й. — Възпитахме те да ни бъдеш очи и уши в света на неверниците. И въпреки че го знаеше, изневери на свещената си мисия. Защо избяга?…

Упреците му ставаха все по-разгорещени.

— …Защо предаде своите?

— Не издържах повече, чичо. До гуша ми дойде от…

Съвършената не успя да довърши изречението. Огромната ръка на нубиеца й зашлеви мощна плесница, която я събори в калта.

— Изменница! — Задъхан от яд, Али се изплю на земята. — Кой ще наблюдава сега този осквернител? Кой ще отвлича вниманието му от алчността му към нашите мъртъвци?

Надия, с пламтящо лице и навлажнени очи, прошепна нещо, докато се опитваше да сдържи сълзите си.

— Чичо Али… — Преглътна риданието си. — Омръзна ми да танцувам скверни танци пред онези свине. Да съм а никаквица на Омар и да не слушам друго, освен празнодумия. Толкова ли е трудно да го разбереш?

— Празнодумия? Празнодумие ли ти се струва това, че французите копаят в Долината на царете и че тази сутрин са намерили нов гроб сред скалите на свещената планина?

Съвършената се сепна.

— А ти откъде знаеш за това?

— Каза ми Фатима, другарката ти… — отговори Али. — Може и да не вярваш, но кланът никога не те е изоставял. Ти не знаеше, че на Фатима бе възложено да те защити, ако нещата тръгнат на зле. Именно тя ни извести за бягството ти. За щастие се намирах в града. Обредни дни са, реката приижда. Освен това ти сама избра пътя на танца и така предопредели съдбата си.

— Разбирам… — прошепна Надия, докато изтупваше сценичния си костюм, който вече не ставаше за нищо. — Значи никога не сте ми имали доверие.

— Защитаваме те. Знаеш, че си твърде ценна за семейството ни. Ако не беше така, вече да си платила с живота си за измяната.

— Може би бих предпочела да е така.

— Дори и на шега не го казвай.

През остатъка от нощта не си продумаха.

Али смени коня в някакво селце, разположено край един от притоците на реката, и препуска без почивка до изгрев слънце. Спускаха се надолу по Нил, срещу течението, следвайки точно определена посока.

— Не отиваме в Дендера, нали?

Али, който все още яздеше с всички сили, а Съвършената седеше на седлото зад него, не отговори.

— Поне можеш да ми кажеш дали бягаме от някого.

Нубиецът с пронизителен поглед сякаш отговори кратко: „Когато му дойде времето“, и продължи да стиска решително юздите.

Едрият кон, с който бяха сменили своя, издържа безропотно до вратите на град Едфу. Влязоха през задната му част, прекосиха местност, известна като Градините на евреина, и спряха пред странноприемница със съмнителна репутация, където най-накрая седнаха да похапнат: бъркани яйца — обичайно ястие, заимствано от нашествениците, сок от пъпеш и малко варено козе мляко.

Докато Надия, с все още зачервени от безсъние очи и подута от плесницата буза, припряно поглъщаше своята част от закуската, чичо й реши да говори откровено. Заведението беше празно. Малцината французи, разквартирувани в Едфу, съставляваха незначителен резервен ешелон за спешни случаи, оставен от Дезе, за да пазят тила му, и беше малко вероятно да се озоват тук толкова рано.

— Пътуваме към Делтата. Към Хелиополис, древната столица на мъдреците — каза Али най-накрая.

— Хелиополис? Имаш предвид прокълнатия град на Он?

— Същия.

— Но ние яздим на юг! — възпротиви се Съвършената. Пътуваме в обратната посока!

— Скоро ще разбереш, че пътят няма значение. Само целта е важна.

— Но защо Хелиополис? Семейството ни никога не е искало да влезе там…

— Задаваш твърде много въпроси, Надия — прекъсна я раздразнено Али.

— Може би, защото семейството — нашето семейство — никога не е споделяло нищо с мен. Не си ли съгласен? Винаги са мислели, че съм малка глупачка, която няма право да знае нищо.

— Ти сама избра собственото си образование.

— Грешиш! Избрах пътя на танца, но не съм избрала да остана извън важните решения на клана. Братята ми знаят, сестрите ми — също. А защо не и аз, след като съм толкова специална, колкото твърдиш?

— Добре… — Нубиецът като че ли омекна. — Само преди три нощи патриархът Ахмед се събуди, силно развълнуван. Познаваш ли Ахмед?

— Слепия ясновидец. Слушала съм много за него.

— И така: в съня му се явила неясна фигура, Божи ангел, който му разкрил, че онова, за което кланът ни се подготвя от векове, е на път да се осъществи.

— От векове? Каква подготовка? За какво говориш, Али?

Бен Рашид не й обърна внимание и продължи разказа си:

— Семейството ни е законен пазител на древна тайна. На нещо, което се е съхранявало много преди раждането на Пророка и над което сме загубили власт много отдавна. Видението на добродетелния Ахмед беше прозрение, предсказание. Разкритие, което го накара да скочи от постелята и да събуди всички, за да ни съобщи новината. Посреднощ, с прозрачните очи на човек, видял истината, ни извести, че скоро ще използваме цялата си магия, за да си възвърнем древното и безценно наследство, което вероятно е скрито в Хелиополис.

— Откога е скрито? От времето на фараоните ли? Ами ако вече не е там?

— И за това сме помислили. Но познаваме документи, които потвърждават видението на Ахмед.

— Документи?

Али се усмихна.

— От някои папируси ни е известно, че в древни времена в Хелиополис е съществувала сграда, която всички наричали Инвентара^[1]. В нея била построена гранитна камера, съхраняваща голям саркофаг от кремък, който, на свой ред, съдържал бронзово ковчеже, в което имало друго — сребърно, а в него още едно — последното — златно. Самият бог Тот бил поставил в него наследството, което търсим, и го защитил с проклятие, така че никой да не го открадне. Но това не е най-лошото…

— Не е ли?

— Ангелът, който се явил на Ахмед, му разкрил това, от което толкова се страхувахме: че последователите на култа към слънцето, противници на Тот и на всички богове на нощта, са решили да нападнат и завладеят това място, да откраднат хилядолетната тайна и да ни отстранят, за да не можем да се доберем първи до нея. И смятат да го направят, като пратят срещу нас алчните французи.

С гримасата си Надия му показа, че не разбира и дума от обясненията му.

— Култ към слънцето?… Ние?

— Може би баща ти никога не ти е обяснил. — Очите на нубиеца хвърлиха мигновена искра. — Не можем да го съдим за това: умря много рано. Въпреки това, Надия, вече е време някой да го направи…

— Да направи какво?

— Да ти покаже истината, нашата истина. Истината за нашето семейство и корена на конфликта, в който ти, малката перла на клана Бен Рашид, ще имаш свещена роля. Ела с мен. Отклонихме се към Едфу, за да ти покажа нещо. Смятай го за първия ден от твоето обучение — каза Али с ирония.

Съвършената бе заинтригувана. От дядо си Габриел знаеше, че корените на семейство Бен Рашид са заровени в пясъците на древността и че след навлизането на исляма в Египет голяма част от членовете на клана решили да преживеят религиозните промени, като приемат суфизма — аскетичния клон на последователите на Мохамед.

Като се опирал на търсенето на екстатичното единение с Бога, проповядвано от суфите, кланът Бен Рашид основал една от малкото кръвни линии, продължили да се занимават упорито с различните форми на магия, наследена от египетските им предци. Един от ключовите членове на този клан — персийският философ Яхя Сухраварди, се опитал да внедри в исляма останките от нещо, което евфемистично наричал „първоначална източна религия“. Тя била разкрита на света от Хермес Трисмегист^[2], който не бил друг, а Тот древният бог на египтяните. Хитростта излязла наяве и Сухраварди бил безмилостно екзекутиран от багдадския халиф.

Надия познаваше от малка тази среда и беше отраснала в нея. Беше обучена в танца и ритъма, разрешени от исляма благодарение на доктрината на поета и мистик Руми, който през XIII век основал ордена на дервишите мевлеви. Но винаги се бе движила по ръба на ереста. Истината беше, че Съвършената бе толкова отдадена на танца, че така и не се приобщи към някое от мистичните знания на семейството си.

Нямаше съмнение, че е пропуснала нещо важно…