Хавиер Сиера
Египетската тайна на Наполеон (28)

26.

Изненадан, Елиас отвори вратата на спалнята си, на третия етаж на една овехтяла сграда, долепена до казармата в Абасия. Наполеон му беше дал почивен ден, който той планираше да прекара първо в спане, а по-късно, след като слънцето и жегата поотминеха, на базара Джан ел Джалили, където да пие чай с мента и да броди по винаги оживените улички. Това, което очакваше най-малко, бе някой да задумка по вратата му в десет и половина сутринта.

— Имате спешно съобщение.

Двама гвардейци с мускети на рамо му подадоха бял продълговат плик, запечатан с плътен червен восък. Без да продумат повече, зачакаха съненият копт да го отвори.

— Какво е това? — промърмори Елиас, втренчен в нечетливия печат, ударен върху восъка.

— Нареждания, господине — каза простичко по-високият от драгуните. — Трябва да се облечете и да ни придружите незабавно.

Объркан, Буктур помоли войниците да почакат няколко минути. Все още сънен, с писмото в ръце, той затвори вратата след себе си, седна на леглото и счупи печата.

От вътрешността му изпадна карта за игра, по-различна от всички, които беше виждал през живота си.

Щом я видя, коптът изведнъж се разсъни. Нямаше съмнение, че само някой като Жан-Батист Клебер можеше да му е изпратил подобно послание, но това заключение бе придружено от тревожна гримаса. Генералът прибягваше към подобни средства за контакт с членовете на Задругата единствено в крайно спешни случаи. Или поне така мислеше…

Какво искаше да му каже Клебер с тази загадъчна карта? Изображението на ангел, който призовава към живот три мумии, му вдъхна странното чувство за неотложност. Тримата мъртъвци, увити в бинтовете си като че ли се вдигаха от един и същ саркофаг, изпънати и сякаш подчинявайки се на тайнствена заповед, която ги тласкаше към действие. Това ли очакваше Клебер от него? Най-после да изпълни мисията, за която Задругата го подготвяше почти от година?

Скоро щеше да се освободи от съмненията.

След като набързо си изми лицето и приглади косите си, Елиас нахлузи чифт войнишки панталони и бяла памучна риза и облече върху тях тъмна галабия. Не му беше ясно какво очаква Клебер от него и предпочиташе да е подготвен за всичко. Включително и да тръгне незабавно на път.

Драгуните ескортираха Буктур до малка постройка, разположена само на три пресечки от двореца казарма на Наполеон. Коптът познаваше мястото добре. Бяха го викали там и друг път, въпреки че постоянните отсъствия на Бонапарт, когото винаги придружаваше извън Кайро, го принуждаваха да разрежда посещенията си повече, отколкото би желал.

Войниците се спряха пред дървена врата, увенчана с правоъгълен фриз, чийто праг Елиас прекрачи безропотно. Тези двери отделяха външния свят от Het nub, или Златния салон, където се вземаха всички важни решения на Задругата. Когато се озова във вътрешността му, Буктур се изненада от тъмнината, царуваща там. Никога не бе виждал мястото така мъртвешко, толкова изпълнено с прах и миризма на тамян.

Залата на Задругата — правоъгълно неприветливо помещение, чийто таван беше боядисан в небесносиньо и обсипан с море от петовърхи звезди, се намираше в дъното на тъмния коридор, пред който го бяха оставили войниците. Една неочаквана заповед потвърди, че не е сам:

— Моля, приближете се, братко Елиас.

Познатият глас на Гаспар Монж, вечно мърморещия математик с конско лице, бивш главнокомандващ на флота и председател на Египетския институт, основан преди няколко месеца от самия Наполеон, донякъде успокои тревогата му. Монж винаги се бе държал сърдечно с него. На прозорливостта си в набирането на учители той дължеше назначението си на служба при Бонапарт, както и постъпването си като пълноправен член в братството. По време на първите месеци след пристигането на Монж в Египет, когато двамата прекарваха много време заедно, добрият Гаспар му бе напълнил главата с прекрасни описания на Франция. „Само пирамидите прославят твоята страна повече от моята“, признаваше често с насмешка.

Без да се колебае, Буктур пристъпи към центъра на залата, едва осветена от един фенер на тавана. Действително там го очакваше домакинът му, покрит с мантията за тържествени церемонии и с готов въпрос на устата, който изстреля веднага щом го видя пред себе си:

— И така, Елиас. Вчера се върнахте от Абукир заедно с нашия генерал Бонапарт, нали?

Мосю Гаспар, който беше и секретар на Задругата, седеше в единия край на залата с огромна протоколна книга пред себе си. На малката дъбова маса пред него бе сложена мастилница, няколко пера и моливи. Около него можеха да се различат тъмните силуети на още шестима души, всички изправени и прилични на духове, които внимателно оглеждаха новодошлия.

— Какво… какво е това? — възпротиви се смаяно коптът, досещайки се, че е попаднал в клопка.

— Моля ви, братко Буктур, отговорете ни: Бяхте ли довчера с Бонапарт? Да или не?

Елиас кимна в отговор на непознатия глас.

— И чухте ли го да казва, че смята да напусне тайно Египет?

Странният въпрос, зададен от една от сенките, извисяваща се като кула и несъмнено принадлежаща на Клебер, го парализира.

— Не… — отговори той разтревожено. — Как може дори да предположите, че Бонапарт би изоставил войската си след славната победа при Абукир?

Клебер, който дори за момент не напускаше сянката, където се бе приютил, протегна дългата си ръка към друг от присъстващите.

— Брат Мюра, вие му обяснете — нареди той.

Един нов силует, също толкова висок и снажен, пристъпи към центъра на залата по шахматния под на братството. Принадлежеше на Жоашен Мюра, героя, който само преди два дни бе прогонил турците като по чудо, без да загуби нито един от ескадроните си. Като го видя да приближава, Буктур се усмихна нервно. Храбрият офицер изглеждаше напълно възстановен от грохота на битката, а къдравата му коса и дебелите бакенбарди бяха възвърнали обичайния си блясък.

— Имаме основателни причини да вярваме, че Наполеон скоро ще ни изостави, братко Елиас — каза с опечален глас.

— Когато по време на славната ни битка край Абукир ме назначи за дивизионен генерал на бреговете на Делтата, смотолеви нещо в смисъл, че скоро ще напусне Египет. Че Франция се нуждаела от него много повече, отколкото тази държава. И разбрахме, че е дал тайни и изрични заповеди в пристанището на Александрия две фрегати да бъдат снабдени с провизии и оръжие… Представяте ли си какво би означавало това?

Коптът не отговори.

— Ще ви кажа: че планът да посветим Бонапарт в нашата уважавана Мемфиска ложа и да го подготвим да приеме формулата, обещана му от „сините мъдреци“ в Назарет, може напълно да се провали.

— Но… това е невъзможно! — възпротиви се Елиас. — Утре е избраният ден. Те го определиха.

Като чу това, друга от присъстващите на сбирката сенки направи крачка напред, с което позволи лицето й да бъде осветено.

— Братко Елиас — каза той на пресекулки. — Ти си единственият сред нас, видял отблизо лицата на „сините“. И благодарение на теб генерал Бонапарт се срещна с тях в Назарет преди няколко месеца.

Преводачът кимна.

— Ти си копт по произход и по религия, нали така?

— Да.

— И имаш ли представа защо „сините“ са избрали точно утрешния ден, за да посветят Бонапарт?

Този път Елиас Буктур не можа да определи кому принадлежеше гласът на разпитващия го. Трябваше да е на някой нов в Задругата. Беше старец със строг вид и властни маниери, когото не беше виждал никога преди.

— Не си длъжен да отговаряш — каза му той. — В действителност знаем, че всичко това е свързано с астрологията. Утре по изгрев съзвездието Лъв ще се възкачи към „мястото на възкресението“ на изток и птицата Бену, която древните египтяни отъждествявали със съзвездието Феникс, ще отбележи юга. Знаеш ли какво означава думата Времето!

— Необходимо ли е да отговарям? — Елиас поклати отрицателно глава.

Старецът направи недоволна гримаса.

— Ако наистина си копт, би трябвало да го направиш. Всеки истински християнин е запознат с това, за което ти говоря.

— Исках да стана свещеник — призна Буктур, — но баща ми ме разубеди и учих друго. Френски например.

— В чест на първоначалното ти призвание би трябваше поне да знаеш, че свети Марко е бил първият, който е говорил за това време. Това е период на разкрития, в който на хората ще бъдат известени велики тайни.

Елиас не се стресна от косвеното обвинение на новия брат.

— Така да бъде, братко. Призванието да служа на Бога не ме е напускало никога, ако намеквате за това. Благодарение на него чичо ми Никодим ме запозна с тайните на масонството и ми говори за настъпването на Времето, което толкова ви вълнува. Но от него научих също, че не е достатъчно това време да настъпи. — Коптът преглътна и замълча секунда, за да прикове вниманието на събеседниците си. — Братя, за да се състои очакваното разкритие, трябва да налице други, много специфични обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— По време на краткия ми престой в Назарет със „сини мъдреци“ и нашия генерал Бонапарт научих, че освен избраника, който трябва да навърши трийсет години, е необходима и жена, призвана да зачене онзи, който да отвори ковчежето на Тот, където богът на мъдростта е заключил тайните на живота и смъртта. „Сините“ са придобили това знание благодарение на древноегипетско предание от времето на фараона Хеопс.

— Добре познавате знаците.

— А вие? Вие познавате ли ги?

Жан-Батист Клебер, чиято исполинска снага бе покрита с дългата черна роба на главен ересиарх на ложата, реши успокои преводача на Бонапарт:

— Да. Ние, французите, също познаваме символите, Елиас. И истината е, че ние, които идваме от Запада, от много време се подготвяме за този момент. Вие може и да не знаете, но в Европа братството на свободните масони от векове извършва инициацията на новопосветените чрез ритуали, наподобяващи смъртта и възкресението на тялото. Знаехме, че тези ритуали произхождат от Египет, и бяхме сигурни, че всички те се основават на представата, че физическото възкресение може да бъде постигнато. И заедно с него естествено — безсмъртието.

— Така и трябва да бъде — отвърна Буктур.

— Ти много ни помогна, Елиас. — Гласът на Мюра прозвуча по-тържествено от обикновено. — Нашите братя масони в Ница постъпиха правилно, като ни свързаха с теб, и ти свърши добре работата си. Но мислим, че е дошъл моментът на истината.

— Моментът на истината?

— Да, Елиас. Моментът, в който формулата на безсмъртието трябва да ни бъде предадена.

— Това не зависи от мен — възрази Елиас. — Това е работа на „сините мъдреци“. Те са тези, които разполагат с мястото и времето за предаване на тайната.

Мюра, с фини и остри черти, улови копта за раменете.

— Само че няма време за губене. Вече не сме единствените в тази надпревара.

— Какво искате да кажете, братко Жоашен?

— Тази сутрин двама посветени от клана Бен Рашид са поискали аудиенция при Бонапарт. Двама от хората на коптския патриарх са ги проследили до Абасия и са ги чули да казват, че имат сведения за местонахождението на шпионите, издирвани от нашата армия. Както знаете, това е евфемизмът, който използвахме при издаване заповедта за залавянето на „сините мъдреци“, за които ни е известно, че от няколко дни се намират в града. Знаете ли какво означава това?

Заострената брадичка на Елиас Буктур помръдна, докато на лицето му се изписваше невярващо изражение.

— А вие как знаете, че от…?

Старецът, който бе говорил по-рано с него, не го остави да довърши изречението. Пристъпи напред и отново застана съвсем близо до центъра на шахматния под, където се намираше преводачът, и го хвана за ръцете.

— Погледни ме, Елиас — заповяда, докато го дърпаше за ръкавите. — Не разпознаваш ли властта ми? Аз съм Теодор, секретар и помощник в покоите на негово Светейшество Марко VIII. Изпратен съм тук при вас от висшата власт, за да ви помогна да си възвърнете това, което по закон принадлежи на нашата древна и свята Църква.

— А защо ви трябваше да се съюзявате с французите, отче Теодор?

— Стига, Елиас! Не са французите тези, с които се е съюзила светата ни Църква, нито дори с Наполеон, който е само съдът, избран от Провидението да приеме тайната на живота от истинските й пазители. Нашият съюз, братко Елиас, е с европейските братя, които изповядват една зараждаща се религия на светлината, сестра на нашето християнство.

Буктур попита недоверчиво:

— И поради същата тази причина смятате, че фамилията Бен Рашид, чиито членове са последователи на Сет и на Мрака, ще направят така, че Наполеон — който, както всички знаем, вярва, че притежава качествата на герой на Слънцето, почти на месия от ранга на нашия Спасител Исус Христос — да се съюзи с тях и да им помогне да се сдобият с формулата на Сед?

— Имаме причини да се опасяваме от подобно нещо — обади се Кпебер.

— Причини? Какви причини?

— Единият от представителите на рода Бен Рашид, който се е срещнал с Наполеон, е жена на име Надия. Нашият брат Мохамед, когото още не познавате, но който току-що пристигна от Луксор и членува в нашата ложа като представител на една могъща и древна група от последователи на Светлината от Южен Египет, ще може да ви обясни коя според него е всъщност тази жена.

— Мохамед…?

Преди да успее да довърши въпроса си, една от сенките, заобикалящи шахматния под на Задругата, пристъпи в осветената зона. Отстрани качулката си и под нея се показа кръгло лице с приятни черти, без съмнение на човек от горното течение на Нил.

— Името ми е Мохамед бен Рашид, братко.

Добре сложеният нубиец, покрит със същата роба като тази на главния ересиарх Клебер, поздрави Елиас приятелски, този път поставяйки ръка на гърдите му.

— Надия принадлежи на моето собствено семейство — разкри той без следа от вълнение в гласа си — и познавам добре способностите й. Тя израсна в неведение относно сетианските идеи и съвсем доскоро беше робиня при водача на клан, занимаващ се с грабежи на гробници в Луксор. Той мародерстваше близо до една гробница, за която семейството на Надия вярваше, че може би крие следи, които ще помогнат да се възстанови формулата на живота. Всъщност собственият й род я продаде на крадеца, за да може да го държи под око в собствената му къща.

— И как може такава жена да представлява заплаха?

Мохамед се усмихна загадъчно:

— Неотдавна тя избяга от дома на крадеца. Помогна й Али, главният маг на нейния клан… на моя клан. Вярваме, че я е осведомил за истинската й сила и я е подготвил да се бори с нас в надпреварата към безсмъртието.

— А крадецът?

— Крадецът, братко Елиас, не беше просто грабител на гробници. Истината е, че той също е могъщ египетски маг, привърженик на култа към слънцето, както и на каузата на нашата ложа и на Коптската църква. Той, Омар бен Абиф, се разкри като мой учител преди години.

— Твой учител?

— Не очаквам да разбереш, Елиас. Но аз, който съм израснал в лоното на семейството на Надия, съхранило до ден днешен основните учения на древноегипетските звездобройци, владеещо из основи тайните за изграждането на храмове по подобие на съзвездията в небето, открих, че моят път и пътят на клана ми са погрешни. Че никога няма да стигна до формулата на живота по пътеката на нощта, а по тази на Светлината. По пътеката на Слънцето.

— Ти си… Ти си предал собственото си семейство?

— Да. Но в замяна на това се превърнах в търсач на истината.

— Как можеш да бъдеш сигурен, че твоят път е този на истината?

Напетият нубиец беше благодарен в душата си за този въпрос. Любопитството на Буктур щеше да му позволи да хвърли светлина върху нещо, което все още не бе имал възможност да обясни на останалите членове на ложата.

— Много просто, братко Елиас — усмихна се той. — В гробницата на Аменхотеп, която сетианите толкова се страхуват да не проучим, Омар ми показа как действа ритуалът на Живота. Първо се претегля душата на кандидата — по този начин боговете проверяват доколко са чисти намеренията на търсещия безсмъртие. И след това, с помощта на енергията на Изида, се постига чудото. Ако Надия не беше избягала и семейството й не я беше защитило незабавно, тя щеше да ни даде божественото си дихание в същата тази гробница.

— Искаш да кажеш, че…?

— Надия ли? — усмихна се Мохамед. — Да, братко. Истината е, че тя е пряката наследница на магьосница, родена от богинята Изида. Само тази жена, стига да намери новия Озирис, който да канализира магията й, може да подчини и призове могъществото на вечния живот. Всъщност единственият начин да я изпреварим е да го открием първи и да извършим с него свещения ритуал на живота.

Въпреки че бе разбрал намека, Елиас искаше да е сигурен.

— Имаш предвид… Бонапарт? — попита.

— Точно така. Самия Наполеон.

Жоашен Мюра се приближи отново към центъра на залата, сред братята от Мемфиската ложа.

— Сега разбирате ли сериозността на фактите, Елиас? Ако Надия успее да спечели доверието на генерала ни, тя ще бъде тази, която ще го отведе до мястото на посвещението и която ще добие от „сините мъдреци“ правото върху формулата на Живота. А ние, соларианите, ще останем извън обсега на тайната, която дойдохме да върнем на Египет.

— Само тя ли може да ни отнеме тайната?

Мюра и Мохамед бен Рашид се спогледаха тревожно.

— Така смятаме.

— Така смятате? Не сте ли сигурни?

Много сериозен, отец Теодор взе думата:

— Виж сега, Елиас… Ако ложата ни успя да разбере със сигурност, че сега е Времето, в което имаме достъп до тайните на вечния живот, то е благодарение на съдбовната поява на един текст, написан преди осемнайсет века от самия свети Марко.

Преводачът на Бонапарт подсвирна с възхищение, но изчака Теодор да продължи.

— Беше намерен в Александрия преди година и нашият обичан Свети отец го изпрати в манастира „Света Екатерина“ в Синай, за да бъде преведен. Свети Марко е използвал неясен гръцки диалект, пълен с архаизми, от който текстът ставаше почти неразбираем.

— И преведоха ли го?

— Да. Но за съжаление този, който бе отговорен за превода, изчезна преди няколко дни при тайнствени обстоятелства. Търсихме го навсякъде и въпреки че всички следи показват, че може да е бил ликвидиран от привържениците на мрака, не сме напълно сигурни.

— И защо да правят такова нещо? — уплаши се Буктур.

— Вярваме, че сетианите искат да монополизират тайната на живота, която апостол Марко е открил в Египет, докато е следвал стъпките на нашия Бог по тези земи. Кой знае! Може би — продължи Теодор — Чирило е открил извора на живота и е решил да го достигне сам, предавайки нашата Църква. Възможно е сетианите да са научили за това и да са го убили, за да отнемат знанието му. А може и брат Чирило, вярвайки, че е открил тайната, случайно да е причинил смъртта си, докато се е опитвал да повтори ритуала… Каквото и да се е случило, около този коптски мъдрец има много неизвестни и това ни тревожи.

— Разбирам. Това, което не успявам да проумея, е какво очаквате от мен сега.

Секретарят на Светия отец се усмихна на тревогата на Буктур.

— Много просто, братко Елиас: да заведеш утре Бонапарт до Голямата пирамида, да го съпроводиш до залата със саркофага и да оставиш предаването на формулата да се осъществи под зоркото ти наблюдение. Сигурни сме, че същите онези мъдреци, с които преди няколко месеца преговаряхте в Назарет, ще се появят отново, за да извършат свещения ритуал на Изида.

Коптът отвърна на усмивката на Теодор, докато оглеждаше сенките, търсейки гигантския силует на главния ересиарх.

— Сега, учителю, разбирам значението на картата таро, с която ме повикахте.

Жан-Батист Клебер, майстор на символичните кодове, кимна доволно. Все пак, преди да отдаде дължимото на прозорливостта на Буктур, зададе непринудено още един въпрос:

— Знаеш ли защо толкова често прибягвам до египетското таро, братко Елиас?

Преводачът не отговори.

— Защото казват, че картите таро не са нищо друго, освен копие на книгата, съдържаща се в ковчежето на Тот, което сега трябва да се отвори пред нас след векове на дълго очакване.

— И кой казва това?

— В Европа го твърдят циганите. Когато първите от тях пристигнали във Франция, искали да ги наричаме „египтяни“ и въпреки че нямали занаят, нито професия, били големи майстори в тълкуването на тези карти. Една от любимите им била тази, която днес ти изпратих: картата на възкресението.

— Точно това, което търсим.

— Така е, Елиас. Така е.