Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El secreto egipcio de Napoleun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателска къща „Хермес“, Пловдив, 2008

Испанска, първо издание

Преводач: Ева Младенова Тофтисова

Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор Вера Янчелова

Компютърна обработка Костадин Чаушев

Коректор Недялка Георгиева

Формат 60/90/16. Печатни коли 17

Печатница „Полиграфюг“ АД, Хасково

 

с/о Antonia Kerrigan Literary Agency, Barcelona

ISBN 978–954–26–0694–9

История

  1. — Добавяне

18.
Луксор, втора декада, девети термидор[1]

 

Тънкият мустак на Жан-Батист помръдна комично от една страна на друга, както винаги, когато се канеше да каже нещо тържествено. Офицерът си бе пуснал мустаци, за да преодолее комплекса си на младок и да прибави още четири-пет лета към току-що навършените двайсет и три. Ненавиждаше да го наричат както „синко“, така и „младежо“, и наскоро, при едно от честите си избухвания, настоя колегите му да се обръщат към него само по фамилия: Проспер Жолоа. Никакъв Жан-Батист.

— Каква сила притежават вековете, бароне! — възкликна най-накрая, държейки в ръце голямо парче многоцветен гипс.

— Вчера влязохме в една царска гробница, взехме този камък, издялан преди трийсет столетия, а днес се разпада в ръцете ни като пясъчник…

— Това е пясъчник, вие какво очаквахте?

Резкият отговор на Едуар дьо Вилие не го обезкуражи.

— И това не ви говори нищо за преходността на човека и неговите дела?

— И таз добра! — изръмжа баронът. — Освен да философствате, направили ли сте нещо, за да съберете повече сведения за Мохамед, водача ни от онази нощ? Имахте време от вчера да го направите.

Нежното лице на младия Проспер изведнъж се изопна. Шестте години разлика, които го деляха от барон Дьо Вилие — куха титла, без богатство, което да я поддържа, както поясняваше последният при всяка възможност, — го поставяха в откровено неизгодно положение. Въпреки че и двамата имаха инженерно образование и бяха добри приятели от годините си в Политехническото училище в Париж, Проспер винаги се озоваваше под заповедите на барона. Този път също нямаше да е изключение.

— Истината е, че до момента не съм успял да се добера до нищо, бароне. Въпросният Мохамед не е от Луксор, нито от този или другия бряг на реката. Никой не го познава и още по-малко някой е работил с него.

— А защо мислите, че ни заведе вчера до храма в Луксор и толкова любезно ни обясни чия е гробницата, която намерихме? Може би от вярност към Франция?

— Допускам, че вероятно е искал да ни използва.

— Да — въздъхна баронът. — И аз си го помислих. Но не успявам да разбера защо.

Проспер не отговори. Наведе глава и продължи да крачи на запад.

Двамата инженери бяха станали много рано. Искаха да стигнат до входа на гробницата, разположена зад Либийските хълмове, издигащи се западно от Бибан ел Мулук. Намерението им беше да започнат да разчистват развалините, преди слънцето да се е издигнало твърде високо над хоризонта и жегата да им попречи да работят на открито. Необикновените разкрития на Мохамед в храма бяха възобновили надеждите им да намерят нещо ценно на мястото за вечен покой на фараона Аменхотеп.

— Не ви ли се струва странно, че никой не познава този водач и въпреки това, той беше толкова добре запознат с ходовете ни?

— Необичайно е, бароне — съгласи се младият Проспер. — Дори си помислих, че може да е шпионин на Мурад бей.

При споменаването на издирвания мамелюкски главатар Едуар настръхна.

— Между другото, забравих да ви кажа, че снощи умря Салай.

Странната асоциация — напомнянето за турския главорез и смъртта на Салай — накара инженера да се сепне.

— Салай? Водоносачът ни? Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Какво се случи? Разкажете ми. Защо никой не ми е докладвал досега?

— Не съм добре запознат с подробностите, бароне, но, изглежда, го е убил Омар Абиф със собствените си ръце и пред свидетели в кафенето на Хаим. Колкото до това, че никой не ви е докладвал, нека ви напомня, че при завръщането си в лагера вие самият дадохте изрична заповед да ви оставят да спите до разсъмване.

— Добре, добре. Кога се е случило?

— Точно докато сме били в храма. Изглежда, че са спорели за нашата находка, когато духовете се разгорещили и Омар разпорил корема на водоносача.

— Горкият младеж…

Едуар дьо Вилие потисна въздишката си. Винаги, когато се споменеше за убийство, той реагираше по един и същи начин. Не се страхуваше от мъртъвците, но го ужасяваха екзекутираните. По-осведомените в експедицията на Бонапарт често шушукаха, че баронът все още не е превъзмогнал травмата от това, че се е спасил на косъм от терора на Робеспиер.

— Кажете ми, Проспер, не смятате ли, че убийството е имало нещо общо с тази гробница? Няма нужда дори да ви напомням, че Омар е крадец на антики, известен по целия източен бряг.

— Трябва да призная, че тази мисъл не ми даваше мира през цялата нощ. — Оскъдният мустак на Проспер отново помръдна над устните му. — Спомняте ли си първия път, когато влязохме в гробницата? Всичко беше преобърнато. Навсякъде имаше отломки и керамични чирепи, все едно някой ни бе изпреварил малко преди това и бе отнесъл всички ценни предмети под носа ни.

— Даже и мумията на владетеля.

— Точно така, даже мумията.

Баронът потъна в спомени. В Министерството на финансите във Версай, при баща си, бе научил, че внимателната и навременна оценка на обстоятелствата около кражба или измама може да помогне за откриването на виновника за почти всяко нарушение. В случая с гробницата на Аменхотеп наблюденията му бяха изключително прецизни. Бяха влезли през отвор, прокопан в източния склон на хълма, и след като слязоха по четири различни стълбища и съумяха да избегнат опасен ров с дълбочина близо пет метра, стигнаха до залата със саркофага. Там бяха намерили всичко с главата надолу. Наоколо се търкаляха отломки от глинени съдове, разпаднали се от влагата парчета гипс и въздухът беше смрадлив. Каменният саркофаг бе отворен със сила и разграбен.

Тогава почти не обърнаха внимание на това и отдадоха безредието на грабеж, на който гробницата вероятно е била подложена още по времето на фараоните. Но сега възникнаха съмнения. В ъгъла на камерата с каменния ковчег, която беше третата поред зала в структурата на гробницата, стоеше характерен анх. Този египетски кръст с връх, наподобяващ голямо иглено ухо, беше преправен, за да прилича на християнско разпятие. Някой го беше променил, като бе премахнал примката на върха и бе опростил очертанията му. Едуар бе обзет от съмнения: ами ако гробницата беше ограбена наскоро? Може би от християни? Ами ако Омар бе научил за нея от някой близък довереник, бе изпреварил тяхната експедиция и отнесъл малкото ценности, които все още можеше да съдържа?

— Няма начин да разберем дали кръстът е античен или скорошен, бароне. Може би християните са заимствали този символ от египтяните преди векове и впоследствие гробницата е била осквернена и забравена още преди да се родят прадедите ни — обади се Жан-Батист, опитвайки се да омаловажи находката.

— Внимавайте какво говорите, приятелю. Знаете ли, че същата тази идея е пратила Джордано Бруно на кладата? Добрият монах вярвал, че апостолите изкопирали кръстния знак от египтяните, и отстоявал това до смъртта си.

Младият инженер не отговори. Почти бяха стигнали до насипа, където започваше входът на царския мавзолей. Двамата знаеха, че ги чака цял ден усилна работа.

— Проспер, трябва да ви попитам нещо…

Тонът на барона изведнъж бе станал поверителен.

— Кажете, Едуар.

— Помните ли какво каза Мохамед за Бонапарт?

— Имате предвид онази нелепа идея, че генералът е дошъл в тази страна, за да последва стъпките на Исус в Египет?

— Именно — отвърна сухо баронът. — Нубиецът спомена за някакъв еликсир и че би се наел да ни заведе до извора му…

Дьо Вилие се поколеба за миг, после продължи:

— …Но аз не знам нищо за интереса на нашия генерал към тези неща. А вие?

— Нито пък аз. И много се съмнявам, че Жирар[2] също е в течение. Всеки път, когато този глупак пристигне в някой храм, единственото, което го интересува, е да намери най-добрата сянка, под която да заспи. „Нил, Нил… Наредиха ни да изследваме Нил, а не руините“.

Дебелашката пародия на бретонския акцент на гражданина Жирар накара барона да се усмихне.

— Добре, добре, Проспер — признавам, че Жирар е идиот, но Бонапарт не е. И двамата знаем, че би направил всичко, за да спечели доверието на египтяните. В Кайро се обяви за мюсюлманин и дори продиктува прокламации, възхваляващи Мохамед. Но да си обясняваме кампанията му в Назарет като някакво евангелистко пътуване по стъпките на Исус… ми се струва прекалено.

— Добри ми приятелю, само веднъж съм говорил с Наполеон лице в лице…

— Така ли?

— …Беше в Тулон, преди с Армадата на Ориента да вдигнем котва в посока към Малта и после към Египет. И знаете ли? Истината е, че ни най-малко не ми се стори да е добър християнин.

— Семейството му е религиозно. От най-католическата Корейка.

— Преценете сам: беше една прекрасна неделя през флореал, когато аз самият станах свидетел на това как грубо уволни капелана на пристанището, който го беше порицал за това, че не е отишъл на литургия заедно с останалите войници.

— Това не означава нищо.

— О, да, несъмнено означава. Ако Бонапарт е отишъл до Назарет с генерал Клебер, то не е, за да се помоли в дома на Дева Мария, нито, за да търси задругата на Йосиф дърводелеца.

— Накъде биете?

— Може би в края на краищата Мохамед не ни е излъгал. И Бонапарт не е казал на войниците си цялата истина за интересите си. Може би — подчерта с тайнствен тон — нашият генерал търси ключа към вечния живот, както преди векове са правили и фараоните.

Дьо Вилие инстинктивно погледна натам, накъдето гледаше и другарят му. Бяха стигнали до входа на гробницата на Аменхотеп. По лицето на барона се изписа тревога: набързо скованата дъсчена врата, която бяха поставили предния ден, за да блокират достъпа до гробницата, беше разбита.

Във вътрешността нещо изскърца.

Бележки

[1] Дата от републиканския календар, отговаряща на 6 август 1799 г. Година седма от революцията. — Б.а.

[2] Става дума за Пиер Симон Жирар, инженер на мостове и пътища, под чието ръководство са се намирали Проспер Жолоа и Вилие дю Тераж по време на експедицията в Горен Египет през лятото на 1799 г. — Б.а.