Любен Дилов
Да избереш себе си (7)

7.

— Защо мълчиш? — цамбурнаха в блатото, над което се пукаха мехурите на неговото любопитство, предишните грубовати и бодливи с безпокойството си думи-изстрели или думи-камъни. Донесоха ги вълните на вече познатия му глас. — Как възприемаш нещата с електронните сетива?

— Отстояние метър и шейсет и четири, температура трийсет и седем и една десета от градуса по Целзий — отвърна непознатият край него с една отличаваща се от всички звуци из пространството мелодичност. — Силно сгъстяване на биотокове на мястото, откъдето иде гласът ти. Какво си ти?

Сгъстяването от биотокове избълва нов порой от звуци, слепващи се в думи:

— Не бързай! Имаш ли вече картина за това кой си, какво представляваш, какво си представлявал преди. Това е по-важно.

Опита да се взре в себе си, за да види нещо, но сред неспирното движение на хаоса долови единствено очакването да изплува най-сетне онова, което все не се допоказваше. Някъде от него или край него бликнаха думи, но не смогна да улови мястото, откъдето излязоха. Те питаха за някаква незнайна промяна:

— Бил ли съм нещо друго? Какво съм сега?

На екрана на невидимия монитор се появи ново сгъстяване на биотоковете, а заедно с него и отдалечеността му в цифри — три метра и двайсет и седем сантиметра. Откъде обаче, от него ли е тази отдалеченост? И защо реши, че е отдалеченост? Кое в него го реши?

Друга звукова вълна бликна от това сгъстяване и той като че ли я усети като успокояващо погалване:

— Нека и ние не бързаме, професоре! Трябва му време.

Не успя да запита какво е това, което му трябвало, защото първото сгъстяване на биотокове отново избълва порой от резки звуци:

— Дан, изключвам електронните ти сетива. Оставаш на нормално човешко зрение. Веднага кажи как ни възприемаш!

Любопитството в него очакваше да чуе онова, което наричаха превключване, а нищо не чу. Просто изведнъж и безшумно се самоотнесоха нанякъде всички вихри, заглъхна цялата тая буря от звуци, температури и вълнови лъчения и той разбра, че не е част от тях. А любопитството и очакването се намериха изведнъж другаде. Около тях се простираше огромна зала-лаборатория, залята от светлина, а сред тази светлина и сякаш смразени от нея лежеха безброй уреди и апарати. Петима бяха съществата в зелени престилки и плоски зелени шапки на главите, които той назова за себе си „хора“, а още не знаеше какво значи думата.

— Дан, казвай…

— Виктор Аройо…

— Позна ли ме? Браво!

— Кой си ти, Виктор Аройо, какво си?

— Нека оставим философските въпроси за после, а! Дан, още ли не се разбужда паметта ти?

— Дан? Какво е Дан? Даннн…

Гласът край него го запроизнася сякаш очакваше да види и съдържанието му сред мелодичния ударен звън. Вместо това лъскавостоманените, черни, сиви, бели или стъклено-прозрачни апарати, с които бе препълнена залата, се занадвикваха от всички посоки към него, съобщавайки му имената си. Да, тук всяко нещо си имаше име и хората знаят това име, знае го изведнъж и той, не като в света преди малко. Нима той е Дан и е част от хората?

Вслуша се в гласа, който запита вместо него, но не долови друго, освен пълно равнодушие към очаквания отговор. А очакването му си беше очакване — свито от болката на неразбирането.

— Кой съм аз, Виктор Аройо?

— Недей! — прониза залата възпиращата тревога, гръмнала зад една от зелените престилки, но онзи, който бе приел да го наричат Виктор Аройо, продължи внимателно да извърта някакъв уред с голям екран. Беше значително по-нисък от другите, а под зелената плоска капа лъщяха чифт остри очи над голяма черна брада. Гласът му все така заповядваше:

— Приготви се за удар върху паметта ти, Дан! Но без паника. Спокойно! Това, което ще видиш, беше ти.

Някъде из огромната зала екна глас, необаждал се досега:

— Рано е, професоре!

— Не е рано, Бор — остро го пресрещна гласът на Аройо някъде под високия таван на залата и на него му се прищя да види дължините им, но не видя нищо. Мониторът бе отнесен от вихрите. — Щом пита, значи изпитва потребността да знае. Съобщавай ми какво виждаш, Дан!

Опита се да види и онзи, когото Аройо назова „Бор“, защото това име също му говореше нещо, а не знаеше какво. Не успя. Очите му сега бяха сякаш приковани в една посока. В нея се полюшваха само три от лицата на мъжете, притиснати между високите зелени яки и ниско нахлупените зелени барети. Между тях се къдреше голямата черна брада на Аройо, а устните на другите двама му се струваха все повече познати. Познаваше ли ги наистина, или свикваше с тях? А те защо го гледаха така, като че ли се боеха от него? От какво се боеха?

Аройо отправи заповеднически любопитството му към големия екран на апарата, който бе обърнал към него. Значи той се намираше в тази посока — това все пак е нещо!

— Дан, съобщавай ни какво виждаш, какви спомени събужда в теб видяното, какви чувства и усещания!

— Не усещам този глас като свой, а тъкмо той ти отговаря, Виктор Аройо.

Поривът му да изговаря името идеше от настоятелната надежда самото то да му подскаже кой е този Виктор Аройо.

— Твой е този глас, Дан! Ти го синтезира в апарата и много се гордееше с него. Не помниш ли?

Отговорът му излетя със странна модулация от тъмното отверствие на устата, заобиколена като вход на пещера от гъсталака на мустаците и брадата. Очите на другите двама едновременно и сякаш еднакво заблестяха под зеления ръб на баретите. Какво беше това ново лъчение в тях? Може би станаха любопитни да чуят неговия отговор. Но така ли блести любопитството?

— Синтезирал съм го?… — повтори, за да чуе с друго ухо гласа, който бил синтезирал, и внезапно някъде в него се оформи бледа, но отчетлива представа за човек, работещ над уред за синтезиране на човешки гласове. — Аз съм го синтезирал, така ли? Звучи по-добре от твоя глас, Виктор Аройо. Той също ли е синтезиран?

Черната брада на Аройо се размаха наляво и надясно като от силен вятър, а гърлените звуци в нея се захласнаха и объркаха от бурния си напън:

— Дан, ако разпознаваш приятно или неприятно, ако… Това би било… би било…

Не дочака Виктор Аройо да намери определението, решил да го досмае, стараейки се да прозвучи още по-мелодично, но не чу гласът да се е повлиял от усилието му.

— Така е, Виктор Аройо. Гласът, с който ти говоря за себе си, е по-хубав от твоя и на Бор.

— Шефе, позна ли ме? — екна с младежка звънкост под високия таван гласът, чийто притежател не бе успял да види. Сега той прекрачи с дълги крачки в полезрението му, щръкна до Виктор Аройо и половин метър над него и тази част от лицето му, която се виждаше между шапката и яката, действително беше му позната. Само да знаеше откъде и с какво!

— А мен позна ли? — влезе още един в полезрението му, където бяха се скупчили вече четирима и сякаш избута грамадния Бор.

Ако им кажеше, че само твърде неопределено му се струват познати, сигурно щеше да ги обиди, затова отвърна с явно непроменлива любезна интонация на гласа:

— Виктор Аройо, щеше да ми показваш нещо на този екран — но не усети в себе си радост от това, че вече свободно и импулсивно назоваваше предметите с техните имена и дори се досещаше за какво служат.

Виктор Аройо навярно си въобразяваше, че му е добре познат, щом го назовава по име, и все така весело изпръхтя, за да прогони космите на брадата си от устните:

— Отлично, Дан! Гласът ти наистина е по-приятен от нашите, великолепно си го синтезирал. Внимавай сега в картинката, както се казва! Хубаво гледай!

Големият мониторен екран като че ли всмука цялата огромна зала в себе си. Нещо раздвижи белотата му, тя трепна веднъж-дваж заедно със стъклото, а после в него се открои по-пъстро и по-топло в излъчванията си пространство. В средата му застана дълъг, бъбрековидно извит плот на голямо писалище, отрупано с компютри, принтери, факсове. По дължината на стената зад него се извисяваха кокетни шкафове от непознато с глъбинен блясък дърво, а през стъклата им се виждаха книги и купища кутии с филми и компютърни дискети. А той внезапно и естествено знаеше какво съдържат тези книги и дискети. Тук и там, изправени в малки рамчици, по рафтовете гледаха сериозно или се хилеха някому познати хора, чиито имена и ролите им в живота си оставаха още неопределими. А той и като че ли не изпитваше любопитство към тях или пък камерата не му даде възможност да го изпита, защото окото й изведнъж престана да оглежда този работен кабинет и се отправи към някакви прозорци, където, да, инвалиден стол-количка беше това!

Нещо в него веднага назова странното съоръжение, побрало в себе си сгърченото подобие на човек с големи, щръкнали уши и оредяла коса на едрия и ръбест череп, хлътнал между полегати, осезаемо кокалести рамене. Те бяха се допълнително изкривили от кръстосаните върху скута ръце, чиито китки лежеха неестествено огънати навътре като маймунски лапи. Лицето на противното същество, изпълнило целия екран, се смееше насреща му с мокра усмивка. Мокри се мъчеха да се засмеят и обезцветените му очи зад смъкнатите на сплескания нос многодиоптрови очила.

— Махни го, Виктор Аройо!

Не се учуди, когато го изрече с увереността, че това е прожекция, подвластна на човешката ръка.

— Не ми каза какво виждаш. Позна ли се?

— Аз ли съм това? — запита той и вече знаеше отговора.

— По-скоро… беше!

— Значи сега съм нещо друго?

— Така е и трябва да знаеш какво.

Сякаш настояваше за нещо, Аройо още не изключваше екрана, остави го неподвижно фокусиран върху уродливото същество в инвалидната количка, сам като че ли му се любуваше, чакайки той да се самопознае докрай. Но зрението му, чието място все още не бе в състояние да локализира, се опита да избяга от гледката на екрана. Зарея се из просторната зала, замята се между предмети и хора, докато най-неочаквано пред него се изпъна една твърде странна машина. Приличаше едновременно на стоманено гладка торпила и на акула от онези, дето им викат акула-чук, защото главите им са силно разтеглени от двете страни на тяло без шия. По тази чудновата глава имаше множество датчици — за звуци, за образи, за миризми, за температура и ориентация, за всякакви лъчения. Бяха невидими, а той знаеше, че са там и знаеше точно кой за какво е.

Машината изведнъж се размърда, изправи се. От нея изскочиха коленчати крака на скакалец, пипала, представляващи всъщност многофункционални уреди и инструменти, които обаче умееха и с машинна сила да захващат дори най-дребните предмети. Те заизхвърчаха светкавично бързо от всички посоки на триметровото туловище, пак се прибираха. Машината се завъртя на единия си крак, после скочи нагоре, измъкна още крайници от себе си, скъсени като гъсеница, и запълзя по някаква отвесна стена подобно на огромен гущер…

Онзи, когото бяха назовавали „Дан“, я съзерцаваше с нарастващо чувство на радост и радостта му внезапно знаеше, че той е участвал в създаването на тази машина, за каквато дотогава човечеството само е мечтало, а сътрудниците на Института за далечните планети, дошли като комисия, за да я приемат, направо бяха си глътнали езиците, когато тя им демонстрираше възможностите си. Съградена от керамични, пластмасови и титанови сплави, тя можеше да работи безаварийно в обстановка, където човекът в никакво облекло не би могъл да пребивава, а изкуствените интелекти в нея умееха с нечовешка прозорливост да проникват в тайните на природата…

— Защо мълчиш?

Гласът на Виктор Аройо прогони със затаената си тревога машината от полезрението му и той разбра, че пред онова негово зрение, което навярно представляваха нещо като очи, нямаше друго, освен екранът с уродливото същество. Машината бе изплувала отнякъде другаде и другаде някъде отплува.

— Казах ти да ме махнеш от екрана, Виктор Аройо!

— А не искаш ли да видиш сега какво представляваш?

— Вече се видях.

Петте зелени престилки сякаш подскочиха от изненадата си:

— Как?… Въображението значи… Спомни си, така ли?… Подсъзнанието… Паметта…

— Стига сте ми крещели! Виктор Аройо, ти каза одеве, че седемдесет и осем часа не сте спали. Вървете да спите!

— Дан, ама ти…

— Оставете ме сам!

— Дан, повтарям. Обездвижен си и не се опитвай да предприемаш каквото и да е действие. Ако искаш, потренирай превключването от човешките сетива към сетивните датчици или се упражнявай в работата с компютрите, стига да си ги осъзнал вече. Но най-добре ще бъде да си починат мозъчните ти клетки, не им знаем сега възможностите. Човешки казано, опитай се да поспиш! Или искаш аз да те изключа изобщо?

— Виктор Аройо, помолих ви да ме оставите сам! — искаше да бъде по-груб, но вече и това знаеше — гласът му щеше да бъде във всички ситуации приятен, мек, доверително задушевен. Такъв беше го създал, решил, че точно такъв ще е нужен на този суперкиборг, за да щади самочувствието на хората, за които ще работи.

— Шефе, не знаеш как се радваме! — намърда се в полезрението му грамадният датчанин, чието име — Борис Бьорнсон — нещо произнесе в него.

— Бих ти пожелал лека да ти е нощта — измести го онзи от петимата, който продължаваше да му е само смътно познат, може би заради ниско нахлупената хирургическа капа на главата. — Но за теб няма да има вече разлика между деня и нощта…

Явно беше някой от програматорите и сигурно щеше да го познае, ако той не бе тръгнал към вратата, а Виктор Аройо се провикна насред думите му с пресилена патетика:

— А освен това няма да е лека. Здравей, безсмъртни вече зетко, и добре дошъл на Земята, божествени Голем!

Прищя му се да бъде гневен, но от него отново излезе един глас, който някому се обясняваше нежно в любов:

— Защо сте още тук? Благодарности ли чакате? Е, благодаря ви тогава!

Аройо обаче бе усетил гнева му, запристъпя гърбом към вратата.

— Рано е. За благодарностите е рано, за псувните — също. Хайде, опитай се да поспиш!

Четиримата доста комично се сбутаха един в друг, изведнъж нетърпеливи да напуснат огромната лаборатория. Сякаш бягаха от съществото, което бяха създали.

Петият се позадържа, свали неловко зелената си хирургическа капа. Беше главният неврохирург, който се усмихна все така извинително:

— Дан, нали знаеш, че за хирурзите е много важно пациентът да пръдне, след като е излязъл от наркозата. Но ти понеже… искам да кажа сега е много важно да сънуваш нещо. Можеш ли и да сънуваш…

— Всичко е наред — довърши думите му странната акула и й се искаше да прозвучи весело, но беше само мелодично добро, затова добави: — Бъди спокоен! Наистина май всичко е наред!

И потъна в собственото си любопитство дали ще е способен да сънува.