Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El secreto egipcio de Napoleun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателска къща „Хермес“, Пловдив, 2008

Испанска, първо издание

Преводач: Ева Младенова Тофтисова

Художествено оформление на корицата: Георги Атанасов Станков

Отговорен редактор Вера Янчелова

Компютърна обработка Костадин Чаушев

Коректор Недялка Георгиева

Формат 60/90/16. Печатни коли 17

Печатница „Полиграфюг“ АД, Хасково

 

с/о Antonia Kerrigan Literary Agency, Barcelona

ISBN 978–954–26–0694–9

История

  1. — Добавяне

11.

— Наистина ли познавате формулата за завръщане от смъртта?

В продължение на няколко секунди въпросът на корсиканеца увисна във въздуха и натежа застрашително над присъстващите.

Нетърпелив, Наполеон се огледа разсеяно, сякаш искаше да даде възможност на събеседниците си да намерят правилния отговор.

Никой не продума.

— Мосю… — прошепна преводачът накрая, — тези мъже са слезли от планините за първи път от много векове само за да говорят с вас. Когато всичко изглеждаше загубено за войските на Клебер, някои от тях са помогнали дискретно на войниците да намерят вода и провизии. Те са приятели. Но желаят да говорят само с ваша милост.

— Сам съм насреща им, Елиас.

Елиас Буктур сведе блестящите си черни очи, избягвайки да погледне Бонапарт направо.

— Това, което искам да кажа, е, че отговорите им ще важат само за вас. Не за военната ви мисия. Нито за хората ви. Ще са нещо по-лично. Но, мосю, сигурен съм, че ще ви отговорят на този въпрос, както и на много други.

— Това ли ти казаха?

Буктур поклати глава.

— Не. Всъщност желанието им да говорят с вас е единствената причина толкова да настояват да се срещнете. В определен смисъл те са истинските господари на тази земя и познават всичките й тайни.

Бонапарт беше заинтригуван. Добре знаеше, че може да завладее Светите земи само ако успее да привлече могъщи съюзници сред религиозните лидери на най-различни групи, но се боеше да не изгуби в това село повече време, отколкото е необходимо.

— Колко време ще останем в Назарет, Елиас?

— Най-много тази нощ, мосю.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото водата и провизиите, които имаме, няма да ни стигнат за по-дълго.

Прозорливостта на преводача изненада Наполеон. Наистина къщурката, избрана за тази странна среща, бе подготвена за кратък престой: подът, покрит с няколко бамбукови рогозки, бе предварително намокрен, за да може да се слегне прахът. В един от ъглите имаше чиста кана и меден леген, готови за ползване. Наблизо стоеше гарафа, пълна с прясна вода. Всички прозорци бяха затворени, за да защитят мястото възможно най-добре от жегата навън, и дневната светлина се процеждаше единствено през тръстиковия покрив. Ако намерението на бедуините бе да запазят в тайна този разговор, бяха избрали идеалното място.

Подпомаган от Буктур, корсиканецът се съгласи да влезе в къщурката, следвайки указанията на имама Балазан и придружителите му. Не се разрешаваха никакви оръжия, шпори, катарами и други метални предмети. Никаква изобилна или твърде подправена храна. Само царевична супа, плодове и зеленчуци. И още едно условие: Непобедимия трябваше да отвори съзнанието си, ако искаше да проумее посланието, което имаха да му предадат.

— Формулата, за която питате, ще ви бъде разкрита допълнително, ако изпълните тези прости наставления — обещаха му накрая, докато Елиас се усмихваше широко.

— Но преди това наше задължение е да ви дадем някои предварителни пояснения — уточни другият.

Това сложи началото на дълъг и невероятен разказ, в който тримата мъже от планините описаха на корсиканеца подробностите около пътуването на Исус към Египет и последвалото го завръщане в Назарет. „Жизненоважно е да сте запознат с онова, което наистина се е случило, за да изпълните съдбата си“, предупредиха го те. Сетне му обясниха, че престоят на Йешуа в Делтата е продължил шест дълги години и през това време Йосиф и Мария направили всичко възможно, за да осигурят на сина си подобаващо образование.

Мъдреците изглеждаха запленени от тази история. Истината е, че успяха да събудят известно любопитство у султан Бунабарт. Наполеон знаеше, че в никой от текстовете, притежание на конти, християни или араби, не се съдържаха данни за този период от живота на галилейския Месия. В най-лошия случай — каза си той, докато слушаше обясненията — информацията, която му даваха бедуините, можеше да му послужи да спечели на своя страна християнските фракции, все още доминиращи в някои египетски градове по пътя за Йерусалим…

— Йешуа останал в Назарет, докато навършил трийсет години. — Най-възрастният, Балазан, скоро пое нишката на разказа. — И макар че животът му по тези земи, преди да стане известен, е забулен в мистерия за вярващите, за нас не е…

Бедуинът измери с поглед суровото лице на Бонапарт, което не трепваше. Балазан знаеше, че войникът, който стоеше пред него, не е отложил битката си само за да изслуша няколко местни суеверия, така че реши да мине направо на проблема.

— Никога ли не сте си задавали въпроса защо Йешуа е чакал да навърши трийсет години, преди да се отдаде изцяло на мисията си на спасител на душите!

Корсиканецът, все така непроницаем, поклати глава в знак на отрицание.

— Отговорът е лесен, султане на Запада: защото изчаквал да се изпълни неговият Хебсед.

— Хебсед, сиреч церемонията на Сед, бил най-свещеният и важен празник в Древен Египет — намеси се Титипай, бедуинът с най-болнав вид. — Организирал се е едва когато фараонът изпълнел трийсет години от царуването си и с помощта на поредица от тайнствени ритуали жизнените му сили били възстановявани и така се удължавал животът му. Церемонията имала божествен характер и била изключителна привилегия на царете.

Най-накрая Наполеон изглеждаше заинтригуван.

— И тези ритуали давали резултат?

Титипай кимна.

— Тържествата имали двойна функция: от една страна, фараонът бил подлаган на същата могъща магия, която Изида използвала, за да възкреси Озирис в миналото. От друга страна, владетелят трябвало да покаже силата си пред народа и пред дипломатическите представители на съседните държави, като преодолее различни физически изпитания на специално подготвено за целта място. Само така се доказвало, че египетската магия дава резултати и че Бог все още подкрепя фараона.

— Има нещо, което не разбирам. Ако, както казвате, този ритуал се е прилагал само върху царете, защо до него е бил допуснат синът на някакъв си дърводелец от Назарет?

Забележката на Наполеон накара мършавия бедуин да млъкне, но не притесни имама, който, наглед чужд на разговора, протегна ръка и със светкавично движение улови една муха в шепите си. Уби я, без да се колебае, при което се чу неприятен звук от смачкването й, и отново поде разговора.

— Не бързайте със заключенията, Бунабарт — каза Балазан. — Йешуа е бил обучен в тайните на тази магия в земята на фараоните, защото е бил разпознат като син на Хор. Във вените на Йешуа е течала царска кръв, божествена.

— Но Исус е бил евреин — възрази Наполеон.

— Йешуа е бил син на Мириам. А Мириам е принадлежала към племето на Юда, който, от своя страна, бил син на Лия — жената, прогонена от Аврам, която забременяла от самия Бог и родила поне четирима синове. Не сте ли чели собствената си Библия?

— И какво общо има челядта на Лия с Египет?

— Повече, отколкото предполагате. Мойсей е потомък на един от синовете й — Левий. Именно той впоследствие става принц на Египет, върховен жрец и посветен във всички тайни на магията на Изида. Сега разбирате ли защо наследниците на древната сила на богинята Изида предали на Йешуа познанието си веднага щом разпознали в негово лице потомъка на божествения род? Можете ли да си представите възторга на древните мъдреци, като разбрали, че Йешуа, както Яков и Левий преди това, бил роден от божествено и човешко семе? Как нямало да го посветят в церемониите Сед?

— Продължете, умолявам ви.

— Преди Йешуа да пристигне в Египет, на обреда Сед се били подлагали бележити фараони. Не всички успявали да доживеят тридесетата година от царуването си, така че някои от тях, предчувстващи скорошната си смърт, организирали преждевременно своите обреди на безсмъртието, съзнавайки могъщото им магическо влияние.

— …Но умирали.

— Ах, Бунабарт! Такава е великата истина. Да, церемониите Сед можели да удължават живота, но не били в състояние да го запазят завинаги. Рамзес Велики преживял девет такива церемонии, Аменхотеп — три, но накрая и двамата умрели за земния живот.

— Тогава за какво говорим? — Наполеон започваше да мисли, че си губи времето с мъжете от пустинята.

— Крайната цел на церемониите Сед била възраждането на душата на мъртвия. Подготвяли я за възкресението. Но както сигурно вече знаете, за да възкръснеш, първо трябва да умреш…

Имамът погали с показалеца си мъртвата муха, която все още не беше хвърлил на пода, и след няколко конвулсии насекомото полетя отново. Без да му обръща внимание, Балазан продължи:

— Ето защо телата на царете били подготвяни толкова старателно посредством ритуала на балсамирането. Тези, които познавали магията, приложена върху Озирис, вярвали, че като мумифицират мъртвите си, рано или късно телесната им обвивка ще може да бъде възкресена с помощта на могъщите заклинания, подготвени по време на Сед.

Погледът на имама проникна дълбоко в кафявите очи на корсиканеца, след което той продължи:

— Но тази магия, султан Бунабарт, официално била загубена хиляди години преди раждането на Йешуа. Ритуалите Хебсед, които в древни времена служели за възкресяване на мъртвите, в един по-късен момент били забравени и скоро никой в Египет не си спомнял как да ги използва, за да върне владетеля от царството на Озирис.

— А Йешуа?

— Как? — подскочи Тагар, третият бедуин. — Все още ли не разбирате? Когато станал на трийсет години, Йешуа бил посветен в Хебсед. Умрял след тригодишно проповядване и три дни по-късно възкръснал… Някой, който не бил забравил тайната на живота, приложил върху него древната магия на фараоните!

— Може би Бунабарт ще разбере по-добре, ако чуе преданието за Хордедеф, един от синовете на Хеопс, за когото бе построена Голямата пирамида в Гиза — каза Титипай.

ПРЕДАНИЕТО ЗА ХОРДЕДЕФ

С жилестите си ръце имамът нарисува очертанията на пирамида върху фината пръст, с която бе посипан подът на къщурката. Старецът взе тънка заострена пръчица, с която посочи върха на паметника. След това отправи почти прозрачния си поглед към Наполеон Бонапарт.

— Така е… — каза той. — Може би в тази история чуждоземецът ще намери истината.

Имамът направи пауза и Буктур побърза да преведе думите му.

— В един хубав ден Хеопс — подхвана Балазан, — чието истинско име било Хуфу, сиреч Той ме закриля, заповядал на принцовете да се съберат около него и да му разкажат истории за предците им, които били научили в двора. Владетелят бил много любознателен мъж и тези събирания били обичайни в семейството му. И така, единственият, който не се подчинил на желанието му и не разказал за минали събития, бил Хордедеф, един от най-възрастните синове на фараона. Когато Хордедеф взел думата пред божествения си баща, разказал на Хуфу за някакъв магьосник, с когото се бил запознал наскоро в град Джед-Снофру, нагоре по реката, и бил възхитен от него. Заклинателят имал необикновени умения: без да е хирург, бил способен да събере осакатените крайници на тяло; без да е ловец, можел да опитоми див лъв, но най-важното — знаел броя на тайните зали в светилището на бог Тот.

— Бог Тот?

Въпросът на Наполеон се понрави на Балазан.

— Да. Без съмнение сте го видели изобразен на много места в Египет, тъй като силата му била голяма, а влиянието му — необикновено. Той бил богът на мъдростта, той показал на хората йероглифното писмо, дал им закони, които да ги направляват, и ги научил да строят пирамиди. Изобразяван е с тяло на човек и глава на птица ибис с много дълга човка и винаги държи молив и плочка за писане.

— Спомням си — потвърди корсиканецът. — Продължете.

— Като чул за чудесата, които магьосникът бил способен да прави, Хуфу наредил на сина си да го доведе в двора. Царят искал да ги види с очите си и Хордедеф незабавно се подчинил на желанието му. Джеди — така се казвал магьосникът — се оказал много по-необикновен, отколкото предполагал фараонът. Бил на сто и десет години и в завидна форма. Твърдял, че може да изяде за един ден повече от петстотин самуна хляб и половин вол и да изпие почти сто халби бира. Но когато Джеди се явил и коленичил пред Хуфу, фараонът поискал да го постави на изпитание. Наредил да докарат един затворник, когото да насекат на парчета, и така Джеди да докаже силата на магьосничеството си. Ужасен, заклинателят категорично отказал. Вярвал, че хората са „невероятни създания“, с които никой не бива да си играе, и поискал вместо това да му донесат една гъска.

Бедуинът изчака Буктур да преведе последното изречение, преди да продължи:

— Пред погледа на Хуфу Джеди заклал гъската с един удар и поставил главата й в най-източната част на Съдебната зала. Безжизненото тяло било положено в най-западния ъгъл. След като разделил двете части и се уверил, че тялото на птицата било напълно безжизнено след последния спазъм, магьосникът изрекъл тайнствена молитва…

Наполеон очакваше, че имамът ще произнесе магическата формула, но напразно. Вместо това, Балазан само вдигна поглед към тръстиковия покрив на къщурката и направи жест със свитите си пръсти.

— В същия миг трупът на птицата се вдигнал и с тържествено поклащане пресякъл от край до край Съдебната зала. Като стигнало до мъртвата глава, тялото леко се навело към нея. Главата потреперила и със скок се прилепила точно върху предишния си врат. Гъската се върнала към живота.

Балазан си пое дъх.

— Джеди повторил формулата с фламинго и с вол и след като исканията на Хуфу били изпълнени, фараонът му задал дългоочаквания въпрос: „Вярно ли е, че знаеш броя на тайните зали в светилището на Тот? Отговорът ми е необходим, за да завърша моя Хоризонт“[1]. — Като каза това, имамът посочи към рисунката, която бе начертал на пода, и прибави върху нея коридори и зали, сякаш беше план на сграда. Докато го правеше, не спираше да говори, а върхът на пръчката му набраздяваше прецизно пясъка. — Тогава магьосникът поклатил глава и отговорил: „Не, господарю мой. Не познавам това число. Но знам къде се намира“. Джеди не накарал нетърпеливия цар да чака дълго: „Това, което търсите, е заключено от векове в каменно ковчеже в сградата на Инвентара, в свещения храм в Хелиополис. Но то може да бъде отворено само от царска династия, която наистина произхожда от Ра. И този, комуто е отредена тази привилегия, още не се е родил“.

Наполеон притаи дъх. Старият имам, който не спираше да прибавя детайли върху рисунката в пясъка, завърши разказа си:

— Джеди посочил Рудедет — съпруга на един от жреците в Храма на Хелиополис и пряка потомка на Изида — като жената, от чието потомство ще се роди онзи, който ще има достъп до ковчежето и всичките му тайни.

— Значи съществува ковчеже…

— Ковчеже, сандък… какво значение има! — отговори Балазан. — Според Джеди, бог Тот го оставил на съхранение в Светилището на птицата Феникс, което е другото име на Храма в Хелиополис, за да опази в него магическите тайни на Изида и Озирис.

— В такъв случай мога ли да вярвам на тази история? — прекъсна го корсиканецът.

— Трябва да й вярвате. Синът на Ра, от когото всички очаквали да отвори ковчежето, не бил принцът наследник на Хеопс. Нито внукът му. Нито пък внукът на внука му. Наложило се да чакат векове, докато един далечен роднина на тези династии стигне до бреговете на Египет и бъде разпознат като Посветения. Името му било Йешуа.

— Добре, да предположим, че всичко е било, както казвате. Че свещената история, в която вярва половин Европа, се гради върху онази част от живота на Исус, останала неизвестна…

Преди да довърши изречението, Наполеон погледна към Елиас Буктур. Беше изненадан, че въпреки потресаващите твърдения за „неговия“ Исус, коптът не изглеждаше особено разстроен.

— …В такъв случай това, което не успявам да разбера, е защо сте решили да предадете това знание точно на мен. Аз съм военен, а не духовник. Не съм папата!

— Така разпоредиха знаците, които ви заобикалят, Бунабарт.

— Знаци? Какви знаци?

Имамът се надигна и босите му крака стъпиха извън рогозките. Въпреки че не бе особено висок, величествената му осанка се извисяваше една педя над главата на корсиканеца и вдъхваше уважение.

— Всички знаци! — възкликна старецът. — Султане на Запада, раждането ви е било предшествано от появата на звезда в небето точно както преди това се е случило с Озирис и Йешуа. Дошли сте в Светите земи, в дома на самия Йешуа, когато ви остава малко до навършването на трийсет години, и вече сте готов да получите собственото си посвещение в обреда Сед. На всичкото отгоре, произхождате от страна, където е била издигната последната от пирамидите на Тот. Последното светилище за Хебсед, което е построено.

— Но…

Наполеон преглътна възражението си. Беше вярно, че идния осми термидор от третата декада[2] щеше да навърши трийсет години. Това, което Балазан каза за звездата, също бе съвсем точно. Но как можеше един обикновен бедуин да разполага с тази информация? Толкова могъщи шпиони ли имаха помадите от пустинята? И каква беше тази история с последната пирамида? Във Франция? Къде, по дяволите, бе чувал за това преди?

Непобедимия поклати глава.

— Трябва да се научите да освобождавате съзнанието си, Бунабарт — прошепна Балазан като се приближи до ухото му. — В противен случай собствените ви съмнения ще ви провалят. Дойдохме да се срещнем с вас само за да ви напомним, че ако искате да владеете Египет, трябва да отпразнувате собствения си Сед, а нашата мисия е да ви предадем някои основни принципи, за да бъде церемонията успешна.

— Церемония? Вие ли ще я ръководите?

Имамът кимна утвърдително.

— И къде ще се проведе? Кога?

— Три дни преди тридесетия ви рожден ден, в Голямата пирамида в Гиза.

Ледена тръпка премина през Наполеон.

— Но аз не знам нищо за ритуалите! Не знам какво трябва да направя!

— Много е просто: ще сложите съзнанието си върху везните на Маат, богинята на правосъдието, и ще я помолите да ви позволи да се подложите на Сед — намеси се мършавият Титипай.

— Не знам как се прави подобно нещо! — настоя Наполеон.

Третият бедуин извади изпод галабията си малка стъкленица от тъмен кристал, съдържаща гъста течност. Беше затъкната с шафраненожълто платно, което спираше странния и възкисел аромат, който сега изпълни цялата къщурка…

— Тогава изпийте това. Ще ви подготви за този момент.

Наполеон погледна стъкленицата с недоверие. Мразеше да поглъща непознати субстанции и по принцип отказваше всичко, в чиято безвредност не бе напълно убеден. Въпреки това, сега неочаквано измени на навика си и доближи стъкленицата до устните си.

Какво можеше да изгуби? Вечния живот ли?

Зад гърба му Буктур се усмихваше по-загадъчно от всякога.

Бележки

[1] Така древноегипетските фараони наричали пирамидите си. — Б.а.

[2] 15 август 1799 г. — Б.а.