Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El secreto egipcio de Napoleun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателска къща „Хермес“, Пловдив, 2008

Испанска, първо издание

Преводач: Ева Младенова Тофтисова

Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор Вера Янчелова

Компютърна обработка Костадин Чаушев

Коректор Недялка Георгиева

Формат 60/90/16. Печатни коли 17

Печатница „Полиграфюг“ АД, Хасково

 

с/о Antonia Kerrigan Literary Agency, Barcelona

ISBN 978–954–26–0694–9

История

  1. — Добавяне

20.
Луксор, западният бряг

Малките светещи очи го заковаха на място.

Жан-Батист, който първи се беше решил да влезе в гробницата на Аменхотеп, веднага разбра срещу какво бе изправен. Обзе го тих ужас, който го парализира от главата до петите. Имаше защо: на няколко педи от него тънкият силует на изправена и изопната кобра, с подути пръстени под главата и блестящи като огледала ромбоидни люспи, със свистящ раздвоен език, го гледаше свирепо.

Баронът още не беше влязъл, поради което светлината, процеждаща се във вътрешността на гробницата, осветяваше добре влечугото. Напрегнато като тетивата на лък, то се поклащаше почти недоловимо върху корема си, изучавайки новата си жертва. Ако очите му не блестяха, Жан-Батист Проспер Жолоа можеше да си помисли, че пред него се намира статуя. Но не. Змията сякаш го бе чакала от часове, планирайки как най-успешно да причини смъртта му. Инженерът ясно прочете това в позата й: само след миг, като приключи с огледа на натрапника, щеше да атакува там, където е най-беззащитен, и да впръска скоропостижна смърт във вените му.

Жан-Батист не се осмеляваше дори да извика. Ако го направеше, влечугото щеше да се хвърли към шията му и всичко щеше да свърши твърде бързо.

Така, клекнал и с ръце, опрени във варовиковия под на гробницата, нямаше къде да избяга. Развръзката — сигурен беше в това — бе само въпрос на време. И то много малко.

Инженерът прехвърли в ума си най-лошото: в следващите десет или дванайсет секунди кобрата, все по-изправена и хипнотична, щеше да го види да премигва или да преглъща и щеше да използва и най-малкото движение на мускулите му, за да се спусне срещу него. Тогава вече щеше да извика. Барон Дьо Вилие, до този момент залисан около входа на гробницата в търсене на следи от грабителите, щеше да влезе тичешком и да стане свидетел на ужасяващата сцена, последвала нападението. В това време той, сгърчен от болка и притиснал корема си с юмруци, щеше да е затворил очи завинаги, без да има време дори да помисли за майка си, за сестрите си, за лятната си къща в Екс ан Прованс или за кучето си Лука.

Животът му щеше да изгасне в ръцете на барона — заедно с всичките му мечти за величие и успех.

Влечугото изсъска.

Погледът му стана още по-неподвижен, ако това изобщо бе възможно, докато малката му четвъртита глава се наведе неочаквано назад, като че набираше сила за най-лошото. Безсилен, Жан-Батист повярва, че е настъпил последният му час.

Но кобрата изведнъж се спря.

— Не мърдайте, Проспер Жолоа!

Познатият глас на Едуар дьо Вилие прозвуча ясно зад него. Влечугото, объркано, не можеше да реши коя от двете мишени да нападне.

— Най-вече не откъсвайте поглед от нея! — настоя баронът.

Жан-Батист се подчини. През целия им престой в Египет не беше изпълнявал никоя заповед на Дьо Вилие с такова желание. Ненадейно, с хирургическа точност, нещо проряза въздуха на височината на дясното му ухо. Камата на Едуар, блестяща като светкавица, порази с едно движение врата на влечугото, което тихо се свлече на кълбо върху каменния под на гробницата, потрепващо в неравномерни конвулсии.

— За бога, бароне! — изправи се инженерът. — Още малко — и щяхте да ми отсечете главата.

— Замълчете!

Проспер Жолоа му отправи учуден поглед.

— Тихо! — повтори баронът още по-тихо. — Който и да е проникнал с взлом в гробницата на Аменхотеп, трябва все още да е вътре. Навън има няколко коня, скрити зад една скала. И не са от нашата войска.

Младият инженер изтръпна. Кървавите вътрешности на кобрата все още потрепваха близо до него и му напомняха колко близо до смъртта се беше озовал.

— Много ли са?

— Поне шестима или седмина. Носите ли карабината?

— Не.

Баронът направи недоволна гримаса.

— Все едно! Днес ще разберем какво става тук. Да слезем в гробницата. По-бързо!

— Но, мосю, ако има още змии?

— Ще рискуваме.

Едуар дьо Вилие извади две свещи изпод куртката си и незабавно ги запали. Светлината им, съвсем оскъдна в сравнение с мрака, който се разкриваше пред тях, потрепери, сякаш се колебаеше дали да продължи да гори, но издържа.

Баронът беше прав: след като минаха първите две редици стъпала, в дъното на мрачен коридор, украсен с неразбираеми сцени, доловиха приглушен говор. В началото бе само шепот. Тихите звуци, които сякаш идваха от недрата на земята, накараха косите на Жан-Батист да настръхнат.

Никой от двамата не обели и дума. Слизаха предпазливо, като внимаваха да не разместват отломките, разпръснати навсякъде. Човешки фигури с кучешки лица, придворни, облечени в ефирни одежди с неописуемо великолепие, и птици с разперени криле не отделяха очи от тях.

— Слушайте — прошепна баронът. — Чувате ли?

Проспер Жолоа пристъпи напред, докато се изравни с началника си. Бяха слезли още две редици стъпала и от дъното на помещение, което приличаше на голяма зала, се носеше приглушен шум, придружен от слаба светлина. Инженерите изгасиха свещите си и извървяха шестте крачки, които оставаха до края на коридора.

Влагата там вътре почти можеше да се разсече с шпага. След малко Жан-Батист подръпна дрехата на барона, наведе се към него и му прошепна:

— Това не ми харесва. Ако са шестима и ни хванат, няма да излезем живи оттук.

Едуар не обърна внимание на предупреждението и отдръпвайки се от другаря си, проточи шия и надникна във вътрешността на прилежащата зала.

Известно време не реагира.

В дъното на помещението, разделено на две нива и обградено от шест красиви колони, украсени с фигури и йероглифи, се издигаше саркофаг, а зад него се различаваше дървен трон, в който седеше — изплашеният Едуар не знаеше дали да вярва на очите си — една мумия!

Светлината беше оскъдна — едва дузина маслени лампи осветяваха цялата зала. Въпреки това, в средата на помещението, срещу неподвижния силует на този, който заемаше трона, различи познатото и грижливо избръснато лице на Омар бен Абиф.

— Омар!… — прошепна доволно.

Вече нямаше съмнение: беше изненадал най-големия трафикант на реликви в Южен Египет на местопрестъплението, във вътрешността на френска собственост. Веднага щом докладваше на генерал Дезе, щяха да го арестуват и изпратят в Кайро, за да го изправят пред съда.

Но нещо в поведението на Омар възпря барона. Не изглеждаше, че Омар е там, за да тършува сред останките и отломъците в гробницата. Нито пък причудливата му компания, съставена от получовеци, полуживотни, които го бяха заобиколили, докато Омар монотонно рецитираше.

— О, Озирис! — припяваха в хор.

Не извърших беззаконие срещу човеците.

Не измъчвах хора.

Не съгреших на Мястото на Истината.

Не се опитах да узная онова, що не бива да се знае.

Не поругах Бога.

Не накарах никого да гладува.

Не разплаках.

Не убих.

Не заповядах да убият…

Баронът отстъпи. Две от виденията, с глави на чакал и сокол, се бяха обърнали назад по време на церемонията, за да вземат голяма медна везна, поставена край една от стените на залата, много близо до тях. Докато я нагласяваха, Омар, положил ръка върху слънчевия си сплит, продължаваше да рецитира в екстаз монотонната си литания:

— …Не намалих жертвоприношенията в храмовете.

Не оскверних хляба на боговете.

Не бях содомит.

Не се сношавах на светите Божии места в града ми.

Не ловувах в плантациите на боговете.

Не лових риба в езерата им.

Не запречих с диги водите им.

Не попречих на никое религиозно шествие.

Чист съм! Чист съм! Чист съм!

Едуар, който разбираше доста добре този необикновен речитатив, произнасян на арабски, изчака да мине достатъчно време, преди да надникне отново. „Чакалът“ и „соколът“ сигурно вече бяха приготвили везната на няколко крачки пред него. Малко след това, докато две жени, гримирали по начин, какъвто никога не бе виждал в Египет, разклащаха систрумите[1] си, облак тамян с възкисел мирис ги обви за няколко секунди.

Изведнъж „чакалът“ заговори. Сериозният му глас, който се стори смътно познат на французина, прогърмя в залата:

— Ти, който си минал през неумолимия съд на четиридесетте и двамата съветници на мъртвите и си се обявил за невинен по четиридесет и двата основни гряха на истински вярващия, ще се подложиш ли сега на присъдата на везните?

— Да. Ще се подложа — отговори Омар, чиято черна кожа, парфюмирана със сандалово масло, блестеше като сребро.

— В такъв случай трябва да знаеш, че ако преодолееш изпитанието и сърцето ти тежи по-малко от свещеното перо на богинята Маат, царица на Истината, ще бъдеш допуснат до тайнството на вечния живот. В противен случай твоята ка[2] и твоята ба[3] ще бъдат изядени от ужасното чудовище с крокодилска глава Амит, което ще погълне твоята същност и ще те осъди на абсолютно изчезване.

— Приемам.

Ка? Ба?

Едуар разтърка насълзените си от тамяна очи, преди да обясни на Жан-Батист това, което се случваше вътре. Беше му трудно да повярва, че страховитият Омар не само е влязъл в гробницата, без да има намерение да я разбие и разграби оскъдните й съкровища, но и че участва в подобен ритуал и се кълне, че не е убивал или съгрешавал. Що се отнася до странните понятия, със затруднение си спомни, че точно с тях древните египтяни описвали представата си за душата.

„Соколът“ се наклони церемониално над едно от блюдата на везната и постави върху него малка алабастрова стъкленица.

— Тук е Иб. Сърцето ти — каза той.

— А тук — Шес маат. Духът на справедливостта — продължи „чакалът“, като сложи тъмна купа върху второто блюдо.

От групата се отдели друго същество — с тяло на човек и глава на птица с дълъг и заострен клюн, и заставайки срещу везната, възкликна:

— Да бъде както искаш. Аз, Тот — Онзи, който създаде сам себе си и който не е роден от никого, Онзи, който отсъжда от небето и е в състояние да преброи звездите и да назове всяка с името й, ще запиша за вечността резултата от този най-строг съд.

— Амин.

Докато систрумите изпълваха помещението със свистящия си звук, напомнящ на Жан-Батист за съскането на кобрата, везната започна да изпълнява предназначението си. Младият инженер, подплашен от ехото на ритуала, се сгуши в задната част на коридора, докато, развълнуван, баронът не отделяше поглед от церемонията.

Везната се залюля. Наклони се първо към едното, после към другото блюдо, докато накрая, в последния момент, запази равновесие между двете. Ако древните заклинания не лъжеха, Омар беше вече Maa kheru — справедлив и оправдан пред Бога. Щом разбра каква е неумолимата присъда на везната, подсъдимият въздъхна с облекчение.

— Изпълнихме всичко, което разпорежда Reu Un Pert Em Hru[4] — каза Тот. — Последвахме със старание напътствията на древните заклинания. Сега, Омар, ако Маат е справедлива, би трябвало да ти предаде същата тайна, която е разкрила на господаря на тази гробница, великия Аменхотеп III.

— Формулата на живота.

Едуар се сепна. Думите на „чакала“ му напомниха за някого… Но изчака.

— О, Озирис! — възкликна мъжът, докато попипваше основата на вълчата си глава. — Сега, когато приключихме обреда, заведи ни до човека, който трябва да получи тайната ти.

И като каза това, отстрани маската си. Постави я внимателно на пода и притисна Омар Абиф в крепка прегръдка.

— Мохамед! — възкликна зарадвано крадецът. — Благодаря ти, че ми показа пътя.

Смаян, баронът откри, че под главата на чакала се крие водачът му от Луксор и което бе още по-лошо, че същият работеше рамо до рамо с Омар бен Абиф.

— Няма защо да ми благодариш — каза Мохамед. — Свещената ми мисия е да те заведа до успеха и заедно с това — до истинските вярващи в Слънцето, които пазят тайната.

Омар хвана Мохамед под ръка и повдигайки високо необикновените си черни вежди, каза:

— След бягството на Надия помислих, че сме загубили посредницата, с чиято помощ щяхме да се сдобием с формулата.

— Не. Все още ни остава Бонапарт. Ако той е имамът, когото очакваме, и ако онова, което известяват шиитските пророци, е истина, само след като го намериш и подложиш на същия ритуал, ще разполагаме с това, което търсим.

— Така да е, Мохамед бен Рашид. Водачът прикова поглед върху крадеца.

— Не ме наричай така — отговори той с очевидно раздразнение. — Мина много време, откакто напуснах клана, след като открих, че никой от семейството ми няма да ме заведе до светлината. Че култът, който проповядваха, се основава на остаряла звездна религия, неспособна да поддържа и пази тайната на живота, която са притежавали някога.

— А дали Бонапарт ще пази тайната, след като я получи?

— Такава е съдбата му.

Едуар и Жан-Батист напуснаха гробницата колкото се може по-бързо, опипвайки пода и стените, та да намерят пътя си обратно. Не бяха на себе си. Бяха чули достатъчно, за да разберат, макар и ненапълно, онова, което се случваше пред очите им. Някой в южната част на страната подготвяше засада на върховния генерал на експедицията. Някой — това им беше добре известно, — който бе способен на всичко в името на абсурдно египетско суеверие.

Трябваше да направят нещо. Може би да изпратят съобщение до Бонапарт. И то веднага.

Бележки

[1] Перкусионен инструмент, използван при религиозни церемонии в Древен Египет. Б.пр.

[2] Жизнената сила. — Б.р.

[3] Човешката индивидуалност; душата. — Б.р.

[4] Буквално „Книга за това, което ще настъпи един ден“. — Б.а.